София столица от 145 години

“Ever Growing, Never Aging”

КАКВО ДА ЗНАЕМ ЗА ГРАДА?

На 3 април 2024 г. се навършват 145 години от обявяването (1879) на София за столица на България

На 3 април 2024 г. се навършват 145 години от обявяването (1879) на София за столица на България от депутатите в Учредителното събрание (10 фев – 16 април 1879 г.) в Търново (дн. Велико Търново), сочат данни от отдел “Справочна” към БТА.

Марин Дринов е роден през 1838 г. в град Панагюрище в голямото семейство на занаятчията Стоян Дринов. Двама от братята му, Найден и Пейо, са активни организатори и участници в Априлското въстание.
Учи в едно от първите класни училища в България, а през 1852 г. става пом-учител. Дринов учи в духовната семинария в Киев, а впоследствие – в Московския университет, където се дипломира през 1865 г Между 1865 и 1871 г., като учител на руско княжеско семейство, пътува из цяла Европа. Това му позволява да посети най-важните библиотеки и да се запознае със средновековни български и славянски ръкописи. През 1869 г. става един от съучредителите и първи председател на Българското книжовно дружество (днес БАН). През 1872 г. получава докторска степен и от 1873 г. е доцент по славянска филология в Харковския университет. В края на 1876 г. е признат за редовен професор. Участва активно в изграждането на държавното устройство на Третата българска държава. Един от съставителите на Търновската конституция. Негово е предложението София да е новата столица на възстановената Българска държава.

Предложението е на един от 1-те български историографи, съосновател на Българската академия на науките проф. Марин Дринов. Мотивите му са географското разположение на града и потенциалът за икономически растеж. Предложението е подкрепено от депутата Драган Цанков, който по време на дебатите в Учредителното събрание казва: “Ние имаме две столици – Търново – историческа, и София – правителствена. Затова аз предлагам и занапред София да си остане за резиденцията на княза, а в Търново да става коронацията на княза”.

Когато София става столица, в града е имало 11,694 жители, 2 училища, 10 хана, 120 дюкяна и 3306 къщи. Според първото официално преброяване на столичани през 1880 г. жителите на София са 20,856. От тях 11 395 са родени в града, а останалите 9106 са дошли от други места. С повече жители от София тогава са Русе, Варна и Шумен.

С около 1 282 171 жители (15 март 2024 г., 2606 души/km²) тя е най-големият град в страната с над 18% от нейното общо население, както и 14-ият по големина град в Европейския съюз (ЕС).

Първото писмено свидетелство за града е от II век пр. Хр., когато той е главен град на един от тракийските народи.
Най-ранните археологични свидетелства за обитаване на територията на София са от ранния неолит (VI хилядолетие пр. Хр.) – сред тях е Слатинското неолитно селище. Най-ранните данни за заселване на античния център на града – местността около минералните извори на днешната Централна минерална баня – са от бронзовата епоха (II хилядолетие пр. Хр.).
Най-ранното запазено в източниците наименование на днешния град София е Сердонполис (Σερδῶν πόλις), грецизирано название, чийто латински вариант е civitas Serdensium.
Той се превръща в един от главните опорни центрове на Римската империя на Балканите и през IV век служи за временна резиденция на няколко императори.
Император Траян официално дава на града своето родово име, наричайки го Улпия Сердика (на латински Ulpia Serdica („сердикийска Улпия“), като по-късно то често е съкращавано на Сердика.
По-късно то е изместено от славянската форма Средец, като най-ранното ѝ засвидетелствано използване е в два апокалиптични текста на старобългарски от втората половина на XI век.
В гръцкоезични източници след втората половина на X век за града се използва и името Триадица.

Името София е регистрирано за пръв път в приписката към Средечкото евангелие от 1329 г., но като наименование на църквата „Света София“, наречена „Средечка митрополия“. Градът е наречен за пръв път „София“ във Витошката грамота около 1385 г. (в грамотата се говори също за „средешко кефалийство“) в началото турското робство.

През 1382 г. османският военачалник Лала Шахин в продължение на 3 месеца обсажда града, като в докладите си до правителството възхвалява природните условия, богатството и стопанската дейност в него, както и политическото му значение, а малко по-късно София е превзета от неговия подчинен Индже Балабан бей. София става център на Софийския паша санджак от 1393 до 1878.
След присъединяването на София към Османската империя градът продължава да процъфтява.
Градът запазва значението си и през Средновековието, а след XV век преживява нов разцвет, като една от главните логистични бази в тила на Османската империя при нейните военни кампании в Централна Европа.
В началото на XVI век в джамии са превърнати двете големи антични църкви – „Света София“ в Сиявуш паша джамия и „Свети Георги“ в Гюл джамия, а по археологически данни жителите на голяма част от градския център вече са мюсюлмани. Протича ислямизацията на София, джамиите според автори от този период са около 150.
През този период за мъченици са обявени поредица християни, отказващи да приемат исляма – Георги Софийски Нови (1515), Софроний Софийски (1515), Георги Софийски Най-нови (1530), Николай Софийски Нови (1555), Терапонтий Софийски (1555).
Последвалото столетие е период на икономически подем, като в града процъфтяват множество занаяти и за пръв път от Античността се секат монети, като се използва главно злато и сребро.
С военното отслабване на Империята от края на XVII век София също запада и през следващите две столетия населението му намалява а много сгради са занемарени или изоставени.
Въстанието на архиереите в Софийско и Самоковско избухва в 1737 г., при сподавянето му в края на юли и началото на август 1737 г. по заповед на Али паша Кюпрюлюоглу са избити около 350 софийски граждани, свещеници, монаси и хора от околните села, включително самоковският митрополит Симеон Самоковски и Софийски, обесен в София от турците на 21 август 1773 г. – той е 9-ят софийски светец.
Въпреки всичко, плюс големият пожар от 1816 г., чумата от 1857 г. и две земетресения – съответно през 1818 и 1858 г., София остава един от големите български градове. В града резидират консули на Франция, Италия и Австро-Унгария. Според свидетелства на посетили града през 1862 г. американски мисионери, той има 30 хиляди жители, 1/3 от които българи, а самият град „има доста сиромашки вид, но сега българската му част бързо се замогва“.
B 1870 г. Васил Левски основава революционни комитети не само в града, но и в околните села.
При отстъплението на турските войски в края на 1877 г., по време на Руско-турската война, турският командващ Сюлейман паша планира пълното опожаряване на града подобно на Стара Загора, при което разправата с християнското население става неминуема. Категоричната намеса на консулите Леандър Леге (Франция) и Вито Позитано (Италия), a по непотвърдени данни и застъпничеството на софийския равин Габриел Меркадо Алмоснино спасяват града от опожаряване.
В самото начало на новата година, на 4 януари 1878 г. (23 декември 1877 г. стар стил), след битката при София, руските части под командването на генерал Йосиф Гурко влизат в града. През февруари 1878 г. населението на града е намаляло почти наполовина спрямо предвоенния период и по данни на общината възлиза на 11 694 души, от които 6560 българи, 3538 евреи, 839 турци и 737 цигани (2/3 от които мюсюлмани.
На 20 октомври 1878 г. от Пловдив в София се премества седалището на Временното руско управление, а на

3 април (22 март по стар стил) 1879 г. по предложение на Марин Дринов Учредителното събрание избира София за столица на Княжество България (4 април е обявен за празник на София).

В резултат на това броят на жителите нараства по-бързо в сравнение с другите български градове, главно от вътрешната миграция.

The coat of arms of Sofia consists of a shield divided into four. The image of the Saint Sofia Church which gave the name to the city takes up the upper left quarter (as seen from behind the shield) and a humanized picture of the ancient town of Serdica taken from an antique coin is located to the right (again, heraldry reverses right and left as it is from the point of view of someone holding the shield from behind). At lower left is a golden baldachin and a statue of Apollo Medicus representing the mineral springs around the city, while the lower right quarter is reserved for Vitosha, the mountain at the foot of which Sofia is located.In the middle is another, smaller shield (inescutcheon), with a lion rampant, a traditional Bulgarian symbol. A mural crown tops the larger shield. At the bottom is the city motto, “Расте, но не старѣе” – Raste, no ne staree (“Ever Growing, Never Aging”).

Девизът на столицата е „Расте, но не старѣе“.

Той е изписан през 1911 г. на герба на София, създаден през 1900 г., а през 1928 г. е украсен с лаврови клонки от двете страни. На герба са изобразени символите на столицата: древногръцката богиня на съдбата Тюхе – покровителка на градовете, като образът е взет от антична монета; планината Витоша; църквата „Света София“; златен балдахин с Аполон лечителя. Сред тях в центъра има златен лъв на червен щит (герба на България), а отгоре – крепостна корона с 3 кули.

Площад “Света Неделя”, поглед към бул. “Дондуков”, около 1910 г. Фото-кредит: stara-sofia.com

След Освобождението на България градът бързо се разраства.
Градоустройствените промени започват с голям размах и центърът на града започва да се измества от площада при Баня баши джамия към площада около съборната катедрала „Св. Крал“ (днешната църква „Света Неделя“).

Първите години на века, виждат се и новите трамваи, едни от първите в Европа

Представителният център на града се оформя около Княжеския дворец (по-късно Царския дворец) и Народното събрание, а районът става средище не само на политическия живот, но и на културни и обществени прояви. През 1907 г. в близост е открита сградата на Народния театър. В началото на XX в. булевард „Цар Освободител“ е застлан с прочутите „жълти павета“, които свързват Двореца с площад „Народно събрание” и паметника на руския цар Александър II (Царя Освободител). По-нататък булевардът стига до започналия да се оформя в края на XIX в. нов квартал на преподаватели, политици, юристи и офицери. В тази посока е и първото по-сериозно разширение на града – до коритото на Перловската река и Орлов мост.

Несъществуващата днес улица “Търговска” някога е свързвала площада пред Двореца с площада при Банята, пресичайки булевард “Княз Дондуков”. На нея са разположени най-представителните магазини и кантори в столицата. Тя се отличава с пищна и представителна архитектура. Снимката е съхранила поглед от площад “Александър I” в посока бул. “Княз Дондуков” в началото на 20 век. Фото-кредит: Стара София

През 1938 г. е приет градоустройствен план (Планът „Мусман”), разработен от проф. Адолф Мусман (на немски: Adolf Muesmann), който предвижда благоустройството на града при нарастване на населението до 600 000 жители.

По време на Втората световна война, в началото на която България обявява война на Великобритания и Съединените щати,

британските и американските въздушни сили извършват ЖЕСТОКИ БОМБАРДИРОВКИ ПО МИРНОТО НАСЕЛЕНИЕ на София.

Ударени са най-вече граждански обекти!

София е евакуирана – болниците, аптеките, държавните и общинските учреждения, училищата, архитектурните бюра, благоустройствените компании и др. са намерили подслон в близки и далечни градове и села през последните две години на войната.

Мъжете са мобилизирани на фронта в последвалата война срещу Третия Райх. В столицата те започват да се прибират обратно едва след 9 май 1945 г.

Цялата 1946 г. на България, вкл. началото на 1947 г., е посветена на тежките преговори за Парижкия мирен договор, чрез който реално Западът ни “дарява” на СССР.
През следващите 4 – 5 години държавата и нейната столица се преустройват по съветски образец и диктат, което практически парализира всяка държавна, общинска и частна инициатива по това време.

През 1945 г. е одобрен нов общ градоустройствен план на столицата, т.нар. план „Нейков“.
След референдум през 1946 г. България е провъзгласена за народна република и се установява отечественофронтовска власт, като значително се променя обликът на столицата. Нейната численост започва да расте с бързи темпове, най-вече поради централизацията и колективизацията.
През втората половина на XX век към София са присъединени много от съседните села, които дотогава са самостоятелни.

След смяната на социалистическия строй има период на подем в частното строителство. Построени са нови модерни сгради, а в началото на 1998 г. са открити първите станции на Софийското метро.
През 2015 г. е завършена сградата на Капитал Форт, намираща се на входа на София откъм бул. „Цариградско шосе“, която става най-високата сграда в България, измествайки хотел „Родина“, построен четвърт век по-рано.

Днес София е основен административен, индустриален, транспортен, културен и образователен център на страната, като в нея е съсредоточено 1/6 от промишленото производство на България. Тук се намират също така Българската академия на науките, централните сгради на Българска национална телевизия, Българско национално радио, Българска телеграфна агенция, много университети, театри, кина, както и Националната художествена галерия, археологически, исторически, природонаучни и други музеи. На много места в центъра на града са запазени видими археологически паметници от римско време.
Землището на град София има площ 492 km², като освен урбанизирана територия обхваща и съседни земеделски и горски терени, включително значителна част от планината Витоша. То граничи със землищата на 3 града и 27 села.
Пет планински прохода водят към града, през който протичат няколко реки.

Столичната община се управлява от общински съвет и кмет, избирани на всеки 4 години.
В София са съсредоточени абсолютно всички органи на държавната власт – законодателна, изпълнителна и съдебна, плюс финансовите и религиозни институции. София-град е единствената община в България, подразделена на повече от един избирателен район.

Средната работна заплата в София е най-високата за страната.

Всички видове транспорт са представени в столицата, с изключение на водния. В същото време в града се карат най-много коли сред градовете в Европейския съюз – средно по над 660 автомобила на 1000 души.

В София се намират 22 от 52 акредитирани висши училища в България, в които се обучават над 100 хиляди студенти. Четири от петте ВУЗ-ове с най-висок рейтинг са в столицата.
София е адресът на Българската академия на науките (БАН), както и на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Петте суперкомпютъра на България се намиратв София.

София е СВЕТОВНО ИЗВЕСТЕН УНИКАЛЕН ЦЕНТЪР НА РЕЛИГИОЗНАТА ТЪРПИМОСТ.
В рамките на площ от няколко квадратни метра едновременно присъстват храмове на най-големите световни религии – православно християнство (църквата „Света Неделя“), католицизъм (катедралата „Свети Йосиф“), ислям (джамията „Баня Баши“) и юдаизъм (Софийската синагога).

В Софийската епархия действат към 200 православни храма и параклиса и над 40 манастира, съградени от IV век до днес. Най-големият храм в София и цяла България е храм-паметникът „Александър Невски“ – един от символите на София и паметник на културата от национално значение. Ротондата „Свети Георги“ и базиликата „Света София“ са едни от най-старите храмове в града, построени съответно през IV и VI век. Боянската църква съдържа стенописи от XIII век и е включена в Списъка с културно наследство на ЮНЕСКО през 1979 г.

Народният театър „Иван Вазов“ е най-старият столичен театър, на чиято сцена се поставят предимно класически пиеси. 1-то представление и изиграно на 3 януари 1907 г. Бомбардировките от 1944 г. нанасят щети. Театър „Сълза и смях“ е също един от най-старите театри, чиято трупа е сформирана през 1892 г. и става инициатор за основаването на Народния театър.
Националната опера и балет, известна и като Софийска опера и балет, става държавна през 1922 г.

Националният дворец на културата (НДК) се намира в центъра на София, с най-голямата си зала с 5000 места.
Софийската минерална баня, построена в началото на XX в. на мястото на стара турска баня, в продължение на няколко десетилетия служи като градска баня с топла минерална вода. Затворена е, и на 17 септември 2015 г. отваря врати Музеят за история на София.
Централният военен клуб е една от културните икони на София.
Двата най-стари и известни моста в София са Орлов мост (1891) и Лъвов мост (1889).
Най-големият парк в София е Борисовата градина, известен в близкото минало като Паркът на свободата. В нея се намират няколко малки езера, детски площадки, паметници, националният стадион „Васил Левски“ и най-големият плаж в София. Най-старата градина в София е Градската градина открита (1878). В София има почти 100 (95) вековни дървета.
На територията на Софийската зоологическата градина (1888 г.) живеят общо 1899 представители на 281 животински вида.

Празникът на града е на 17 септември, когато Православната църква отбелязва Светите мъченици София, Вяра, Надежда и Любов. Датата е определена за Празник на София с решение на Столичния общински съвет от 25 март 1992 г.