Теофан Райнов 1ят двоен агент в България – шпионин или патриот

“Преразпределя” парите от турците за подкупи на българските чорбаджии, за издаване на вестници и обиколката на Васил Левски

Името Теофан Райнов (1837-1910) сигурно не говори много на масовия българин. Него го няма в учебниците по история, почти не присъства и в журналистически публикации. Затова малцина знаят, че Теофан Райнов от Карлово е възрожденец, патриот, който успява да осуети коварен план срещу революционната ни емиграция в Румъния. Експертите го наричат най-великият български шпионин за всички времена.

Животът на този достоен българин, роден през януари 1837 г. във възрожденски Карлово, прелива от драматични събития. Син на известния карловски учител Райно Попович, той първо учи в родния си град, а след това през 1855 г. завършва училището „Св. св. Кирил и Методий” в Пловдив.

Заминава за Цариград и работи в търговската кантора на „Братя Гешови”, от чийто виден търговски род е неговата майка Анастасия Гешова.

През 1858 г. умира баща му и младежът отива във Виена при вуйчо си Христо Гешов. Там следва във Висшето търговско училище и успоредно работи като счетоводител във фирмата на вуйчо си.

През 1860 г. умира вуйчо му и Теофан Райнов наследява крупната му търговска кантора (компания, фирма). Става и лидер на българската емиграция във Виена, сред която се ползва с авторитет. През 1864 г. е обвинен в умишлен фалит на кантората, съден е във Виена и лежи за кратко в затвора.

В личния си живот обаче преживява тежка трагедия. През 1863 г. Райнов се жени за Елисавета Манова от Казанлък. Две години по-късно (1865), при раждането на единствения му син, тя почива. Не след дълго умира и детето.

Една среща с Георги Сава Раковски през 1862 г. променя радикално съдбата му и той напълно се посвещава на святото дело за свободата на България. Дарява лични средства за закупуване на оръжие за Първата българска легия в Белград. Раковски го изпраща в Италия, за да изучи тактиката на италианското националноосвободително движение, предвождано от легендарния Джузепе Гарибалди.

През 1867 г. от Румъния в България навлизат четите на Панайот Хитов, Филип Тотю, Хаджи Димитър, а Левски обикаля българските земи и подготвя революция. Задрямалата Европа най-после обръща поглед към страданията на българите под османско владичество.

Разтревожен от видимите заплахи за устоите на империята, султан Абдул Азис заповядва през 1863 г. на великия везир Мехмед Емин Али паша да създаде сред българската емиграция шпионска мрежа, която да информира властите в Цариград за нейните намерения и действия. Али паша назначава адвокат Манол Иванов за шеф на разузнаването сред българите, дава му много пари и му нарежда да намери за каузата още доверени.

През есента на 1868 г. Манол Иванов предлага на Теофан Райнов и на д-р Миркович, които живеели в Цариград, да станат турски шпиони. Но още на първата среща тримата се договорили, вместо да шпионират българските емигранти в полза на Турция, да им помагат в борбата им за свобода.

Така се ражда 1-та в България организация за шпионаж и контрашпионаж!

Райнов поддържа връзки с видните емигранти Раковски, Каравелов, Левски. Крупна сума, дадена му от турското разузнаване за подкупване на български революционери, той

дава на емигрантите да купят печатница и да издават вестници с революционна насоченост, издават се “Дунавска зора, “Ле Етеоалд Ориент”, “Народност” и „Свободна България”.

Вече “печеният” агент дори финансира и обиколката на Васил Левски в България, който именно при него праща помощника си Ангел Кънчев, за което пише писмо на Райнов на 25 ноември 1871. Същевременно в Цариград изпраща доклади с неверни факти за българската революционна емиграция в Румъния.

След време обаче Турция започва да го подозира. Същевременно поради предателство д-р Миркович бил арестуван, измъчван и хвърлен в затвора. Узнавайки за това, Райнов заминава за Цюрих.

През 1869 г. със специална мисия посещава Италия, Женева, и Лондон, където се среща с Джузепе Мацини, Михаил Бакунин и Александър Херцен. Участва в учредителното събрание на БРЦК на 25 март 1872 г. и именно, като негов пратеник пътува в Европа и установява връзки с някои от най-видните революционери.

На това събрание се взема решение да се изпрати  делегация от двама души,  за да се среше с видни революционери, живеещи в Западна Европа и да се потърси от тях съвет, по какъв начин да се извърши освобождението на българите. В изпълнение  на това решение през юни 1869г. Теофан Райнов заедно с Райчо Попгръблев заминават за Западна Европа. 

От  Бакунин те получават  препоръчителни писма за Джезепе Мацини, за да ги приеме. Заминават за Лондон, където се срещат с  идеолога на “Млада Италия”, за да обсъдят въпроса за освобождението на поробения български народ. Мацини им връчил

писмо от Гарибалди, в което той изразява готовност да се яви със своите волонтирски дружини в Балкана, щом българският народ се вдигне на бунт. 

Шефът на турското разузнаване узнал , че Теофан  Райнов е пребивавал в Женева и Лондон. И решава да изпрати във Влашко

гърка Николаиди, за да го разконспирира и ликвидира. Теофан Райнов узнава за това и чрез Добри Войников нарежда на група хъшове да проследят гърка и да го ограбят и набият. Разкритият  Николаиди решил да не се оплаква в полицията и да се завърне в Цариград. 

Съобразителният Райнов светкавично написал гневен рапорт до своя шеф в шпионската организация Манол Иванов и го помолил повече да не изпращат такива неопитни хора като Николаиди, които с безумното си държание ще компрометират шпионската му дейност сред българската емиграция във Влашко. Разбира се, този доклад бил предназначен за очите на ръководителя на турското разузнаване – Шнайдер. Затова и Манол Иванов мигновено препратил рапорта на Шнайдер в Цариград .

Разбрал за измамата на българските си агенти, великият везир Али паша разтурил разузнавателната структура. След смъртта на везира през 1872 г. Райнов отново се връща в Цариград и през есента на 1872 г., с протекцията на цариградски големци е назначен за главен управител в Пловдив на Барон-Хиршовата железница.

Историци напомнят, че Райнов се е домогвал до този пост по идея на Васил Левски. Той използва началническата си позиция в железницата, за да назначава на работа верни на революционното дело хора, които укриват по гарите издирвани от турската полиция революционери, сред които Захари Стоянов, Георги Икономов, Панайот Волов и др.

През пролетта на 1877 г. Теофан Райнов отново е заподозрян от турските власти и трябвало спешно да избяга в Триест, за да не го арестуват. От там се озовава в Букурещ. Участва в Руско-турската война 1877-1878 г. като военен чиновник в канцеларията на руския императорски комисар княз Черкаски.

След Освобождението е назначен за окръжен управител на Карлово, а през 1879 г. е издигнат за префект на Пловдив. В следващите години заема и други високи длъжности в различни градове на свободна България, включително помощник-кмет на София. Назначаван е за околийски управител на Омуртаг, окръжен управител на Хасково, Бургас, Силистра, Видин, Свищов, Разград, Трън, Севлиево, Пазарджик и Кюстендил. 

През 1890 г. е награден с орден „Св. Александър” 5-а степен, с грамота за заслуги към България.

След пенсионирането си през 1889 г. се завръща в Карлово и продължава да участва дейно в обществения живот.

Бележитият първи български двоен агент умира на 18 септември 1910 г. в Карлово, на 73 години.

Теофан има четири (4) сестри, няколко племенници, внуци и правнуци.

Мария (Евпраксия) Райнова Попович (1836-1867), която умира на 31г, монахиня и килийна учителка.

Ана Божинова (Райнова), съпруга на Пенчо Божинов, който е обесен от турците. Има дъщеря Анастасия Пенчова Шиварова (Божинова), която пък има три (3) дъщери, Павла Шиварова, Вера Бочева (Шиваров, със син Милко Бочев) и Елена. 

Екатерина Генчова (Пеева) (Райнова), съпруга на Иван Генчов (Пеев). Те имат дъщеря Елена Иванова х. Иванова, съпруга на Генко х. Иванов, и три (3) деца – Райна Генкова х. Иванова, Христо х. Иванов и Милка Генкова Ватек. 

Елисавета (Ека) Попова (Райнова), съпруга на д-р Киро ПОПОВ и майка на д-р Димитър Киров and Додка Камилова.

ИЗТОЧНИЦИ: Патриотичен Десант, д-р Петър Ненков, Страшимиров, Димитър. “Васил Левски. Живот, дела, извори (София, 2014), “Васил Левски. Документален летопис 1837 – 1873” (1987), Войводи, Отбрана