България строи културен център в Чикаго

Willis Tower, Чикаго, САЩ, известна преди това като Сиърс Тауър е с височина 443 м, а етажите са 110. Начало на строителството започва през август 1970 г. и е завършена на 4 май 1973 г. Идеята за създаването на сградата идва от 9 цигари, образуващи квадрат и впоследствие размествани една спрямо друга, за да се получи разчупената архитектура. Уилис Тауър е най-високата сграда в САЩ, а в света е най-висока от кота 0 до върха на антените, и 4-та в класацията без тях. Сега градът има шансът да стане и първото място в САЩ с български център, построен от държавата.

Willis Tower, Чикаго, САЩ, известна преди това като Сиърс Тауър е с височина 443 м, а етажите са 110. Начало на строителството започва през август 1970 г. и е завършена на 4 май 1973 г. Идеята за създаването на сградата идва от 9 цигари, образуващи квадрат и впоследствие размествани една спрямо друга, за да се получи разчупената архитектура. Уилис Тауър е най-високата сграда в САЩ, а в света е най-висока от кота 0 до върха на антените, и 4-та в класацията без тях. Сега градът има шансът да стане и първото място в САЩ с български център, построен от държавата.



Райна Манджукова - председател на Агенцията за българите в чужбина:
  Сънародниците ни са между 80 000 и 120 000, 12 000 от тях деца - трябва да има една по-задълбочена грижа за тази общност!"
  София 22 ноември 2009г. Около 100 000 са българите в Чикаго и държавата трябва да направи нещо за тях, като български културен център, съобщи за ОБЗОР днес Райна Манджукова - председател на Агенцията за българите в чужбина.
  По думите й, по различни данни, броят на сънародниците ни в Чикаго варира между 80 000 и 120 000; 12 000 от тях са деца. Трябва да има една по-задълбочена грижа за тази общност, посочи тя.
  Агенцията за българите в чужбина има установени много тесни контакти с различни организации и особено с българските училища там, каза Манджукова.
  Людмила Димитрова, директор на Културния институт при МВнР, пък заяви днес на специална пресконференция в БТА за българските общности зад граница, че трябва да се използва потенциалът на българите в чужбина, за да се подпомогнат усилията на държавата за изграждане на добрия образ на страната ни по света. В средата на декември в Ню Йорк започва и фестивал на българското кино, който институтът подкрепя, посочи още Димитрова.
  Йордан Детев, директор на международната фондация за културно наследство "Проф. Петър Детев", също взе участие в пресконференцията, като припомни, че в Чикаго са се състояли Дни на българското наследство, съпроводени от Първи български кинофестивал за историческа документалистика.
  Райна Манджукова потвърди за ОБЗОР - bulgarica.com, че има идея за изграждането на Български културен център в Чикаго, която е подкрепена от министър Божидар Димитров. Тя каза, че се работи върху предложения за място и вида на сградата, която да приюти нашите сънародници в града, наречен от ОБЗОР през 2004г. - "Столицата на България в САЩ".
  Досега са правени, и се правят множество опити за обединяване на българите в Чикаго, от различни организации и Църкви. Но засега все още няма установена процедура. Черквите са разделени по принадлежност към по-визшестоящи органи на Православната Църква. Едното българско училище в Чикаго "напусна" едната Църква, за да продължи работата си с децата, по думите на неговата директорка. Има няколко организации, които съществуват сама за себе си, в опитите си да осъществят различни проекти и мероприятия.
  През 2006г. на Световната среща на българските медии бе направен опит от страна на държавата, в лицето на Българската телеграфна агенция (БТА) и Агенцията за българите в чужбина (АБЧ) да бъде подпомогнато обединението на общноста в Чикаго, като им бе предоставена възможността за домакинство. Тогава специален пратеник на АБЧ бе самата Манджукова, която сега е председател на агенцията. Тогава на срещата заедно се събраха свешениците на различните български Църкви в града, което не се бе случвало от години. Специални дарения получиха Храмовете ни и училищата в "Столицата на българите в САЩ."
  С новата ни инициатива в Чикаго, която всички българи там заслужават, се надяваме максимално да подпомогнем животът на сънародниците ни там, каза Райна Манджукова.
Манджукова е избрана за директор на Държавната агенция на българите в чужбина през август 2008г. . За 1-ви път бесарабка, и то жена, заема такъв отговорен държавен пост. В миналото сме имали двама бесараби министър-председатели. Това са Александър Малинов и Димитър Греков. Жена от този произход обаче не е била на такъв висок пост. Манджукова е съучредител и член на ръководството на Асоциация „Световна България” за работа с българите в чужбина и на Асоциация на българските училища зад граница. Съставител и редактор е на три стихосбирки и на две книги за деца. Има над 10 години стаж в АБЧ, като преди да стане председател достига до длъжност Директор дирекция

Манджукова е избрана за директор на Държавната агенция на българите в чужбина през август 2008г. . За 1-ви път бесарабка, и то жена, заема такъв отговорен държавен пост. В миналото сме имали двама бесараби министър-председатели. Това са Александър Малинов и Димитър Греков. Жена от този произход обаче не е била на такъв висок пост. Манджукова е съучредител и член на ръководството на Асоциация „Световна България” за работа с българите в чужбина и на Асоциация на българските училища зад граница. Съставител и редактор е на три стихосбирки и на две книги за деца. Има над 10 години стаж в АБЧ, като преди да стане председател достига до длъжност Директор дирекция “Връзки с българите по света и информационна дейност”. Автор на множество публикации свързани с темата за българите в чужбина. Владее руски, украински и френски език. Омъжена е, с едно дете. (ФОТО: Личен архив Райна Манджукова)



Казвам се Райна Манджукова. Родена съм през 1970 г. в българското бесарабско село Кайраклия в пределите на днешна Украйна в семейството на Мария и Димитър. Да, аз съм една от онези 350 хиляди бесарабски българи, за които през 1989 – годината, когато дойдох в България да уча – тук не се знаеше почти нищо. Семейството ни е голямо – 4 деца сме, три сестри и брат. От малки сме знаели, че сме българи. Продължих образованието си в Софийския университет, което, в известна степен, предопредели по-нататъшната съдба на цялото ни семейство. Веднага след завършване на университета започнах работа в Агенцията за българите в чужбина, което допълнително ме обвърза с моите “извори” и ме направи “голям човек” в очите на близките ми в Бесарабия. Двете със сестра ми Наталия създадохме семействата си и изградихме живота си в България. Малката ни сестра Лилия се върна в Украйна, след като завърши образование тук и започна работа в Посолството на Р България в Киев. Що се отнася до брат ми – изтърсакът, носещ името на баща ми, детето, родено на сутринта след моя абитуриентски бал – въпреки огромното му желание да учи в България, нашите просто не го пуснаха. Надделя страхът им, че остават сами. Още повече, че по самолетите (в момента е студент в Университета на военно-въздушните сили в гр.Харков) го запали моят съпруг пак тук в България.
 И така, моите родители, отгледали и, смело мога да кажа, добре възпитали четири деца, днес остаряват сами в малкото западащо селце в украинска Бесарабия. По много обективни и субективни причини ние много рядко имаме възможност да се прибираме у дома, а щастието да се съберем всички заедно – братя, сестри, съпрузите и децата ни – на едно място, на една маса, ако щете... Това не се е случвало вече близо десет години... Тъжното е, че в душите на родителите ми се наслоява и горчи съзнанието, че виновната за това е... България... А ние, децата – говоря от името на сестрите ми Наталия и Лилия, и от името малкото ми пораснало братче Димитър – вече не си представяме живота без България... За това трудно се говори, а още по-трудно – пише, но в съдбата на нашето семейство се сблъскват две големи любови: към рода и към България. Междувременно многобройните ми контакти с българи в и от различни краища на света ми показаха, че това не е проблем само на нашето семейство. Пред тази дилема са изправени стотици сънародници зад граница. Всичките тези срещи винаги са оставяли дълбоки впечатления у мен и са пораждали непреодолимо желанието да ги опиша. Това бяха репортажи и очерци, бележки и пътеписи. Някои са публикувани в списание „Ек” или във вестници, други са писани просто за себе си, трети са се родили от писма към приятели, в които се опитвам да споделя преживяното... После дойде разбираемото желание всичко това да достигне до колкото може повече хора. Не защото аз съм го писала, а за да знаем повече едни за други – българите в България и извън съвременните й граници. Защото само когато се познаваме, можем да бъдем част от едно цяло, от един общ български организъм, част от българската нация.