Модерните активни борци в “ДРБ” (“Демократична” Република България)

Докато плюеш комунистите, трябва да се радваш и на децата им (и директно да работиш в едно с тях, както го прави и “Чичо Сам”), на наследниците на кремълските подлоги, дошли да ни преподават демокрация и либерализъм за неизбежната победа на световния мултикултурализъм

Автор: Емил Кошлуков – “Това е моя статия отпреди десет години. Обаче не си личи”

Модерните активни борци преди се кланяха на Москва, сега – на Козяк. И в двата случая са еднакво противни.

През онези 45 години на комунизъм и мрак, Америка бе земята на свободата. Мечта на всеки българин, попивана жадно от книги и филми, Америка изглеждаше наистина като Обетованата земя – онова обещание за благоденствие и личен успех, което кара милиони от цял свят да се устремяват натам. Особено на фона на мизерията и нищетата тук, точно както изглежда Москвич до Кадилак. И понеже това сравнение е необоримо, просто няма как да не видиш разликата между двете, се налагаше цяла гвардия от пропагандатори, дейци на политпросветата и на БКП да ни убеждават ежечасно, че това което виждаме, всъщност не го виждаме.

Оруел го е описал по-добре, но ние пък го живеехме.

Имаше политическа учебна година, в която ни разясняваха предимствата на социалистическия строй, щото иначе не се забелязваха, без разяснение. Имаше статии в Работническо дело как сме преизпълнили за три години петилетката, а в магазина чакаш даже за хляб. Имаше кинопрегледи, преди филма, в които ни показваха комбайни и тъкачки-многостаннички, които пак преизпълнили плана. А после, във филма, хълцахме по американските дънки и якета.

Най-противни бяха обаче НАТЕГАЧИТЕ. Това са хора, които лъжеха платено, но с плам. Понякога говореха с акцент,

руски разбира се (бел.ред. сега с английски), за да намекнат колко са свойски с центъра в Кремъл (бел.ред. сега Белият дом). 

Наричаха СССР винаги съюза, защото трябваше да покажат близост, вътрешна връзка. Правеха и смешки, майтапи съз загнилия Запад, за да покажат, че не е само пропаганда, просто си говорим, споделяме си дружески, с хумор.

Не бяха глупави, в никакъв случай, просто мръсници.

Вероятно дори и сред тях някои са си давали сметка, колко жалко изглеждат (бел.ред. но, успяли).

ЖАЛЪК, НО УСПЯЛ – Е Т А Л О Н !!!

Повечето обаче агитираха наистина убедено, сигурно след толкова години лъжи вече не можеха да правят разлика.
Обикновено темите бяха философски, величието и силата на марксистко-ленинското учение. Там доказваха научно как комунизмът е правилен и единствен. След това имаше история, знаеха наизуст числата на убитите в Хирошима и Нагазаки, точните жертви на американските войници във Виетнам, такива неща. За съветските в Афганистан не ставаше дума, нито за убитите в лагерите на ГУЛАГ, все пак не това е темата. Обаче за робството в САЩ и интербригадистите при Франко – насън да ги бутнеш, почваха да цитират.

След това имаше култура – Ален Мак, Карел Гот, правилната музика и изкуство. Трябваше да я слушаме по радио, по заведения – имаше квоти, 70% соцлагер, 30% западна музика, така беше официално. Пускаха сериали, На всеки километър и 17 мига от пролетта, нашите варианти на западните екшъни. Обсъждаха правилното изкуство, възвеличаваха соцреализма, заклеймяваха упадъчните течения.

Днес пак стана същото, децата на кремълските подлоги дойдоха да ни преподават демокрация и либерализъм. Пак има философски лекции, за неизбежната победа на световния мултикултурализъм, същите купешки лафове и безсмислици. Пак ни обясняват историята, колкото по-отминала, толкова по-добре, за да е безопасно. Пак ни учат на правилна култура, с американски акцент и чуждици, нали трябва да се види, че са близки до центъра.

Вместо сравненията с автомобили, сега мерят мотори. Абе тия руски рокери, като са такива патриоти, що не са с руски мотори? Абе като в Москва е толкова добре, я кажи ми една руска стока, дето ползваш? И с остроумието на петокласник се пъчат гордо по стените на фейсбук, харесват се един-друг и си пляскат взаимно. Разбира се, вероятно и в техните къщи няма да намерят много американски стоки, просто защото днес стоките са китайски. И те не гледат интервютата си на американски телевизор, защото няма такива, и те перат индийските си дънки в немска пералня, докато взимат чешка бира от турски хладилник. Опорните точки обаче са важни за всички агитатори, онези спасяваха постоянно Анджела Дейвис, тези търсят руска бяла техника, това е положението.
Същото е и при историческите сказки

– онези по цял ден разясняваха за братушките, тези за американците.

Онези ревяха за Гренада и Никарагуа, тези за Орбан и Косово. Във всички филми с Гойко Митич индианците побеждаваха, ДЕФА студио, сега всички сърби са бандити и убийци, Холивуд. Америка изпрати човек на луната, но родните лизачи се пенеха за негрите през робството. Днес има полети от Маями до Куба, сегашните наемни интелектуалци се борят със световния комунизъм.
Обаче стават засечки.

Щото докато плюеш комунистите, трябва да се радваш и на децата им (бел.ред. и директно да работиш в едно с тях). Когнитивен дисонанс му викат, иначе си е обикновена безпринципност.

Първо създавахме македонска нация, по нареждане на Коминтерна, после я заличавахме, сега пак я създаваме и така нататък.

Когато си дадеш задника под наем, ще трябва и да си готов да го ползват.

Искам да кажа, че намирам за очарователно как хора, които грабеха с пълни шепи от онзи режим, днес го громят безпощадно. Единият бил доносник на ДС, най-мрачната служба на онзи режим, но сега е убеден демократ. Човек, който е писал доноси за близките си, днес ни учи на морал.

Другият направил кариера и пари в партията, а днес се бори с корупцията. (Бел.ред. новите стожери на ГЕРБ са същите).

Децата на Политбюро станаха американски апологети, кога точно? И със същият плам, с който скандираха за вечна дружба с КПСС, днес хвалят НАТО. Да си бил най-младият член на БКП в района, и то през 1989-та, когато дисиденти и неформални дружества открито критикуваха режима, а сега да ходиш на поклонение в Белене, да се представяш за потомствен антикомунист.

Да си най-младият милионер при Костов, а днес да се бориш с олигархията.

Има колкото щете примери за подобни биографии на съвременните борци за световен мир и демокрация. Дори това не е проблем, все пак всеки има правото да се променя, да се развива. Проблемът е, че тези хора нямат никакво развитие. Спомняте ли си онази сценка с бай Ганьо, в която променят резолюцията за Стамболов? Всичко благородно става вагабонтско, прогресивното – мракобесно, но най-забавната част е тази за Русия, сега славянски братя ли сме, или ония са миризлив ботуш?
Вчерашните братя с великия, нерушим съюз, днес са основните врагове. Вчерашните разясняващи за гнилия империализъм, днес са върли западняци и американци.

Хора, които преподаваха марксизъм, (Бел.ред. и децата и внуците им) днес ни помагат да разберем правилно комюникето от срещата на НАТО.

А по-дребните получатели на парична подкрепа преоткриват Хрушчов, пускат снимки от преди 50 години и се възхищават на взаимната си посредственост.
Винаги с победителите е лозунгът на тези хора. Или, както го е написил вече Алеко, бай Ганьо и опозиция – ама де-де!

П.С има един стар виц, американец и руснак говорят за свободата на словото. Американецът вика: – При нас можеш да излезеш пред Белия дом и да плюеш Рейгън, никой не те закача! А руснакът отвръща: – И при нас е така, можеш да излезеш пред Кремъл и да плюеш по Рейгън, никакъв проблем!
Понякога се чудя, как имаме толкова много смели и принципни демократи днес, а в затвора бяхме стотина души политически. Обаче и грантове нямаше, факт.

Без пари – толкова, виж днес как дръпна антикомунизмът в родината…