Да общуваш със сардели

За Бербатов и маниаците … и бившата снаха на Тодор Живков, която живее в Лос Анджелис

▲ Кеворк Кеворкян

Да не желаеш да те вземат за нещо друго – това е най-важното условие, за да успееш в нашия занаят, а и изобщо.

Ален Боске цитира Салвадор Дали, който веднъж казал: “Искам името ми да се намира и в най-малката бакалница в Оверн, в Коста Рика и Тибет, между кутиите със сардели и сухото камилско мляко”.

Да се опитаме да направим връзка между тази фраза и нашенските маниаци.

Някои от тия маниаци си въобразяват, че направеното от един човек е нещо като да садиш някакви дръвчета. Боравят с категории от лесовъдството, дърветата им са по-понятни от човешките усилия и от човешкия успех. Лесовъдите маниаци охотно говорят за собствения си успех – колкото по-незначителен е той, толкова по-напористо. След време те виждат себе си като титани на успеха. Лошото е, че само те се виждат така. Те и бездънно наивните им клакьори, които стават все повече поради безволието и аморфността на журналистическия занаят. Никакви хора направиха други никакви хора “звезди”. Това производство е най-лесното нещо, те охотно слагат маршалски звезди дори на случайни минувачи.

Така глутницата непрекъснато се увеличава. Армия от сардели, в крайна сметка. Сериозните хора са смъртно отегчени от този церемониал, той си остава занятие на маниаците и техните ласкатели, които впрочем едва ли са истински сигурни в хвалебствията, които произвеждат в непомерни количества. Една врява без всякакъв смисъл, ако си помисли човек – няма те и все едно, че не си бил. Но докато се мотаеш наоколо, ще продължаваш да се правиш на мъдрец и да редиш нелепици. Фолк дивите поне си присаждат силикон. На останалите няма кой да им присади силиконов мозък.

Нашенските маниаци се дразнят, когато им кажеш дори една дума, която не е по вкуса им. В същото време се радват на хулите срещу Бербатов. Те биха били щастливи, когато в който и да е европейски Диарбекир някой вметне две куртоазни думи за тях от учтивост. Помните каква кампания направи една естрадна певица около тривиалния си концерт в чужда столица – макар че това бе нещо сходно с успеха на ежедневната тренировка на Бербатов в Манчестър. Онази певица обаче е като свещена крава за драскачите. Докато за Бербатов е позволено да се каже всичко. Ония, които обгрижват певицата от десетилетия, го правят “светски” – като разговор по време на следобедно чаепитие. Те не са в състояние да постигнат дори една проста съпоставка между онова, което тя е пеела преди 40, 30 или 10 години, и днешното й валсуване, а и нямат желание да си губят времето с подобни сравнения. А ония пък, които могат да го направят, са се отчаяли, а и гласът им не може да бъде чут от ухажорите. За една доста по-деликатна материя обаче, каквато е днешният футбол, всички са готови с тоягите.

Всяка сардела може да се упражнява с Бербатов. А човек като Фергюсън – шотландският скъперник и педант – все още размишлява върху гения му. Тогава какво изобщо може да се опише или дори говори на български за Бербатов.

Бербатов трябва да се откаже дори да говори на български. Навремето един идиот беше задал непремерен въпрос на Джак Никълсън (тия дни си припомних тази история от “Стандарт”, струва ми се) и той няколко десетилетия отказваше всякакви интервюта. Няма защо да общуваш със сардели. Няма защо да забелязваш изобщо производителите на анускрипти – ония, които се въртят все в тази част на тялото.

Този човек по нищо не прилича на българин. Чудил съм се как е възможно да се роди в Благоевград. Осанката му е дори по-изтънчена от тази на Аспарухов-Гунди, а това ми изглеждаше невъзможно. До него Рууни изглежда като едно диво прасе, летящо срещу теб със затворени очи. А движенията на Б. са толкова изтънчени, че сякаш се извършват на забавен каданс – само дето ефектът е светкавичен, стига да има кой да го схване. Затова и хората край него в отбора – чергари от всички раси и от целия свят – го обожават, за разлика от нашите сардели. Дори и Кака и Роналдо (малкият) изглеждат някак ръбести в сравнение с него. Бързината на мисленето му е уникална. И много често остава неразбран.

В днешните коварни индустриални футболни времена той изглежда като ненужна загадка за мнозина. Обаче футболът е бил движен напред винаги от мистерията на подобни хора. На няколко пъти специално гледах последния му мач във висшата лига – странен силует сред партньорите си, с нито един грешен пас, а те бяха десетки, с нито едно загубено единоборство, с едно изключение, с удари, които отправяше от нищото и с голов пас, който дойде по най-озадачаващия начин.

У нас, когато сме безсилни пред някаква загадка, започваме да я ругаем. Ние псуваме на майка дори някакъв нещастен трън, който се е забил в петата ни (по Васил Шейтанов). О, това момче – със своята необичайност също се е забило в пихтията от сардели.

В същото време ние сме винаги по-милостиви към местните бърборковци, които сънуват, че са световни звезди. Непризнати – извън светските събития – дори в собствената си страна, те не се уморяват да твърдят, че са успели навън, сякаш говорят за ходене по-\”навънка” след Калотина – както обичат да се репчат. Там, дето всъщност никой пет пари не дава за тях. Съвсем други хора, само малцина, са участниците в отбора на националната ни чест, но те никога не говореха и не говорят за това. Чуете ли някой много да ви дрънка за Калотина, питайте го дали изобщо е чувал за Елена Николай, примерно – и го зарежете да си блудства сам с манията си. Излишно е да споменавам имената им – всички се сещате за тях, омръзнали са ви, каквато и роля да им отреди случайността, нищо не трепва във вас.

Обаче днешната телевизионна рая е готова да ги слуша – понеже това не струва никакви усилия. Сардели утвърждават сардели.

Най-досадните измежду тях, дори когато имат някаква позиция, в която трябва да работят скромно и смислено, пак мътят единствено за себе си. Дори лепенето на некролози използват за собствената си суета. Колкото по-незначителна е ролята им за обществото, толкова по-шумни са приказките им и перченето им – малки хора върху огромни пиедестали. Газени лампи върху морски фар.

А пък разпъват – поне така си представят – Бербатов.

Порочната роля на сарделите не е за подценяване – техните кухи възторзи са храната за маниаците. И нещо по-лошо – те не са в състояние да осмислят и собствената си роля. А тя би могла да бъде значителна. Например, всеки човек от телевизията, който десетилетия обсебва общественото внимание и го формира, има многократно по-завиден принос от онези, които сами лепят от глина собствения си образ. Но малцина са онези, които изобщо осъзнават това.

Тия хора могат да засадят много повече идеи, ако използвам лесовъдския език на някои от маниаците.

За Бербатов би могъл да говори човек като Григор Вачков – абсолютния любимец на народа. Само един истински успял човек може да обясни – и преглътне – успеха на друг. Гришата се радваше по един неземен начин на чуждия успех. Йордан Радичков пък – на неговия. Това е един специален клуб, който вече също е на изчезване.

Но Бербатов не трябва сам да се обяснява. По-добре да отиде да гледа един баскетболен мач в Лос Анджелис с Джак Никълсън, той ще му обясни. Беше много досадна заканата му след години да оправя българския футбол. Не му е нужно подобно нещо.

Цинизмът на сарделите е нечуван. Отмъстителни заради своята незначителност, те с възторг пишат епилози и некролози за Бербатов. Спри да четеш тия боклуци, избягвай излишните полемики и пр.

Мнимото срутване на Бербатов е полезно и за други хора извън спорта – например в политиката, които усилено лъскат собствения си паметник.

Един мъдър политически самодържец се нуждае от звезди. Останалите виждат в тяхно лице съперници, ревнуват успеха им. Живков се радваше на артистичните звезди, но с мярка, не му беше много приятно да излязат от своята орбита. Той ми спомена нещо невероятно през ноември 1990 година – очаквал да се направи един комитет за неговото спасение, тъй го нарече самият той, в който да влезе например и Радой Ралин! Това не беше случайно – той беше наясно, че Радой е страдал предостатъчно от режима му, но пък имаше невероятно влияние върху публиката. Искам да кажа, че докато Бойко рита с такова настървение дори футболната топка, никога няма да се сети за Бербатов, надявам се, че ме разбирате.

Днешните телевизионни маниаци са пуцингът на властта. Помпат самочувствието им, понеже знаят, че са много лесни – духнеш го и го няма, цветенце, горкичкото, мота се някъде наоколо, но няма вече никакво значение. Единствената полза от подобни типове е, че послушно обслужват чужди митологии, не са никак своенравни, а послушнички, удобни за еднократна употреба – кондомите на самодържеца. Макар че те не могат да бъдат полезни по никакъв начин – нито на публиката, нито на Него.

Бойко, например, в момента е лишен от алтернатива и времето на неговите масали изглежда неограничено. Алтернативата е вътре в него – там има и нещо друго, извън това, което той днес охотно предлага. Това другото е важно да се поощри, и той самият да го преоткрие – въпреки собствената си съпротива. Но не може да се случи, докато маниаците и сарделите грачат наоколо.

И Маруся включително, разбира се.

Разюздано нечувствителни сме към миналото. Моите приятели от “24 часа” създават един нов, ироничен по същество биографичен жанр, той оставя отлични свидетелства за въпросните маниащини – вече ни срещнаха с българския Херкулес, Кол и пр. Изповедта на Маруся Мирчевска тия дни засега е кулминацията. Бившата снаха на Живков наговори толкова нелепости, сякаш си мисли, че светът свършва всеки момент. Ако махнем всичките й преувеличения, тя направо ще остане глухоняма. Разбираме, че тя е измислила новите киножанрове – може би дори и самото кино, филмите й са кинокласика, а стиховете й са безсмъртни. А пък според президента Обама тя е един нов Томас Джеферсън. Снахата на Живков, която пишеше стихчета под нагона на ласкателите край нея.

Смятам, че в името на националната ни сигурност и душевното ни здраве рязко трябва да се намали общуването с подобни мистификатори. Понеже идва от Щатите, се сетих за една куриозна история. Там “националната сигурност” беше повод да се прикрият доста афери (Уотъргейт, Ирангейт и пр.). А през 1992 година художествената галерия на Пентагона се опитала да я използва, за да скрие факта, че някакъв хулиган нарисувал мустаци на масления портрет на главнокомандващия на военновъздушните сили Тони МакПийк. И нашата Маруся си е нарисувала доста разкошни мустаци.

Хапнете един залък, понеже ще ви цитирам нещо, което било принос в световната поезия. Посветено е на Хилари Клинтън, как иначе: “Ти стоиш в смелост и красота,/ ти стоиш до всеки мъж и жена,/ нечути и пренебрегнати./ Сега те застават до теб…/За да продължиш да стоиш./ За да тръгнем заедно…”

Владко, Владко, защо не се държа по-кротко с това момиче?

Кеворк Кеворкян, вестник Дневен ТРУД