Днес ни напусна един български символ!

Почина един от “гласовете на България”

Глас, който и Господ чуваше! Дарил нея и България с единствената ни награда ГРАМИ.

Човек и глас, които ние, които живем зад граница знаем и не можем да забравим! И дали има мистерия на българските гласове, нека чужденците си задават този въпрос! Ние знаем – не, това е нашата природа дадена ни от Господа и Стефка Съботинова е пратеник на Господа! И на Бога – нашият – българският!

Сцената за гласът на Стефка бе доста тясна, разбира се, за един гигант в музикалния свят! Но всеки искаше да я види, чуе и пипне, за да вземе от нея това, което тя носеше – силата на българския, на човешкия дух! Уникален фолклор, да, за да го има – имаше и Стефка!

Кой не знае песента й „Притури се планината“? Кой не е слушал това космическо изпълнение, което се носи като малка наша планетка в световната музикална стратосфера! И никой не може да я сбърка с никоя друга песен!

Е, на това му казват “национален символ”!

Да. Напусна ни един национален символ и истински българин – Стефка Съботинова!

Който е гледал Съботинова знае, и е почувствал как тя даваше и сърцето си, и душата си! Всичко събрано в един глас, който ще продължава да звучи в песните, които ни завеща, звънящи в нашите сърца и души на хиляди километри от Родината България!

За да помним Стефка, да си припомняме и не забравяме българското ни коренче, което без човеци-българи, като нея, не ще да порасте повече, за да срещне светлината на живота! На истинското! Да прескочи фалша и да вярва! Да му е по-леко и да свети!

Ти остави светлина!

Поклон пред светлата й памет!

Евгени Веселинов, Лос Анджелис

гл.редактор в-к ОБЗОР By BulgariCA.com

Click here to view the embedded video.

СТЕФКА СЪБОТИНОВА е родена на 2 април 1930г. в с. Розов кладенец, Старозагорско. Пред дома й има малък параклис, на балкона й се вее българското знаме, а къде си държала пушките – не даваше да я питаш. Стефка бе отличен ловец и много точен стрелец.

Съботинова учи в Стара Загора и Пловдив. Изпълнителка на песни от Тракийската фолклорна област. Предците са били преселници от Беломорска Тракия и от тях тя наследява огромно и своеобразено певческо наследство. Песните си учи от баба си Добра, която я гледа, защото цялото й семейство по цял ден работи по нивите. Споделя, че баба й Добра била уникална певица и тя запалила любовта на Стефка към пеенето и й показала това, което тя самата ползвала при пеенето. Първите си записи в радиото прави през 1947-1948 г. През 1951 г. се явява на конкурс за певица в Държавния ансамбъл „Филип Кутев“ и е одобрена измежду 300 кандидатки. За14 годин с ансамбъла гастролира в най-големите концертни зали по света.

Click here to view the embedded video.

В началото на 70-тте години постъпва в Ансамбъла за народни песни на Българската телевизия и радио и в състава „Мистерията на българските гласове“. Тя е единствената певица със солови песни в първия албум на Марсел Селие „Мистерията на българските гласове“. В него са включени песните „Притури се планината“ и „Мър, Станке ле“. Още тогава „Притури се планината“ е използвана като част от филмовата музика в световните продукции“ Исус от Монреал“ и „Лионците“. Стефка Съботинова в дует с Тинка Пешева записва много хумористични народни песни, сред които особено популярни са „Цонке ле, чушко червена“, „Заплакал е стар, бял дядо“ и „Овдовяла лисичката“.

Световна известност добива през 1994 г. с песента „Притури се планината“, с новия модерен аранжимент на Жаки Анона. Стефка Съботинова има издадени два самостоятелни диска и един дуетен албум с певицата Тинка Пешева.

През месец юни 2010 година е удостоена с най-голямото българско отличие — орден „Стара планина — първа степен“. Стефка Съботинова умира на 30 юли 2010 година в София.

ЕДНО ОТ ТОП-ИНТЕРВЮТАТА НА СТЕФКА СЪБОТИНОВА

През 2002 година Стефка Съботинова споделя пред журналиста Деян Енев от в-к Сега с болка, че “вече й е омръзнало да пее на безплатни партийни концерти, и че до гуша й дошло да злоупотребяват с музикантите.”

Стефка Съботинова: Пази Боже сляпо да прогледа!

“Славата е хубаво нещо, ама ако я дадеш на прост човек, наистина е трудна за носене!”

- Как започнахте да пеете, г-жо Съботинова?

- Откриха ме като певица в Пловдив. По училищата ходеха фолклористи от радиото. Там ме откри Жечо Долчинков. Записах в радиото 3 песни с групата на Цвятко Благоев.

- „Мистерията на българските гласове“ чества 50-годишен юбилей. Вие бяхте в този състав…

- Аз пеех в състава за народни песни на радио „София“, който после бе наречен „Мистерията на българските гласове“. Там работих от 1973 до 1985 г. Към радиото имаше и оркестър, където се смениха много диригенти: Здравко Михайлов, Кюркчийски, Динев. Този оркестър съществува и до ден днешен. При Здравко Михайлов съставът ни започна да пътува в чужбина. Той самият бе следвал в Швейцария и бе близък с Марсел Селие. По негово време съставът получи името „Мистерия на българските гласове“.

- Кой е звездният миг в кариерата ви?

- Това, че направих световен хит, от което много хора не останаха доволни – включително и някои от най-големите ни музиканти. Но аз не съм виновна, виновни са те. Песента беше във фонотеката. Защо не я направиха те световен хит? Едва Марсел Селие се сети да я направи през 1994 г., като я даде за обработка на французина Жаки Анона. Около тази песен много скандали имаше и да ти кажа, вече ми е неприятно да говоря.

Марсел дойде в радиото и със своя техника записа всичко, целия златен фонд на радиото. Той купи две мои песни. Две солови песни имам в плочата, спечелила „Грами“ с песни от различни състави: „Притури се планината“ и „Мари Станке ле“. ———–

„Притури се планината“ е продадена за озвучаване знаеш ли на колко филми? „Исус от Монреал“ е озвучен с нея; когато се връщаха съветските войски от Афганистан, във филма, който даваха по „Взгляд“, също звучи „Притури се планината“.

———

- Не ви ли позабравиха медиите?

- Напротив… Не мога да си вдигна главата от журналисти. Обаче аз нямам вече физическа възможност. Обадиха ми се 5-6 души да ме питат защо не съм пяла за папата. В интерес на истината ме поканиха от организационния комитет по посрещането, но аз отказах. Защото ми предстои операция и лекарите ми казаха да бъда по-спокойна, да се щадя повече.

- Останаха ли певци, които да пеят безплатно в подкрепа на някаква кауза? През първите години на демокрацията май имаше такива хора.

——————-

- Виж какво, на мен вече ми омръзна да пея на безплатни концерти. До гуша ми дойде. И започнах да отказвам. Защото, съгласи се, пееш, пееш, ама всеки, който работи, му се плаща. Да тръгна сега да пея по градовете и селата без пари, не иде. По Живково време пеехме и за жълти стотинки. Но независимо от всичко бяхме щастливи. А сега уж големи хонорари плащат, но не се виждат тия пари.

———————–

- Какви са личните ви впечатления от Тодор Живков?

- Навремето пеех в дует с Тинка Пешева. Имахме една песен, „Заплакал е стар бял дядо“. Това му беше любимата песен. Ходили сме да му я пеем чак на връх Баба – там се събираха чавдарци.

За мен бай Тошо беше народен човек. Той например обръщаше много внимание на хората от културата. Правеше ми впечатление, че знае всичко за всеки. Изобщо, аз съм с хубави впечатления от този човек.

- Някой да не каже след тези думи, че сте живковистка?

- Не, не съм живковистка. Аз изобщо не се занимавам с политика, не ме интересува никой. Защото видяхме хубостите и на едните, и на другите. Отивам например да пея някъде, а на хората им се плаче. Какво можем да очакваме ние, певците от публика, която се чуди утре какво ще яде!

Имах един случай в Копривщица… Трябваше да пея на площада за празника на Априлското въстание. И пях аз. По едно време пристигнаха някакви с една луксозна кола и казаха: тръгвайте с нас. Направо от сцената ме взеха. Заведоха ме в един голям ресторант. Видях дълга маса, която побираше 30-40 човека – между които министри и всякакви. Трапезата беше пищна, не мога да ти я опиша. Все съм била по трапези и приеми, но това, което видях там да се яде, направо ме слиса. А тогава в Родопите бяха умрели 7 деца за една седмица в един сирашки дом. Ние дни преди Копривщица бяхме ходили в тоя дом с един бизнесмен да носим дрехи и пари. В тоя дом за недъгави деца видях такъв ужас, че се потресох.

———–

И сега, като видях каква трапеза е сложена, как е отрупана с печени агнета, а децата оттатък умираха от глад, просто се озверих. И го казах на масата, право в очите на министъра: как е възможно това?! Той ми каза: госпожа Съботинова, така е, вярно е това.

———–

Но нали сме с надеждата, че нещата ще се оправят. Една шарена маса беше, от сини и червени – точно това ме възмути много. А накрая, за капак, когато поставих въпроса за хонорара си, ми казаха, че нямали пари. Ние бяхме отишли да пеем с Орлин Горанов и с Кристина Димитрова. Аз ги питам, платиха ли ви, те казаха, че са им платили. И аз казах на кмета: повече в Копривщица няма да дойда да пея, щом вие не ми платихте. Тогава казали на този, който сега е в затвора – Цветелин Кънчев, той беше уредил тази маса там. Цветелин Кънчев ме извика настрана – и каквото и да говорят за него, но той изми лицето на цяла Копривщица. Госпожа Съботинова, каза, кажете колко ви е хонорарът? Казвам: каквото ми дадете, това. И той наистина ми плати един солиден хонорар.

Аз съм певец, който разчита на труда си: където ми плащаха по-добре, там отивах да пея. Поканиха ме БСП-то да им пея на Бузлуджа, викнаха ме на „Позитано“ 20, уговорихме сумата. Отидох, пях и вдигнах цяла Бузлуджа на крак. Но се оказа, че ми плащат много по-малко. А Жан Виденов стоеше точно до мен. Тогава казах: добре, щом е така, никога няма да пея повече за вас. И наистина – не пях. СДС-то също ме каниха, плащаха хубави хонорари и аз отидох да пея за тях. Това е истината.

- За Иван Костов какво мислите?

—————-

- Какво и ще да говорят, Костов ще остане в историята. Аз съм с много добри впечатления от Костов. Костов винаги е бил сърдечен, винаги ме е поздравявал, винаги се е отнасял като земен човек с мен. А да не говорим за Елена, жена му. Тя е много добра жена. Тя много неща прави. Може много пари да са й давали, обаче по сирашките домове като съм ходила аз, всички деца казват, така, сирачета, по-големичките: лельо Стефке, само вие идвате и ни се радвате и ни обръщате внимание, и леля Елена. И тя, като дойде, ни милва, както вие.

——————–

- От Жан Виденов какви са ви спомените?

- За Жан какво да кажа… Той все си мълчеше.

- Как намирате Симеон?

- Никой не искаше да отиде във Варна да пее за Негово величество Симеон, когато дойде през 1996 г., защото всичките се страхуваха. Варналии го посрещнаха в спортната зала, Тодор Трайчев организира концерта. Отидохме аз, Марги Хранова, Дони, Стефка Берова… Тогава ми връчиха и сертификата за наречената на моето име звезда в космоса. Имам на видеокасета поздравленията на Симеон, той ни викна всичките да ни поздрави. Какво да кажа сега за Симеон? Не знам. Народът да си каже. Коя съм аз да давам рецепти.

- А Първанов добре ли се справя като президент?

———————-

- За мен Георги Първанов е едно интелигентно момче. Добродушно. Аз го виждах не като президент, а по-скоро като министър на икономиката. Интелигентно момче е, то се вижда, сърдечен е. Слънчево момче. Тихо момче. Аз го харесвам.

———————

- Коя от певиците от вашия ранг чувствате като съперница?

- Всяка певица си има своя репертоар, своя стил на пеене. Аз не се състезавам, аз пея. А думата има публиката. Народът е този, който ще каже кой е най-добър певец.

- С Валя Балканска в какви отношения сте?

- В много добри. Пели сме двете с нея, пели сме и трите – с Валя и Янка Рупкина. Валя си е родопска певица. Аз съм тракийска певица. А Янка е странджанска певица. Така че няма какво да делим.

- Гюрга Пенджурова на какво ви научи?

- Всички й викахме мама Гуга на Гюрга Пенджурова, Бог да я прости. Тя беше един прекрасен човек.

Мама Гуга казваше така: нека да бъдем добри една към друга, никога да не си завиждаме. Защото животът е кратък. Песните й останаха, и сега се пеят.

- Че политиците ни са виновни за много неща, виновни са. Но какво му пречи на народа ни, в какво е пък неговата вина, та не се оправяме толкова години?

- Ние много искаме, ама какво даваме? Всеки иска да получава пари, без да работи. Не може така. Ние само кафенета правим и само кафета пием.

———

Аз непрекъснато пътувам по цяла България и рева, рева по пътя, а шофьорът ме пита – защо ревеш? Как няма да рева, като гледам такива хубави лозя – батисали, до главата бурени; всичко разграбено, постройките от ТКЗС-тата с изкъртени прозорци, с откраднати керемиди… Полето, нивите – келемясали. Никой не ги обработва, никой не го е еня.

Затуй младите трябва да се научат да работят. Да отидат на село, да направят ферми. А не да ядем турските, гръцките и македонските нитрати. Не обичам да мълча. Много ме е яд на хора, които са забравили откъде са дошли. Пази Боже сляпо да прогледа!

————–

Едно време участвах в „Муцуните“, беше ме поканила Катя Генова. И един журналист ме провокира: г-жа Съботинова, славата не ви ли омагьоса? Викам, виж какво, славата е хубаво нещо, ама ако я дадеш на прост човек, наистина е трудна за носене. Но, казвам, аз имам едни цървули и съм си ги окачила на едно място. И отвреме-навреме ходя да си ги поглеждам, за да не забравя откъде съм дошла.

1. 23 юли 2010г. Големият писател Дончо Цончев почина късно снощи след тежко боледуване, 5 дни преди да отпразнува 77-мия си рожден ден, в навечерието на премиерата на най-новата си книга – “Красивата версия”. Екипът на “ОБЗОР” – BulgariCA.com се присъединява към съболезнованията за загубата на този изключителен творец и велик българин.

Отиде си един творец-философ, изключителният майстор на късият разказ, мъдрият ловец и верен приятел на тези, които дружаха с него. Хора, които го познаваха споделят, че е еднакво приятно е да четеш прозата му и да слушаш как увлекателните му разкази на маса.

От първия му разказ през 56-та в студентски вестник на бял свят се появиха 60 книги, 4 сценарии за игрални филми, 5 театрални пиеси. Той се вглеждаше в хората и говореше за техния живот така, както по времето на соц-а рядко биваше възможно. Затова не просто го четяха, но и го обичаха. Заглавия като “Почти любовна история” и  “Мъже без вратовръзки” ще останат в паметта ни като буквари в българската литература.

Дончо Цончев бе един от малкото съвременни творци, които успяха да бъдат с хората в истинския смисъл на думата.

Дончо Стефанов Цончев е роден на 27.07.1933 г. в гр. Левски. Завършва геология в Софийския университет (1959). Зидар (1951-1953), геолог в Родопите и Странджа (1959-1963), учител в София (1963-1966), геолог в Министерството на горите (1966-1968), завеждащ редакция в изд. „Народна младеж“ (1968-1970), зам.-гл. редактор на „Профиздат“ (1970-1973), завеждащ отдел „Българска литература“ (1973-1989) в сп. „Съвременник“, директор на сп. „Лов и риболов“ (от 1989), основател и директор на в. „Наслука“ (от 1991). Публикува в периодиката от 1956 г. Неговите герои – спортисти, геолози, рибари, ловци, работници – са свързани пряко с начина му на живот. Пише за природата и света на животните, както и детско-юношеска проза. Автор на разкази, новели, повести, драми, по-важните от които са: „Мъже без вратовръзки“ (1966), „Роман на колелета“ (1970; 1974), „Червени слонове“ (1970), „Опасни типове“ (1971), „Почти любовна история“ (1972), „Принцовете“ (1976; 1991), „Ако можехме да ги чуем“ (1977), „Звезден прах“ (1981), „Къщата на песните“ (1985), романовата трилогия „Жълтата къща“ (1982-1986), „Дневникът на един геолог“ (1989), „Циганинът“ (1991), „Ние, децата на голямата лъжа“ (1992) и др. Умира на 22.07.2010 г.

Министър-председателят Бойко Борисов изказа съболезнованията
 си към семейството и близките на писателя Дончо Цончев,
съобщиха от пресслужбата на Министерския съвет.
    "Знам, че в моменти на непреодолима скръб думите трудно
могат да изразят чувствата. Признавам, че и за мен новината за
кончината на невероятния писател, публицист, общественик и
спортист, е много тежка и дълбоко споделям болката Ви. Напусна
ни човек, живял живота си достойно и винаги търсейки доброто у
хората. Искрено вярвам, че ще съумеете да съхраните неговия
пример, защото той е безценен", пише в съболезнователната
телеграма премиерът Бойко Борисов.

Министърът на културата Вежди Рашидов изпрати
съболезнованията си до семейството и близките на писателя Дончо
Цончев.
    В съболезнователния адрес, разпространен от пресцентъра на
Министерството на културата, се казва:	"Зная, че каквито и
утешителни думи да ви кажа в този момент, болката от смъртта на
любимия човек няма да намалее. Скърбя заедно с вас от загубата
на незабравимия, живял пълноценно и достойно голям наш творец
Дончо Цончев.
	В тези минути на мълчалива равносметка трябва да кажа, че
мъдрецът Дончо нито за миг не показа страх, отчаяние или апатия,
 а напротив - с вдигнато чело вървеше по своя път и ни
напътстваше: "Не с лошо към предната страница, момчета!"
	На наградите и аплодисментите се радваше, но не се стремеше към
 тях на всяка цена. Безкомпромисен към несправедливостите, той
не пестеше от острото си слово. Два пъти повече желаеше да улови
 с писалката си - като с въдица, най-ценния трофей - доброто у
човека! И колкото по-богат бе този улов на хорски доброти,
толкова повече се стараеше да ни го посочи той, да ни помогне да
го видим, за да не забравяме, че от нас няма да остане нищо,
ако не оставим по нещо за другите.
	Дончо бе непримирим към лошото, а доброто пожела да възпее в
своята красивата версия за народа и страната си. "Красивата
версия", този сборник с разкази, от който Дончо продължава да ни
говори, се роди, за да ни каже, че всяко нещо, дори и
най-грозното, има красива версия, разумна, полезна. . .  
	Неведнъж съм казвал, че с моя Учител Дончо, когато се видим,
изпълняваме цял ритуал с покланяне в японски стил и мощна
прегръдка. Никога няма да забравя как тази наша "церемония"
веднъж задръсти едно оживено кръстовище, след като двамата
слязохме от автомобилите си, за да я изпълним. Отсега нататък
този ритуал ще изпълнявам на кръстовищата в душата ми.
	Няма сила, която да измести от сърцата ни и от духовното
пространство на България твореца, който до сетния си дъх не
престана да ни преподава най-важния си урок - че от нас зависи
страната ни да бъде райско място, в което най-важните грижи са
четири: "семейството, отечеството с приятелите, природата и
човечеството". Сбогом, приятелю!", пише министър Рашидов в
съболезнователния адрес до близките на Дончо Цончев.

Президентът Георги Първанов е изказал съболезнованията си на
семейството на починалия писател Дончо Цончев, съобщиха от
прессекретариата на държавния глава.
    "Както мнозина, и аз очаквах с нетърпение 27 юли, за да се
присъединя и към празнуването на рождения ден на Дончо Цончев, и
към премиерата на най-новата му книга "Красивата версия". Уви,
броени дни преди това в делника ни нахлу друга "версия",
възможно най-лошата.
    Със смъртта на Дончо Цончев си отива една голяма фигура в
българската култура. Битието му беше сложно, пълно с изпитания и
превратности, но и в най-тежките моменти той не се отклоняваше
от рицарството - както в своето творчество, така и в
гражданската си позиция.
    Като прозаик и публицист, сценарист и автор на театрални
пиеси, Дончо Цончев получи признание и от обществеността, и от
държавата. За 70-годишнината си бе удостоен с орден "Стара
планина" - първа степен. Но още по-голяма награда за него беше
онова приятелско "Майсторе", с което го посрещаха в писателските
и ловните среди, в родния плевенски край, и в парламента.
Топлото обръщение съдържаше всичко - и уважението към личността
му, и респекта към разнородните му таланти - от шампион по бокс
и автомобилизъм до виртуоз на късия разказ и истински ценител на
природата. Това е и "версията", с която ще го запомним. Без
съмнение, тя е красива.
Моля да приемете моите дълбоки съболезнования!
Поклон пред светлата памет на Дончо Цончев!
Сбогом Дончо, сбогом приятелю!", се казва в съболезнователно
писмо на президента Първанов до семейството на Дончо Цончев.

Министър Вежди Рашидов е получил сигнал, че откраднати картини на Никола Танев са изложени в Англия

Никола Танев на 43 години. Следвал в Париж, ученик и приятел на Клод Моне и Пол Реноар, Танев е сред ухажваните и търсени художници у нас и във Франция. Парите обаче все не му достигат. Този нисък и набит мъж, със силно къдрава коса и зелени очи, вечно мълчи. За разлика от него, картините му са слънчеви платна, пълни с музика и поезия, както пишат критиците.

14 юли 2010г. Министърът на културата Вежди Рашидов е получил в навечерието на уикенда сигнал, че в галерии в Лондон се намират картини на Никола Танев, откраднати преди 11 години, съобщиха от Министерството на културата.

Ведомството ще предприеме по случая всички необходими действия съгласно Закона за културното наследство, се посочва в съобщението.

През юли 1999 г. от къщата-музей на Никола Танев са изчезнали 28 негови картини. Повечето от тях са снимани, а всички имат подробно описание. Преди десетина дни точно снимковият материал е помогнал в Националната художествена галерия /НХГ/ да бъде идентифицирана от експерти една от 28-те откраднати картини на Никола Танев. Творбата е била донесена в галерията от човек, който е искал да удостовери нейната автентичност.

На 15 юли със съдействието на Министерството на културата в НХГ ще бъде открита изложбата „Никола Танев в колекциите на Националната художествена галерия“. Изложбата е посветена на 120-годишнината от рождението на големия наш живописец Никола Танев (1890 – 1962). Последното пълно представяне на неговото творчество е било през вече далечната 1976 година.

Никола Танев (5 декември 1890г. в Свищов – 23 юли 1962 в София) е български художник – живописец. Учи в Парижката академия за Декоративни изкуства при проф. Пол Реноар и проф. Манжан. Излагал е свои творби на 28 самостоятелни изложби в България и 27 в Италия, Франция, Германия, Испания, Швеция, Румъния и др.

След Първата световна война живее със съпругата си Миша за известно време в Германия. В края на 1921 г. пристига в гр. Манхайм, където е поканен да направи изложба в престижното Манхаймско художествено дружество, което по това време се помещава в Художествената галерия Манхайм. Един от двата скицника, които художникът изпълва с рисунки и бележки през време на престоя си в Манхайм, през 2009 г.бе издаден от Аукционна къща „Виктория”.

Селянин (с генералска униформа). Картина на Никола Танев. Клинете 2 или 3 пъти върху снимката за голям рамер и разпечатка. ФОТО: Галерия Виктория

Винаги е заобиколен с жени!

ПОДРОБНА АВТОБИОГРАФИЯ на Никола Танев, публикувана в сп. Тема

Никола Танев е роден в Свищов в семейството на революционера Димитър Танев, собственик на фабрика за сапуни в румънския град Турну Магуреле. Журналистът Стефан Танев, главен редактор на в. „Утро“, който след 9 септември 1944 г. заедно с много други интелектуалци е осъден безпричинно от Народния съд, е негов брат.

През 1905 г. бащата Димитър Танев фалира и заминава за Париж заедно със синовете си Никола и Методи. Там момчето усвоява печатарския занаят и проявява за пръв път дарбата си на художник. Рисува, където намери – по печатарските листове, по белите стени… Талантът му е забелязан от собственика на фабриката, който го изпраща на свои разноски в парижката Академия за декоративно изкуство.

През 1912 г. Никола Танев открива в Тръпковата галерия първата си изложба с картини, рисувани в столицата на европейското изкуство, повлияни силно от импресионистичната школа. До 1944 г. ученикът на Моне прави още 50-ина изложби, при това в най-големите европейски градове. В тях са и циклите му от Карлово, Балчик, Търново, Беломорието, изпълнени с много светлина и слънце, нежност и страст. Ярките му картини са толкова високо оценявани още тогава, че дори Хитлер и Мусолини смятат за чест да ги притежават.

Малко преди да замине за Париж, през същата тази 1905 г. Никола Танев среща Димитрия Георгиева, която всички наричат Миша, и по-късно се жени за нея. Съвместният им живот обаче не е пример за съпружеска вярност въпреки безусловната им привързаност един към друг до края.

Танев не е хубавец, но пък е голям чаровник. Въпреки ниския си ръст той владее до съвършенство изкуството да бъде забелязан отдалеч. Заговори ли, зелените му очи светват, смее се високо, жестикулира, тръска артистично къдравата си черна грива и приковава погледите на всички. Където и да се появи, чупи граници.

Винаги е заобиколен с жени.

При това всичките са по-високи и за да не е очевадна разликата в ръста им, обикновено ходят до него леко прегърбени. Миша е жената, която се грижи за живописеца през целия им съвместен живот, дори през последните 14 години, в които е прикован на инвалидна количка.  Бракът им остава бездетен. Една от многобройните му връзки обаче е различна. Срещата на Никола Танев с Валентина Чемширева е съдбоносна. Тази връзка не само че не остава безплодна, но и предизвиква истински скандал сред привържениците на морала и честта през тридесетте години в София. От тая безумна любов се раждат две деца – Чая и Никола. Валентина е внучка на възрожденец, дъщеря на герой от войните и племенница на генерал Владимир Заимов. Появява се за пръв път в живота му на ъгъла на ул. „Леге“ и несъществуващата вече ул. „Търговска“. Тя е като видение, като персонаж от картина на Клод Моне – с белия си чадър, с бялата си рокля. А той – странник – с една глава по-нисък от нея, при това цели 20 години по-стар, но затова пък твърде забавен и много по-различен от всички младоци. Няколко часа по-късно художникът вече рисува в дома си скицата на маскарадния й костюм, с който тя трябва да впечатли на бала  цяла София. Моделът наистина е забележителен като всичко сътворено от ръката на художника – дълга бяла сатенена рокля, обсипана с политически карикатури, които осмиват Обществото на народите. От този ден нататък Валентина става за семейството тяхното „неродено момиче“. Миша често взима чаровната студентка от квартирата й на ул. „Любен Каравелов“, за да я заведе в дома им. Когато отношенията между двамата прекрачват благоприличните граници, тя мълчаливо приема тази любов. Дори я приветства. Той е художник. За да рисува, има нужда от вдъхновение. Така че всичко му е позволено! При това Миша посредничи на връзката като пуска всеки ден в пощенската кутия на момичето покани за вечеря.

Въпреки че е израснала в охолство, Валентина приема тежкия кръст на самотна майка и губи бързо цялото си наследство. Малко след раждането на второто им дете – Никола, през 1937 г., художникът тайнствено млъква. Едва през 1945 г. в един от най-страшните мигове в живота му връзката между него и незаконното му семейство е възобновeна.

„Повече от мило Валентина!… Пращам рисунки за децата – и ослепявам от липсата на въздух. Кураж не ми е липсвало, но кога ще блесне правдата. Целувам децата Танев.“

Това пише от затвора художникът на 22 март същата година.

Никола Танев е задържан от народната власт на 27 септември 1944 г. заедно с Константин Щъркелов, Александър Божинов, Александър Добринов и други художници, писатели, журналисти, музиканти. Изпратен е в Дома на слепите, който се намира тогава в кв. „Красно село“. Там с помощта на счетоводител се снабдява с тетрадка, за да рисува. Изпъстря я с 68 миниатюри, които излизат вън от решетките благодарение на пазача. След това е прехвърлен в Разузнавателното управление на войската, а по-късно е затворен в дома на Александър Буров на ул. „Московска“. По-точно казано, затворен е в кучешкото помещение в двора на Буров.

„Причината за унизителния живот, който му е отреден, е познанството му с

д-р Делиус, шефа на Гестапо в България, който е страстен ценител на неговото изкуство“ – разказва племенникът Стефан Бошнаков, син на Ружа Танева, сестра на художника.

„Майчице, умирам, много мизерия и жестоко, садистично. Как можаха това, не помислиха ли, нямат ли сърце човешко, а кому сторих зло, кому? Тука ме оставиха без слънце“ – пише Никола Танев върху калъфката на възглавницата под главата си до Миша по време на престоя си на ул. „Московска“.

Валентина Чемширова научава за съдбата на Танев и вкарва в ход всичките си връзки, за да го прехвърлят в затвора. Това е мястото, където двамата братя Никола и Стефан се срещат като непознати. Трудно им е да се разпознаят, гледайки обезобразените си от побоищата лица. Журналистът Стефан Танев е осъден от Народния съд и умира по-късно при странни обстоятелства в Сливенския затвор. Съдбата е малко по-благосклонна към Никола Танев. Миша и Валентина, съпругата и любовницата на художника, успяват да го измъкнат от затвора шест месеца по-късно.

За да умилостиви народната власт, през 1949 г., макар и вече 59-годишен, Никола Танев взима участие в бригадирското движение като бригадир на линията Перник – Волуяк и Ловеч – Троян. Много скоро след това обаче получава удар и се парализира. Остава прикован на инвалидната количка до края на живота си. Краката му са изцяло неподвижни, дясната ръка – също. Останала му е обаче лявата. С нея държи четката и рисува това, което виждат очите от прозореца на дома му – отсрещния стадион „Юнак“. Никола Танев оставя след себе си през този период само две картини.

„Това са последните ми спомени от него – разказва Бошнаков. – Помня още как ме учеше да карам ски, а през 1938-1939 г. ме взимаше със себе си в Карлово, града, който той обожаваше да рисува. Казваше, че Карлово е град-слънце. Сутрин му носех трикракото столче, той си избираше гледка към някакъв двор и рисуваше. Ръката му се движеше много бързо. Рисуваше един и същ пейзаж три пъти – когато слънцето изгрява от изток, на пладне – когато е високо на небосклона, и вечер – при залез-слънце. Търсеше влиянието на слънчевите лъчи върху цветовете и винаги постигаше три различни бели цвята“, разказва Бошнаков.

Въпреки че обича безумно Карлово, в много от картините си художникът рисува и софийските улици и къщи – „Търговска“, бул. „Дондуков“, улица „Мария-Луиза“ с джамията и още неразрушения от бомбардировките хотел „Македония“… А една от софийските му картини Столичната община подарява на Енвер Ходжа и вероятно тя още се намира в музея в Тирана.

Ex-Comunist Europe

EASTERN APROACHES

The Economist newspaper, June 18, 2010

JULIA KRISTEVA in literary criticism, Christo in art, Dimitar Berbatov in football: all are Bulgarians. All have little to do with their homeland. This thoughtful and rather sad piece from Transitions Online asks

why Bulgaria imports downmarket foreign „stars“ while its brighjtest and best head abroad, often severing their connections with home. /you must read this full article – see below !!!/

When emotions run high, few notice small details – and sometimes they matter most. Yes, Christo does not want to speak Bulgarian, but his English is clumsy as well. He does not refer to Bulgaria often, yet he does not claim any other motherland, either. Rather, he does not have any motherland at all. He is a strange kind of person from an entirely different world. He refers to his late wife in the present tense, as if she were still alive. Being a real artist, he does not care about comfort and money. Such people can hardly be judged by ordinary standards.

Even if unavoidable, painful quests of identity will not solve the vital issues of Bulgarian art. If Bulgarians want to cover themselves in cultural glory, they have at least to build some cultural infrastructure and find ways to finance culture. But the financial crisis has hit hard, and the government faces the fact that there are too many operas and theaters here. Some of them may not survive.

Author Boyko Vassilev is a moderator and producer of the weekly Panorama news talk show on Bulgarian National Television.

The Motherland’s Talented but Prodigal Children

Bulgaria has given the world a huge pool of artists, writers, and other creative folk. But why do they all have to leave the country?

June 17, 2010

Hristo's emotions were invested much more in art and his French wife, Jeanne-Claude, who famously shared his birthday and died in November 2009, than in the native land. In his rare encounters with Bulgarian journalists, Christo spoke English.

SOFIA | Christo turned 75 on 13 June, and Bulgaria celebrated him with two documentaries, many newspaper articles, and a lot of pride, to which he paid little attention.

All that jazz is justified: Christo is the most prominent Bulgarian artist in the world, and for a small country, that matters. The only problem is that nobody knows he’s Bulgarian – and he doesn’t seem to care much.

The artist, born Hristo Yavashev in Gabrovo, has not returned to his home country since he departed for Prague upon completing his studies in 1956. The following year he fled the communist camp altogether, stowing away on a train to Vienna. For this the then-Bulgarian authorities put him on the list of so-called “non-returnees,” a term used to distinguish émigrés the regime did not tolerate from those it did.

Thus, Christo would not be invited home for a visit or an interview. As his worldwide fame grew, his highly publicized projects (the Valley Curtain in Colorado, the “wrappings” of the coast of Little Bay in Australia and the Pont-Neuf in Paris) were under-reported for Bulgarian audiences, if mentioned at all.

Yavashev's works include the wrapping of the Reichstag in Berlin (on the picture) and the Pont-Neuf bridge in Paris, the 24-mile-long artwork called Running Fence in Sonoma and Marin counties in California, and The Gates in New York City's Central Park.

1989 put an end to the regime, but not to Christo’s problems with his homeland. Some of his family’s properties in Gabrovo were restituted, then retaken by the state, following the paradoxes of the murky legal procedures of transition. On the other side, many Bulgarians were irritated by the artist’s indifference to Bulgaria. He did not want to pay homage, let alone to exhibit there. His emotions were invested much more in art and his French wife, Jeanne-Claude, who famously shared his birthday and died in November, than in the native land. In his rare encounters with Bulgarian journalists, Christo spoke English.

It is a complicated story of love, pride, and frustration.

Generations of Bulgarian schoolchildren were taught that an artist’s ultimate goal is to bring fame to the motherland. That might sound laughable, but a small country has no other way than to guard its champions jealously. American art history can live without Christo; Bulgarian cannot. The problem is that the champions’ destiny is to leave their nests in a search of higher flight, a wider audience, and, yes, a bigger market.

Bulgarians abroad.

That could be an entire category of European art. Julia Krasteva and Tsvetan Todorov made a name in French philosophy and literary criticism, writing in French; Todorov came back just once after 1963 with Francois Mitterrand, just before the changes. In an interview with me, Italian philosopher Umberto Eco recalled a third one, Andrey Bukureshtliev. “My first publication in French was translated by this Bulgarian intellectual,” Eco said. “He used to say, ‘Il n’y a pas de place pour trois Bulgares à Paris.’ ”

Elias Canetti (Bulgarian, 25 July 1905–14 August 1994) was a Bulgarian-born novelist and non-fiction writer of Sephardi Jewish ancestry who wrote in German. He won the Nobel Prize in Literature in 1981.

Well, there were some more, typical  étrangers, torn between different cultures and worlds. George Papazov was among the first surrealists in Paris. One of his friends was the artist Jules Pascin, a Bulgarian Jew from the Danube. Another Bulgarian Jew from the Danube was the writer Elias Canetti, the only Nobel laureate with a connection to Bulgaria.

Then, enter the Bulgarian Germans. Singer Asparuh (Ari) Leschnikow made a name with the band the Comedian Harmonists, dubbed by some The Beatles of the 30s. More recently, writers Dimitre Dinev in Austria and Iliya Troyanov in Germany won fame by writing novels in German. Of the two, Troyanov more closely shares Christo’s complicated relationship with Bulgaria. Although he has returned many times, he remains highly critical of present-day Bulgaria, which he sees usurped by the evil shadows of the communist past.

Less ideological art has always had it easier. The famous opera singers in Italy Gena Dimitrova, Rayna Kabaivanska was only one invited from the family of Luciano Pavarotti to sing on his funeral  (interview in Bulgarian: Големият творец винаги се съмнява в себе си …), Nikolay Gyaurov, Nikola Ghiuzelev, and Boris Hristov did not have to distance themselves openly from the regime before 1989, although some were highly critical. Maybe that nonpartisanship was why, in a recent public-television-sponsored campaign to choose Bulgaria’s top event of the 20^th century, the audience chose “the miracle of Bulgarian opera voices.” Bulgarians like to associate themselves with art but prefer it ideology-free.

Click here to view the embedded video.

With Christo, the problem is much bigger than ideology. To begin with, is he a part of Bulgarian culture at all? Two documentaries about him, made by the journalists Evgenia Atanassova and Toma Tomov, did not aim to answer that question. But commenting on the first documentary on TV, poet and journalist Roumen Leonidov said, “Yes, Christo is part of Bulgarian culture. We have to view it more widely. All of those Bulgarians abroad, from Dinev and Troyanov to Krasteva and Todorov, are part of Bulgarian culture, even if they do not live in Bulgaria or do not write in Bulgarian.”

Tomov disagreed. In the Trud newspaper, he wrote, “Christo is not part of Bulgarian culture. There are 25 cities in the world where you can do something that matters to civilization. So if you have big plans, you’d better go to one of them.”

But those views don’t necessarily clash. They share the premise that local talent must go global to succeed. Sometimes, on the way to success, talent has to overcome the local environment. That can be a difficult truth to swallow.

Dimitar Berbatov, the gifted and sensitive soccer player of Manchester United who uses his free time for drawing, quit Bulgaria’s national team. His explanations were emotional and sophisticated, but one could not miss his disappointment with some Bulgarians’ envy and backbiting. The other Bulgarian football star from the recent past, Hristo Stoichkov, criticized Bulgaria several times, defying his critics. “The world acknowledges me. Only the small souls at home do not,” he once said. The gestures of both players were greeted with anger and outrage: “Who are they to repudiate the motherland? Where do they come from?”

When emotions run high, few notice small details – and sometimes they matter most. Yes, Christo does not want to speak Bulgarian, but his English is clumsy as well. He does not refer to Bulgaria often, yet he does not claim any other motherland, either. Rather, he does not have any motherland at all. He is a strange kind of person from an entirely different world. He refers to his late wife in the present tense, as if she were still alive. Being a real artist, he does not care about comfort and money. Such people can hardly be judged by ordinary standards.

Even if unavoidable, painful quests of identity will not solve the vital issues of Bulgarian art. If Bulgarians want to cover themselves in cultural glory, they have at least to build some cultural infrastructure and find ways to finance culture. But the financial crisis has hit hard, and the government faces the fact that there are too many operas and theaters here. Some of them may not survive.

Yet this government is not short of big ideas. Culture Minister and sculptor Vezhdi Rashidov vows to build a Bulgarian Louvre, a huge exhibit hall in Sofia’s city center. And if that sounds too big, consider an event that took place on 11 June. On the eve of Christo’s birthday, a Bulgarian businessman invited famous Chinese painter Zeng Fanzhi to open an exhibition near the future Louvre. Prime Minister Boyko Borisov (who, curiously, was also born on 13 June, like Christo and Jeanne-Claude) attended, together

with foreign celebrities like model Elle McPherson, designer Tommy Hilfiger, and singer Bryan Ferry. The event was meant to precede the Art Basel exhibition, taking place now in Switzerland, and was covered by the international media.

Geniuses are leaving the country; foreign stars are entering.

The motherland should not worry but continue to nurture new talent.

To parcel out the glory, after all, is the easy part.

—

Transitions Online (TOL) is a media development organization and online journal covering news and events in the 29 post-Comunist countries from 1999

The Economist is authoritative weekly newspaper focusing on international politics and business news and opinion

Aмериканския актьор Крис Хайслър (29г.) успява успешно да влезе в образа на 23-годишния Ърнест Хемингуей, който е представен като военен кореспондент, изхвърлен пиян от „Ориент експрес” (на път от Истанбул за Париж) на провинциална наша гара.

6 май 2010г. Българската лента „Единствената история, която Хемингуей не описа“ на Светослав Овчаров спечели наградата на публиката за игрален филм на завършилия ежегоден Югоизточен Европейски Филмов фестивал в Лос Анджелис.

Нашата лента си подели наградата с турската документална продукция “Voices Unveiled – Turkish Women Who Dare” на Бинур Караевли.

Наградата на критиците също замина за Турция за религиозно-екстремисткия разказ със силно присъствие на насилие “A Step into the Darkness” на Атил Инак.

Другият наш филм на фестивала документалната история за актьора “Апостол Карамитев”, пресъздадена от неговия син Момчил (записан в програмата като Max Freeman) не успя да получи награда. Момчил Карамитев живее от дълги години в Лос Анджелис.

Най-интересното за “победителя” разказващ за Хемингуей е участието на американския актьор Крис Хайслър (29г.), който успява успешно да влезе в образа на 23-годишния Ърнест Хемингуей. Един разказ за все още никому неизвестен Хемингуей, в абсолютно непозната страна България, с доста различна култура.

Точно днес на Гергьовден, „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа“ бе излъчена по националната телевизия (БНТ) в България.

Сценаристът и режисьорът Светослав Овчаров, изследовател и историк (автор на документални филми за Коста Паница, Стефан Стамболов, Фердинанд, Константин Стоилов), изважда един достоверен факт – през октомври 1922 г. като кореспондент, отразяващ военния конфликт между Турция и Гърция за в. „Торонто дейли стар”, бъдещият писател Ърнест Хемингуей преминава с „Ориент Експрес”през България за Париж (пътуването е описано в сборника на Хемингуей „По телеграфа”, издаден и на български). Овчаров създава една човешка история за неосъществена любов и невъзможното бягство на млада българка от затворения патриархален свят (изиграна от дебютантката Гергана Плетньова).

Във филма Хемингуей е военен кореспондент, изхвърлен пиян от „Ориент експрес” (на път от Истанбул за Париж) на провинциална наша гара, след като в търсене на телеграф се опитва да дръпне внезапната спирачка на влака. Така попада в ръцете на началника на гарата (в ролята Руси Чанев) и неговата еманципирана и образована дъщеря бунтарка (Гергана Плетньова). Двамата се заемат да спасят Хемингуей от въшките и маларията. „Магическите” лекове и заклинанията обаче го връщат към кошмарите на войната и болката от минала несподелена любов.

Веселин Чолаков е high-school student и автор на избраната лента

„Облаците летят на запад“ е по действителен случай и е съчетание от анимация и видео

Тематиката е нарастващото световно население и миграцията

Лентата има три номинации за Най-добър студентски филм

Премиерата на лентата в САЩ е в неделя в Ориндж

22 април 2010г. Тази вечер в Orange County е официалното откриване на Newport Beach Film Festival, който бива определян като един от най-големите и най-влиятелни филмови фестивали в света. Тази година пред повече от 50 000 души публика на него ще бъдат представени над 400 филма от над 55 държави.

Тази година, за първи път в цялата история на фестивала, филм на български ученик е в официалната селекция на фестивала. Казва се Веселин Чолаков и в момента е high-school student.

„Облаците летят на запад“ е плод на повече от година и половина работа за 18-годишният бургазлия. Лентата е с продължителност от 22 минути и като техника представлява съчетание от компютърна анимация, класическа анимация на ръка (hand-drawn), motion graphics и реално заснето видео.

Тематиката е на изключително социална тема, като филмът разказва за това, как хората в една малка държава, като България успяват да оцелеят по пътя на забравата на комунизма.

В същото време историята на филма поставя директно проблеми като урбанизация, глобализация, нарастващото световно население и миграцията, породена от локални конфликти. Филмът е по действителен случай за един човек в непознат град, без приятел, с когото да говори, с единствения начин да преживява като свири на акордеон…

„Облаците летят на запад“ има три номинации за Най-добър студентски филм.

На април 25ти 2010, Неделя от 15:30 PDT е премиерата на филма за САЩ в Edwards Island Cinemas – Screen 7 (999 Newport Center Dr, Newport Beach, California 92660) [карта]

Веско Чолаков е роден преди 18 години в Бургас. Завършва природоматематическа гимназия в града. Играе тенис, волейбол, киното го забавлява, математиката го изтощава, но сам казва, че не се отказва. Теорията му за живота се върти около, това да се опита да разбере света колкото и невъзможно да е, като най-упорито вярва, че единствените граници на човешкото същество са границите на неговото въображение.

ВИДЕО-ТРЕЙЛЪР НА ДРУГАТА ЛЕНТА НА ВЕСКО – Следвай ме! FOLLOW ME:

Click here to view the embedded video.

Наградата „Аскеер 2009“ за цялостен принос към българския театър получи на 23 май 2009г. в Театъра на Армията в София актьорът-легенда Георги Черкелов, познат ни и от киното, и най-вече с ролята си на Велински във филма "На всеки километър". ФОТО: Евгени Веселинов

Крикор Азарян получава  почетен „Аскеер“

Йосиф Сърчаджиев – голямата награда за  цялостен принос в театъра „Аскеер-2010″

Номинирани са 13 представления – само 2 от извънстолични театри – Народният театър „Иван Вазов“, който в последните години не беше сред номинираните, сега „води“ с 11 номинации

Номинираните във всички категории

София, 16 април 2010г. Днес стана известно, че режисьорът Крикор Азарян получава посмъртно почетен „Аскеер” за трилогията си по Чехов – „Чайка“ в театър „Българска армия“ /ТБА/, „Три сестри“ в Младежкия театър „Николай Бинев“ и „Вишнева градина“ в Народния театър „Иван Вазов“. Голямата награда за  цялостен принос в театъра „Аскеер-2010″ е за актьора Йосиф Сърчаджиев – един от основателите на отличието. Това съобщи днес на пресконференция актьорът Милен Миланов, председател на академия „Аскеер“, цитиран от БТА.

Както ви съобщихме по-рано на 8 април пиеса на нашия сънародник от Сан Диего писателят, балетрист и драматург Захари Карабашлиев, познат на повечето от нас като “Зак”, отново и тази година бе номинирана за АСКЕЕР, след като през 2009 година пиесата му „Неделя вечер“ спечели най-престижната театрална награда за драматургия в България.  Тази година три пиеси – „Откат“ на Карабашлиев, „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“ от Георги Господинов и „Приятнострашно“ от Яна Борисова са номинациите за наградата „Аскеер“ в категорията „Съвременна българска драматургия“.

ВИЖТЕ ИНТЕРВЮТО със Зак тук: Захари Карабашлиев: “Откат” е крива, ръбата пиеса и не се подчинява дори на мен“

За водеща мъжка роля са номинирани  Деян Донков  – за Лопахин във „Вишнева градина“, Михаил Билалов – за  Мартин в „Козата, или коя е Силвия?“ от Едуард Олби, постановка на Явор Гърдев в Народния театър, и Христо Бонин – за Мъжът в „Нирвана“ от Константин Илиев на Иван Добчев в Пазарджишкия театър.

При актрисите конкуренцията за „Аскеер-2010″ за водеща женска роля е между Ангелина Славова – Олга в „NORDOST“ от Торстен Бухщайнер на Василена Радева в Младежкия театър, Виктория Колева – Мика в „Живите от мъртвата махала“ от Петър Анастасов на Николай Ламбрев-Михайловски в Пловдивския театър, и Радена Вълканова – Фани в „Приятнострашно“ от Яна Борисова на Галин Стоев в Театър 199 „Валентин Стойчев“.

За отличието за режисура се състезават  Галин Стоев за „Приятнострашно“,  Лили Абаджиева за „Госпожица Юлия“ от Аугуст Стриндберг в Народния театър и Явор Гърдев за „Козата, или коя е  Силвия?“. Трите спектакъла са номинирани и за „Аскеер-2010″ за  най-добро представление.

Наградите ще бъдат връчени по традиция на 23 май в ТБА на галаспектакъл под патронажа на министрите на културата и на отбраната Вежди Рашидов и Аню Ангелов.  Ретроспекции и мечти, „и бързи, и бавни неща“ ще включва празничното представление,  посветено на 20-годишнината на академия „Аскеер“ и на  60-годишнината на ТБА. Режисьор е Владимир Люцканов, съсценарист с Антоанета Бачурова. БНТ ще излъчва пряко церемонията.

В различни категории са номинирани 13 представления, за съжаление само две от извънстолични театри – „Нирвана“ в Пазарджик и „Живите от мъртвата махала“ в Пловдив, отбеляза Милен Миланов. По думите му радостно е, че Народният театър, който в последните години не беше сред номинираните, сега „води“ с 11 номинации. С добро присъствие са също Малък градски театър „Зад канала“ /МГТ/ – 6 номинации, Театър 199 – 5, и Младежкият театър – 3. Тетарална работилница „Сфумато“ има 2 номинации, а театър „София“ – 1.

Според инициаторите разширяването от две години на журито с включване и на театрали извън ТБА – академия „Аскеер“, допринася за по-голяма обективност. Гарантирана е и пълна прозрачност от начина на гласуване.

„Аскеер-2010″ за изгряваща звезда си оспорват един актьор и две режисьорки -  Александър Кадиев за  Херман в „Дама Пика“ по Пушкин на Бина Харалампиева в МГТ, Василена Радева – за „NORDOST“, и Ида Даниел – за  „Мъртвата Дагмар, или Малката кибритопродавачка“ от Светозар Георгиев в „Сфумато“.

При поддържащите роли конкуренцията при актьорите е между Вежен Велчовски -  Виктор в „Приятнострашно“, Владимир Пенев – Гарабедян в „Приятнострашно“, и Филип Аврамов – Игор Томски в „Дама Пика“, а при актрисите – Василена Атанасова – Норма в „Перла“ от Мауро Рази на Бина Харалампиева в МГТ, Невена Калудова – младата и старата Фани  в „Грозният“ от Мариус фон Майенбург на Василена Радева в театър „София“, и Параскева Джукелова – Елианта в „Мизантроп“ от Молиер на Росица Обрешкова в Народния театър.

За наградата за сценография са номинирани Васил Абаджиев за „Госпожица Юлия“, Петя Стойкова за „Дама Пика“ и Никола Тороманов за „Козата, или коя е Силвия?“. Васил Абаджиев и Петя Стойкова са номинирани и за костюми за същите спектакли. В състезанието в тази категория участва още Елена Иванова – за костюмите в „Мизантроп“.

Претендентите за „Аскеер-2010″ за театрална музика са Асен Аврамов – за „Нирвана“ и „Дама Пика“, Кирил Дончев – за „Битие 2″ от Иван Вирипаев на Николай Ламбрев-Михайловски в „Сфумато“, и Мартин Каров за „NORDOST“.

Спомоществователи на „Аскеер“ са „Овергаз“, „Еврошанс“, Столичната община, Националният фонд „Култура“ и AES-ЗС „Марица Изток 1″.

ОЩЕ 175 СНИМКИ ОТ МИНАЛОГОДИШНИТЕ НАГРАДИ АСКЕЕР тук:

http://www.flickr.com/photos/bulgarica/

24 май 2009г. Захари Карабашлиев вперил поглед в бъдещето по време на връчването на най-престижната българска награда за драматургия АСКЕЕР. Тази година негова пиеса отново е между номинираните топ-три заглавия. ФОТО: Евгени Веселинов

ЕКСКЛУЗИВНО ИНТЕРВЮ

От родителите си научаваш едно, от училище – друго. Но и двете са адски важни! Децата ни четат, ако родителите четат. Ако ние не намираме време да прелистим книга, как да очакваме децата ни да го правят?

Интернет има потенциала да прави достъпа ни до тези знаци, до световното човешко знание светкавичен. Друг е въпроса дали ще използваме великолепния му потенциал му или ще останем само на ниво porn

Сан Диего, 8 Април 2010г. Предлагаме ви обещаното интервю от нашият сънародник от Сан Диего писателят, балетрист и драматург Захари Карабашлиев, познат на повечето от нас като “Зак”. Тази година пиесата “Откат” на Карабашлиев бе номинирана за АСКЕЕР, след като през 2009 година „Неделя вечер“ спечели най-престижната театрална награда за драматургия в България, както ви информирахме по-рано Наш драматург от Сан Диего с номинация

ИНТЕРВЮ

- Евгени Веселинов: Вече си написал няколко пиеси. Спечели няколко награди, включително миналогодишният АСКЕЕР, на който станахме живи свидетили в София. Къде слагаш “Откат”?

Захари Карабашлиев: “Откат” е поредния участък от пътя ми. Пиесата е крива, ръбата, смешна, тъжна, забавна, сериозна, не-монолитна, неподчиняваща се на буквата на жанра, та дори и на автора си – самият мен. Много жива и дива пиеса.

- Защо “Откат”? Защо не го каза с истинското му име – Отзвук!? Или Отражение?! Кое е и къде е “оръжието”, което така “дава откат”? Или иначе казано, от къде идва изстрелът, на който ти усети откатът чак в Сан Диего?

Защо “Откат” става ясно в самия текс – няма да издавам тук. Но изстрелът откъде идва? Изстрелите идват винаги първо от сърцата ни, не мислиш ли? А ние се справяме с откатите от тези изстрели всекидневно.

- Какво влияние оказа драматургията, тази която си учил, и тази която се поставя сега в Америка?

Аз съм се учил на драматургия от 5-годишен, когато един дядо Георги, брат на баба ми, рецитираше “Хайдут Сидер и Чер Арап”, докато седях на коляното му. Та оттогава- не спирам да се уча всеки ден. Разбира се – класиците са неизменни, всеки ги знае, теорията също. А театърът в Америка е толкова разнообразен – от Бродуей до Оф-Бродуей, от Флорида до Минесота, от Бостън до Санта Моника – огромен диапазон, невъзможно е да се говори за “театърът на Америка” наедро. Тук всичко отдавна е децентрализирано, всъщност никога не е било централизирано – а театърът- най-вече. Общото между всички тези театри в Америка е че те са  живи, естествени, органично свързани с обществото, което го издържа. Предполагам, факта че живея в това общество ми е повлиял в някаква степен на писането. Надявам се в положителна!

- Когато гледах „Неделя вечер“ в София в мен се промъкна чувството, че гледам и филм. Завършил си филмови продуцентски класове в Лос Анджелиз, участваш в кино- и театър-уоркшопи. Има ли нещо от киносценарийното писане, което си овладял в Америка, където основното, което движи историята е „екшън“?

Много интересен и важен въпрос – как моята драматургия е повлияна от киното. Истината е, че киносценарийното изкуство е повлияно от театъра – то е естествено продължение на театъра. И киното и театъра идват от гръцката (δρᾶμα) “драма”, което значи “действие”/”екшън”. Така, че ако си изпитал усещането за действие, гледайки моя пиеса, то не е заради факта, че съм живял в Америка и съм гледал тъпи “екшън” филми(те ме отегчават до смърт всъщност), а заради това, че силно обичам театъра. Много обстоятелства са се променили от времето на Аристотел насам, но “драмите” остават удивително универсални.

- Ще се промени възприятието на зрителя след “Откат”? Промени ли се? Дали ще се промени след години? И двамата с теб имаме дъщери – как ще погледне на историята дъщеря ти Сара, когато гледа “Откат” след 10-15 години? Какво искаш Сара да не пропусне?

Няма драма, колкото силна да е тя, която да промени възприятието на зрителя завинаги. Просто- ние хората така сме програмирани, че да забравяме. Има пиеси, филми, книги, които ни променят закратко, но все пак запомняме нещо. Просто запомняме мига, когато свършват, докато ставаме от столовете си, докато излизаме от салона, докато вдишваме първата глътка въздух от вечерта, докато опитваме отново да подредим в главата си ‘реалния’ свят, който сме оставили навън за час и нещо.

За дъщерите ни – не е важно дали те ще пропуснат нещо от моя “Откат” или от нещата, които ние като родители правим. По-важно е да не пропускат шансовете да осъществят уникалното в себе си.

- Знаеш, че имаме български училища в Сан Диего и Лос Анджелис, които създадохме с много трудности. И ти, и аз сме преки участници в процеса. Какво ще кажеш за “децата и буквите” и  “родителите и четенето”? Четем ли достатъчно на децата и дали те четат?

Майка ми ме приспиваше с книга, аз и съпругата ми сме чели всяка вечер на дъщеря ни, докато порастне. Има магия в това, в гласа на родителя, в историите, с които приспиваш детето си вечер, с приказките, който го изпращаш от света на видимото в чудодейния свят на сънищата… Никое училище където и да е по света не може да замести родителя – просто това са различни институции. От родителите си научаваш едно, от училище- друго. Но и двете са адски важни! Децата ни четат, ако родителите четат. Ако ние не намираме време да прелистим книга, как да очакваме децата ни да го правят?

- Къде е интернет в цялото положение с буквите?

Интернет произлиза от буквите – това е ясно. Въпросът е дали интернет ще ни направи по-четящи, по-информирани, по-интелигентни и най-вече по-добри. Човечеството ползва буквени знаци от хилядолетия. Интернет има потенциала да прави достъпа ни до тези знаци, до световното човешко знание светкавичен. Друг е въпроса дали ще използваме великолепния му потенциал му или ще останем само на ниво porn.

- От тук нататък накъде и какво очакваш?

Опитвам да живея пълноценно всеки ден, да съм креативен доколкото ми стигат силите. Големите планове оставям в ръцете на Вселената/Бог, наречи го както искаш.

- Благодаря ти и пожелай нещо на българите!

Вяра!

ПРИПОМНЯМЕ:Наш драматург от Сан Диего с номинация

24 Май 2009г., София Захари Карабашлиев със статуетката АСКЕЕР за 2008г. за пиесата му "Неделя вечер". ФОТО:Евгени Веселинов

Пиеси от Захари Карабашлиев, Георги Господинов и Яна Борисова са номинираните за най-престижната българска театрална награда АСКЕЕР в категорията „Съвременна българска драматургия“

ЕКСКЛУЗИВНО ИНТЕРВЮ ДНЕС – вижте фото-сесия

София, 8 април 2010г. Нашият сънародник от Сан Диего писателят, балетрист и драматург Захари Карабашлиев, познат на повечето от нас като “Зак”, отново и тази година бе номиниран за АСКЕЕР, след като през 2009 година пиесата му „Неделя вечер“ спечели най-престижната театрална награда за драматургия в България.

Три са пиесите достигнали финала на най-желаната и уважавана награда в българското театрално пространство. „Откат“ от Захари Карабашлиев, „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“ от Георги Господинов и „Приятнострашно“ от Яна Борисова са номинациите за наградата „Аскеер“ в категорията „Съвременна българска драматургия“, съобщиха от Академия „Аскеер“, цитирани от БТА.

Журито, определило номинациите, е съставено от културолози, режисьори, писатели драматурзи и театроведи. На номиниране са подлежали 11 пиеси, а наградата в категорията ще бъде присъдена на една от трите номиниции на 23 май.

И през 2010 г. фондацията „Аскеер“ подготвя публикуването на поредната книга от Библиотека за Съвременна българска драматургия „Аскеер“, учредена през 2005 година, се посочва в съобщението, цитирано от БТА. На 23 май на гала спектакъла „АСКЕЕР 2010″ Шестият том от библиотеката ще има премиера на сцената на театър „Българска армия“.

Днес открихме по телефона Захари Карабашлиев на път от Сан Диего, като Зак ни обеща, че до обяд ще изпрати отговори на наши въпроси. Очаквайте по-късно ексклузивното интервю с най-успешният български драматург в Калифорния и Америка.

24 Май 2009г., София. Захари Карабашлиев със съпругата си Силвия в Театъра на Армията, минути преди да му бъде връчена статуетката АСКЕЕР за 2008г. за пиесата му "Неделя вечер". ФОТО: Евгени Веселинов

След 5 дни на 14 април Зак ще навърши 42 години, роден през „Лето 68-мо“ в град Варна. Завършва „Българска филология“, публикува в българските медии, работи като радиоводещ, свири на китара. През 1997г. пристига в САЩ и се запалва по фотографията, като учи „Художествена фотография“ в Охайо. Дебютният роман „18% сиво“ (2008) на Зак претърпява цели четири издания и е класиран сред стоте най-любими книги на българите в кампанията „Голямото четене“. Книгата е представена пред нашите сънародници в Сан Диего и Лос Анджелис. „18% сиво“ печели „Цветето на читателите“ – литературна награда, присъждана за търговски успех на книга от веригата книжарници „Хеликон“. Пиесата „Откат“ получава Голямата награда на конкурса „Нова българска драма“ (2008), а пиесата „Неделя вечер“ – най-престижната театрална награда за драматургия в страната, „Аскеер“. Захари Карабашлиев е автор на сборник разкази „Кратка история на самолета“ (2009). Женен е за Силвия и имат дъщеричка Сара, която рецитира смело на български.

24 Май 2009г., София. Драматургът Захари Карабашлиев бе поздравен от цяло съзвездие български артисти за АСКЕЕР-а си през 2009г., една от тях бе актрисата-легенда Татяна Лолова. ФОТО: Евгени Веселинов

ПРИПОМНЯМЕ – КОЙ Е ЗАХАРИ КАРАБАШЛИЕВ?

Захари Карабашлиев за себе си:

„Роден съм във Варна.

Преди да започна първи клас живеехме в къщата на баба и дядо на село между Черно море и Добруджа. Баба ми бе християнка по един свой весел начин, никога не натрапваше религията си, шегуваше се с всичко, най-вече със себе си, постоянно ходеха на екскурзии със сестра си и се връщаше с невероятно смешни истории. Пропускам да кажа, че не изглеждаше като бабите на останалите деца – гушата й бе деформирана, издута, като че бе глътнала голяма топка, която бе заседнала в гърлото й. По-късно разбрах, че това бил твърде лош тумор. Появил се, когато била на трийсет и нещо, но тя не позволила никаква лекарска намеса и продължила дните си с него. Живя до седемдесет и седем. Вярваше в Бог, тайно ме водеше на църква и много обичаше да й чеша гърба. На нея дължа вярата си.

Майка ми бе провинциално момиче, което всяка вечер ми четеше на глас „Записките…“ на Захари Стоянов, Жул Верн, Майн Рид, какво ли не. Преди да науча буквите, образите на Левски, Ботев и Бенковски бяха запечатани в съзнанието ми. Към тях се присъединяваха Винету, Олд Файърхенд, Айвънхоу, Хан Крум, Фидел Кастро… Майка ми живееше в постоянен стрес, заради нрава и алкохолизма на баща ми, но не спираше да се надява, че един ден това ще спре, че ще имаме по-хубав живот, че промяната към по-добро е неизбежна. На майка си дължа надеждата.

В училище бях отличник. Нямаше нищо кой знае какво забележително. Затова и четях неистово.

Гимназия. Шеста гимназия. Варна. Лошо училище, но не дотам, че да става за разказване. Четях каквото ми попадне.

Казарма. Трета армия. Твърде неприятно, но в никакъв случай нетърпимо преживяване. Четях. Опитах да пиша и стихове, но взводният намери тефтерчето ми, рецитира ги на глас, изпозабавлява ротата с мрачните ми строфи. Оттогава не понасям лоша поезия.

Университет. Шумен. Българска филология. Тук започнах да пиша – критически текстове, после разкази. Публикувах в „Литературен вестник“, „Литература, Изкуство, Култура“, участвах в национални студентски конкурси, печелех първи награди. Свирех на китара, основах рок-група, бях дисководещ, имах радиопредаване в „Радио Варна“, работех и в „Радио Шумен“. Срещнах момичето на живота си, Силвия, заживяхме заедно, събуждахме се заедно. Бяхме неразделни във всичко – вдъхновявахме се един друг, понякога се разочаровахме взаимно, имахме и тежки моменти, но не спирахме да говорим. Откакто я срещнах, не сме скучали секунда. На нея дължа любовта си.

После дойде дъщеря ни Сара. Следват няколко несигурни и гладни години, в които правех какво ли не, за да оцелеем. И пак не спирах нито да чета, нито да пиша и публикувам.

В края на студената зима, когато Парламента ни бе в пламъци, заминахме за Америка.

Чувал съм как еди-кой си бил започнал еди-къде си с хиляда долара, друг отишъл в Чикаго с 20 в джоба си, трети отишъл в Ню Йорк с 5. Аз бях тръгнал с няколко хиляди под нулата, потънал в заеми от приятели и непознати. И нямах представа какво ме чакаше.

В началото работех какво ли не, за да събирам пари и да връщам. Вземах някакви нощни смени, за да мога да чета и да уча английски. Сутрин ходех в една гимназия да уча език, заедно с нигерийци, украинци, босненци, китайци. После се записах да уча в колеж.

Моето истинско образование в Новия свят обаче започна в тихите зали на обществените библиотеки. Това, което открих тогава, бе всъщност най-голямото богатство на Америка. И аз имах неограничен достъп до него.

Сутрин водех детето на детска градина за социално слаби (единственото бяло дете там) и се забивах в някоя библиотека, и четях, докато дойде време за поредната ми смяна на поредната ми ниско-квалифицирана работа. Бе трудно. Но – странно – никога не ме изоставаше усещането, че всичко това е временно и че друга, по-вълнуваща Америка предстои. По това време имах фотоапарат и снимах много. Може би препятствията, които ми е поставяла чуждоезиковата среда, са ме принуждавали да вдигам обектива, вместо да търся подходящите думи. Образите понякога са по-достъпни убежища за креативността, отколкото словото.

Започнах да уча Художествена фотография в Щатския университет на Охайо. Намерих добра работа вечер като барман в хотел „Sheraton“, а дните ми минаваха в университета или в лабораторията. Започнах да се занимавам с фотография професионално, участвах в изложби, работих с джаз-музиканти, снимах портрети, продавах снимките си.

После се преместихме в Калифорния. Тук най-сетне се върнах и към по-сериозно писане. Завърших филмови продуцентски класове в Лос Анджелиз, участвах в кино- и театър-уоркшопи. Пиша драматургия на български и английски. Пиесите ми „Аутопсия“, „Неделя вечер“ са отличавани на български и международни конкурси. „Неделя вечер“ е поставяна в Лос Анджелиз. Предстои й поставяне и в България.

Последната ми пиеса “Откат“ получи Голямата награда за драматургия на фестивала “Друмеви театрални празници“ през 2008 година.

ОЩЕ СНИМКИ (175) НА ЗАХАРИ КАРАБАШЛИЕВ МОЖЕ ДА НАМЕРИТЕ НА ТЕЗИ ЛИНКОВЕ:

http://www.flickr.com/photos/bulgarica/3559408358/

http://www.flickr.com/photos/bulgarica/

"Христос воскресе из мертвих, смертию смерт поправ и сущим во гробех живот даровав." Възкресението на Иисус Христос е онзи исторически факт, който дава основа на цялото християнство.Човек е съставен от тяло и душа. По тялото си той прилича на материалния свят, а по душата си - на Бога. Той е създаден по образ и подобие Божие, а това значи не само, че душата му е надарена с разум и свободна воля, а и че е способен чрез постепенно духовно усъвършенстване все повече да се уподобява на Бога, да се приближава до Него и да живее в Него. Душата е божественото в човека, затова е най-ценната част в съществото ни и заслужава повече внимание. Тя струва повече, отколкото целият свят. Тя е безсмъртна и вечна.

Възкресение Христово

ПРАЗНИКЪТ НА ПРАЗНИЦИТЕ

Историята, Пожелания, Любопитно, Българските дати, Скъпоценните яйца, Рецепти, Как празнуват …

„Защо търсите живия между мъртвите? Няма Го тука в гроба! Христос възкръсна!“ Евангелие от Лука 24:5,6

3 Април 2010г. Тази вечер идва първият и най-големият от празниците на новозаветната църква – Великден, или Възкресение Христово. На този ден се отбелязва възкресението на Исус Христос – Божият Син, който със смъртта Си изкупил греховете на човечеството, а с възкресението Си дал надежда за живот след смъртта.

Великден, или още както го наричат Пасха (от староеврейски – означаващ „преминаване“), е празник, който води началото си още от древността – скитащите номадски, семитски и тракийски племена го празнували, радвайки се на пролетта, на събуждането на природата и живота. С възникване на християнството празникът се свързва с възкръсването на Исус Христос и затова отначало честването му при евреи и християни съвпадало по време. През 325 г. на Първия вселенски събор в Никея е взето решение Великден да се празнува на първата неделя след пролетното пълнолуние. Затова и досега празникът няма определена дата в календара. Трите тържествени дни се честват през времето от 4 април до 8 май.

Източната православна църква, в т.ч. българската, ползва юлианския календар. Oсвен това, Великден не трябва да се празнува преди еврейската Пасха. Католиците се придържат към григорианския календар и празнуват Възкресение през първата неделя след първото пълнолуние от пролетното равноденствие, т.е. между 22 март и 25 април. През 2010 г. двата Великдена съвпадат по дата.

Последната седмица преди Възкресение, която отмина, се нарича Страстна. Тогава се припомнят събитията от последната седница от живота на Исус Христос от момента, в който тържествено влязъл в Йерусалим, до деня, в който бил разпънaт на кръста и възкръснал на третия ден.

Тази седмица бе последна от Великденския пост, който продължава осем седмици и са забранени храните от животински произход, шумното веселие и други видове развлечение. В края на Страстната седмица се “тримири”, т.е. не се яде нищо, може само да се пие вода. Това според някои трае последните три дни преди Възкресението, а според други – само един ден – днес.

На Велики четвъртък  и днес боядисваме Великденските яйца. Съществуват много варианти относно вярванията, свързани с появата на тази практика. Според една от легендите, това е свързано със случка, станала, когато Христос бил на кръста. В този момент в подножието на Христовия кръст дошла кокошка и снесла яйце. Кръвта, която се стичала от Христовото тяло, обагрила яйцето в червен цвят и затова възникнала практиката да се боядисват яйцата. Според друга версия, Мария Магдалена застанала пред император Тиберий и му поднесла в дар червено яйце с думите “Христос Възкръсна!” (това били първите думи от проповедта й).

Боядисаните яйца, според народните вярвания, имат магическо и предпазващо свойство, поради което първото яйце или се заравя в нивата за плодородие, или се държи на иконата, за да се “лекуват” болните с него. Когато домакинята боядиса първото яйце, тя натърква с него бузките на децата, за да са здрави. При други народи на яйцето му се приписва силата да гаси пожари, само че, преди да се хвърли яйцето в огъня, стопанинът трябва да обиколи с него къщата си три пъти. С червено яйце в ръка се издирва и загубен добитък.

През средните векове яйцето е символизирало четирите елемента на мирозданието: черупката олицетворявала земята, мембраната е въздухът, белтъкът — водата, а жълтъкът — огънят. В митологията и в бита животът и смъртта са винаги свързани, затова яйцето станало символ не само на живота, но и на смъртта. В музея на народния бит в Базел (Швейцария) се пази костюмът на Смъртта, окичен с гирлянди от яйчени черупки. А в един от музеите на Милано има картина на Пиеро Франческа от 1472 г. – Дева Мария с младенеца, над които виси яйце — символ на смъртта и вечния живот и на надеждата, докато свят светува.

Ако не сте успяли да боядисате яйчица, то ще получите такива в Църквата.Bulgrian Church St Clement‎

Вчера на “разпети петък” се правят и Великденските хлябове, в които се вмесват боядисани яйца. Великденският хляб е вторият основен символ за този ден. Той никога не се реже, а се разчупва от най-възрастния в дома на толкова парчета, колкото са хората в семейството, като задължително се оставя по къшей хляб за къщата и за Бога. Тази традиция се свързва с поверието за благодат и здраве за цялата фамилия. Докато раздава хляба, най-старата жена в семейството благославя всички му членове, като се моли за опрощаване на греховете им.

В събота преди полунощ, започва службата в православната църква.

Bulgrian Church St Clement‎

На нея ходят всички, като носят със себе си по едно боядисано яйце. Когато свещеникът обяви Възкресението на Христос, всички се поздравяват и заедно с това прекратяват Великденския пост, като изяждат яйцето.

Неделята и понеделник и вторник следващата седмица са посветени на веселието. По традиция на тези дни се играят хора на мегдана. На тези хора родителите избират брачните половинки на децата си. Много е важно всички да са с нови дрехи, най-вече момите, не само за да се харесат, но и за да покажат, че са работливи и са успели да си ушият новите дрехи.

Великден не приключва изцяло само в рамките на посочените дни. В периода между него и Петдесетница (40 дни) традиционният поздрав е “Христос возкресе!”, като се отговаря “Воистина Воскресе!”

Свежи весели великденски пожелания.

*Честит Великден! Много любов,здраве,късмет и кошница пълна с яйца и козунак!*

*Честит Великден! Да ти е леко сърцето и тежък джоба!*

*Христос воскресе! Нека светлината на Неговото воскресение озари живота Ви! Много здраве и благополучие!*

*Честито Възкресение Христово! Нека запалените свещи във Великденската нощ осветят душите и сърцата ни и пламъка на любовта и добротата изпълват живота ни!*

*Велики дела да свършиш, велики мисли да имаш, велик да си и ти! Христос воскресе!*

*Честит Великден! Пожелаваме много здраве, шарено настроение и усмивки. Весел празник!*

*Радост и много щастливи изненади! Желаем Ви много мир и надежда, сбъднати пролетни обещания и щастливи нови спомени! Нека този Великден бъде специален за Вас!*

*Христос Воскресе! Нека никога да не забравяме, че Господ ни е създал човеци и винаги да носим човещината в себе си.

*Хората казват, че не всеки ден е Великден, но аз ти пожелавам за теб да бъде.*

*Днес е Великден, Христос возкресе и на земята радост донесе! Слънцето грее, бият камбани, в топла молитва всички са сбрани, а вкъщи чака софра готова с бели краваи, с покривка нова.*

*Христос воскресе! Нека светлината на Неговото воскресение озари живота Ви! Много здраве и благополучие!*

*Честит Великден! Нека здравето и доброто настроение не те напускат цяла година! Велики дела да свършиш, велики мисли да имаш, велик да си и ти! Христос воскресе!*

*С пожелание за здраве, благополучие и светли Великденски празници. Нека има Мир и Любов в сърцата ни!*

По традиция всяка година деца търкалят яйца пред Белият дом за Великден. 8-годишният Бенджамин Брот от Фейърфакс, щата Вирджиния бе избраникът на семейство Буш през април 2004 година. ФОТО:Белият дом

Великден при другите народи:

В Русия на празничната трапеза се слагат пасха (сладкиш от пресована извара), кулич (козунак), боядисани яйца и агне, изпечено от тесто с много захар и масло. Този символ напомня за жертвата на Исус на Голгота. Тъй като Великден е празник на възкресението, на масата се слагат и житни или овесени кълнове: зърното символизира смъртта, а покаралите листенца – възкръсването, възраждането. Не е задължително да се ядат тези кълнове, въпреки че са много полезни. Кулич се пече, за да се напомни прощалната вечеря на Исус с учениците. Този вид козунак се прави от по-рядко тесто, като за кекс и се пече във високи цилиндрични форми, с вместимост 1 – 1 и 1/2 л. В старинните руски пещи куличите се пекат в големи десетлитрови форми.

В Полша на празничната трапеза се сервират най-различни ястия от месо, млечни продукти, тестени изделия (мазурки и бабки – кекс от козуначено тесто). На масата се слага фигурка на агне, направена от захар или масло. За да се знае, че не всичко в живота е сладко, се поднася и настърган хрян. Всичките ястия се освещават в църквата.

В Чехия, Унгария и Словакия се правят подобни на полските празнични ястия, но при всички има и свои национални особености. Чехите например пекат “мазанец” – сладки кръгли кифли със стафиди и бадеми; в Словакия се севрвира за десерт “паска” – пирамида от пресована извара със сметана, захар, яйца и масло, която се украсява със захаросани плодове. Чешките момичета пръскат момчетата с вода, за да отмият от тях следите от зимата. След това им подаряват боядисани яйца.

В Гърция Великден се празнува много тържествено и пищно. Празничния обяд започва с maeyeritsa (овнешка шкембе чорба със застройка от яйца и лимонов сок). Това ястие замества агнето. Пече се tsoureki – козунак, който понякога се украсява с боядисани яйца. Традиционният десерт е баклава и бисквитки koulourakia във формата на венец.

В Англия на празника се събира цялото семейство. На трапезата се слагат: печено агне със зеленчуци, великденска торта (simnel cake), боядисани яйца. В неделя сутринта на закуска се поднасят кифлички, украсени с кръст (hot cross buns). В Ланкашир се прави състезание: от стръмен хълм се спускат варени яйца и побеждава този, чието яйце първо стигне до подножието, без да се счупи.

В Италия пекат сладкиш, в който се вплитат боядисани яйца. Правят и cassata – пандишпан с рикота. Празненствата са пищни и зрелищни, а на масата има много сладкиши. В Ломбардия се пече хляб във формата на гълъб. В Лигурия пък правят torta pasqualina (нещо като наложена баница със сирене, яйца и зеленчуци) от тридесет кори, символизиращи годините от живота на Христос.

На Филипините Великден започва със среднощна трапеза, на която се поднасят традиционни месни ясния, като например adobo. Децата също участват в тази вечеря, защото ако спят, а не се хранят с възрастните, те ще оглушеят!?!

В много европейски страни (най-вече Германия) любим герой е великденският заек. Според една от версиите, езическата богиня Естра превърнала една птица в заек, но той продължил да снася яйца. Друга версия гласи, че родителите на децата в едно бедно планинско селце скрили шарени яйца в храстите, за да изненадат дечицата. На сутринта малчовците тръгнали да търсят яйцата и от храстите изскочило зайче. Тогава децата решили, че яйцата са донесени от заека.

Този символ е сравнително стар в християнската религия, но и днес той е запазил символиката и стойността си. Заекът традиционно се свързва с плодородието и изобилието, а в древните ритуали и вярвания – и с луната и нейните цикли. Съществува легенда, според която великденският заек някога бил голяма красива птица, принадлежаща на една богиня. Веднъж тя я превърнала в див заек и, тъй като той все още е птица по душа, продължава да прави гнезда и да ги пълни с яйца.

БЪЛГАРСКИЯТ ВЕЛИКДЕН В ИСТОРИЯТА – 150 ГОДИНИ БЕЗ ГРЪЦКА ЦЪРКВА

Иларион Макариополски със светско име Стоян Стоянов Михайловски, е български духовник , един от водачите на черковно-националните борби в България. Родът му има грузински произход. Той е роден през 1812 г. гр. Елена. Първо учи в родния си град, а по-късно в гръцкото училище в Арбанаси. Приема монашество в Хилендарския манастир , където полага грижи за заточения там Неофит Бозвели. Продължава образованието си в школата на известния гръцки просветител Теофилос Каирис на остров Андрос. По-късно Макариополски учи 3 години в прочутата Атинска гимназия. Той е близък приятел и сподвижник на Георги Сава Раковски. Взема активно участие в дейността на Македонското революционно дружество. От 1844 г. ръководи в Цариград, заедно с Неофит Бозвели , църковно-националната борба. През 1845-1850 г. , е заточен в Света гора. На 3 април 1860 г. по време на така наречената Великденска акция Иларион Макариополски не споменава името на цариградския патриарх. Според църковните канони, по този начин той фактически отхвърля неговата власт. С решение на Цариградската патриаршия Макариополски е повторно заточен в Света гора заедно с подкрепилите го владици Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. След учредяването на Българската екзархия през 1860 г., Иларион Макариополски става член на Временния смесен екзархийски съвет и на първия Синод, а от 1872 г. и Търновски митрополит. Иларион Макариополски умира през 1875 г. Погребан е в двора на българската църква "Свети Стефан" в Цариград.

Навръх Великден, 3 април 1860 г., цариградските българи проведоха акция, която стана една от връхните точки във възрожденските борби. Още тогава Г. С. Раковски оценява толкова високо станалото, че смята този ден свят, ден, който трябва да се празнува всяка година. Националният календар на българите по това време е почти бяло поле, по него още няма онези кървави точки, с които отбелязваме празниците. Раковски е искал да прикове вниманието на българите към един от най-важните дни в новото им летоброене. Но дойдоха други събития, личности. Постепенно българският календар се запълни с много червени точки и ние почти забравихме този празник…“

Това е първият абзац от книгата на проф. Тончо Жечев „Българският Великден или страстите български“.

На 3 април 2010г. се навършват 150 години от деня, в който група патриоти решават да отхвърлят върховенството на гръцката църква, лавирайки между великите сили, успяват да заобиколят предпазливо Високата порта и да надхитрят всички.  Историята е известна – на празничното богослужение в българската църква в квартал Фенер“ „необичайните конспиратори в расо и тежки търговци – по определението на проф. Жечев, организират нещата така, щото вместо името на патриарха в тържественото богослужение да бъде споменато името на султана.  Съчинена е и песен  за султана, която не се отличава с каквито и да е политически достойнства, но върши работа, „колкото за политика“.  От черквата се чуват гласове: „Не щем  гръцкия патриарх!“, а епископ Иларион Макариополски се нагърбва с отговорността  и поема „древната българска патриаршеска корона“.

И още редове от „Българският Великден“: „Изборът на деня навярно не е предизвикал никакви разногласия: никой не могъл да предположи нещо по-подходящо от най-големия православен празник – Великден, – който освен това през тази година бил в началото на април и както винаги се очаквало  да събере многобройни богомолци от всички краища на многомилионния град. В събота, късно през нощта, продължителната тържествена великденска служба отивала към своя край, към своя върховен момент – радостното оповестяване на възкресението…В трепет и опиянение богомолците очаквали настъпването на определения момент. В този час дори ако видели Христос да се възнася към небето, богомолците нямало да възприемат чудото така, както очаквали да се оповести чудото на тяхното национално възкресение….“

Това е едно от решителните събития в нашата история, минало без голямо предателство, белязано с рядко единодушие и последователност, пише проф. Жечев. И малко по-нататък повтаря: „Трябва още веднъж да подчертаем изключителното значение на това рядко, невиждано единодушие в решителния ден. /ДНЕВНИК/

ЛЮБОПИТНО

СКЪПОЦЕННИТЕ ЯЙЦА

Още през 18 век започва производството на шоколадови яйца. Дървените са известни отдавна, а през 60–те години на 20 век вече се продават и пластмасови. Изключителени със своята красота и блясък са декоративните яйца на Петер Карл Фаберже, изработени от скъпоценни камъни и благородни метали.

Петер Карл Фаберже (Peter Carl Fabergé с истинско име Карл Густавович Фаберже) е роден на 18 май 1846г. в Санкт Петербург, Русия и е един от най-прочутите ювелири на всички времена, известен със своите яйца на Фаберже.

Роден в семейството на бижутер (бащата, Густав, е естонец от емигрирал френски хугенотски род, а майката Шарлот е датчанка) в царска Русия, той израства в Италия, Франция, Германия и Великобритания, където получава своето космополитно образование.

Наследява работилницата на баща си през 1870 г. и става изключително популярен във владетелските дворове на цяла Европа благодарение на невероятното си умение да изработва изящни предмети от злато и сребро, малахит, топаз, лазурит, кристал и десетки други материали. В родината си бива титулуван „ювелир на Негово Императорского Величество и ювелир на Императорския Ермитаж“.

През 1885 г. император Александър III поръчва на ателието на Фаберже — в което освен синовете на майстора, работят и много други талантливи дизайнери като не по-малко известния Михаил Перхин — едно декоративно великденско яйце като подарък за своята съпруга, Мария Фьодоровна. Благодарение на мигновения успех, Фаберже получавал постоянни поръчки за императорския двор и изработил едно след друго 10 яйца-за цар Александър III, който всяка година, до смъртта ѝ през 1894 г., подарявал по едно на жена си Мария Фьодоровна; и още 44 — в периода между 1895 и 1916 г. — за цар цар Николай II за подарък на майка му, по това време вдовстваща императрица и за съпругата му, Александра Фьодоровна. Като цяло, по императорска поръчка са направени 54 великденски яйца. Може да се предположи, че има и няколко яйца, които са били подарени и на други членове на императорското семейство. Днес, със сигурност са запазени 45 яйца, направени по императорска поръчка; има запазена фотография и на още едно; други 5 са известни по описания. Съхранено е и едно от двете незавършени яйца, работата по които прекъсва през 1917 год. Сред запазените до ден днешен има такова с миниатюра на сибирски влак, с крайцер, с кокошчица от цветно злато, яйце-часовник, яйце-портретна галерия на императорското семейство.

Революцията от 1917 г. слага край на славната кариера на Фаберже. Майсторът продава своите дялове от фирмата на сътрудниците си и напуска Русия. Умира  24 септември 1920г. в изгнание — тленните му останки са пренесени от Швейцария и погребани редом с тези на жена му в Кан. /Източник: Вероника Караджова/

Великденска трапеза – семеен уют и сплотеност

Трапезата е отрупана с вкусни ястия и сладкиши. На този празник у нас се яде агнешко месо. То се свързва с Христовата смърт, тъй като в деня на Възкресението в жертва е принесено агне. Великден е един от най-големите семейни празници, който събират всички членове от семейството на празничната трапеза.

РЕЦЕПТИ

Мариновано агнешко бутче – от днес за утре – бърза и лесна рецепта

Продукти

80 гр  масло

20 гр  пудра захар

3 гр  черен пипер млян

5 ч.л.  сол

7 ск.  чесън стар

1 бр.  агнешко бутче

300 мл  вино червено

300 мл  оцет винен

1   розмарин

Приготвяне

1.Сложете бутчето в голям съд и го полейте с маринатата (приготвена от равни части оцет и червено вино, подправени с пудрата захар, чесъна, черния пипер и солта)

2.Покрийте го с алуминиево фолио и го сложете в хладилник

3.На следващия ден го извадете и намазнете с олио (ако го сложите в събота вечер, то точно в неделя преди обяд, когато трябва да се пече е суперско – от опит J

4.Изпечете го (50 минути до час) в затоплена фурна до 240 градуса

5.Извадете готовото бутче от фурната и го оставете да почине за 10 минути

6.Полейте го с марината и го нарежете

7.Сервирайте го в голяма чиния и го пазете топло.

——————————————————————

Агнешко бутче в тесто

Продукти

1 бр.  агнешко бутче

1 бр.  агнешки комплект

500 гр  тесто

100 мл  вино бяло

100 мл  олио

60 гр  масло

1 ч.л.  сол

1 бр.  яйчен жълтък

5 гр  черен пипер млян розмарин

Приготвяне

1.Обезкостете бутчето и направете в него отвор за плънка

2.Нарежете комплекта на кубчета и го задушете с малко масло в тиган

3.Посолете го, прибавете смлян черен пипер, мащерка, розмарин и бялото вино

4.С тази смес напълнете бутчето и зашийте отвора

5.Посолете и поръсете с черен пипер месото отвън от всички страни

6.Смесете останалото масло с олиото и намажете бутчето

7.Поставете го за 15 минути в загрята до 230 градуса фурна, след което го извадете

8.Оставете го да изстине

9.Разстелете тестото върху набрашнена тава, сложете бутчето в средата и го увийте добре в тестото

10.Отгоре направете украса от „листа“ и „цветя“ от тесто

11.Намажете повърхността с жълтък

12.Печете ястието във фурната около 20 минути

13.Поднесете го веднага в предварително затоплена чиния.

—————————————-

Козунак със стафиди и бадеми

Съставки

1000 гр брашно тип 500

300 мл мляко краве прясно

300 гр захар

8 бр. яйца

200 гр масло

100 гр бадеми

1 пак. мая

125 гр стафиди

1 бр. яйчен жълтък

1 лимонова кора

Приготвяне

1.1/2 чаена чаша от брашното попарете с вряло мляко и бъркайте, докато се получи рядка кашица

2.Размийте маята с 1-2 супени лъжици топло мляко и 1 чаена лъжичка от захарта

3.Прибавете я постепенно с разбъркване към брашнената кашица

4.Затворете съда и оставете сместа да втаса

5.Изсипете останалото брашно в по-широка тава и направете в средата кладенче

6.Разбийте отделно жълтъците и отделно от белтъците ги излейте внимателно в кладенчето

7.Прибавяйте по малко и от млякото с маята, сипете солта и настърганата лимонова кора

8.Започнете да месите тесто (докато погълне всичкото брашно), като от време на време добавяте от омекналото масло

9.Започнат ли да излизат мехурчета, пуснете в тестото стафидите

10.Разделете тестото на 2 части – по-малка и по-голяма

11.По-малката оваляйте върху масата на дълъг ‘колан’ и го поставете в кръг по края на намазаната с масло тава

12.По-голямата част разделете на 5-6 топчета

13.Всяко едно оваляйте също като ‘коланче’ и навийте спираловидно

14.Подредете ги така, че в средата на тавата да остане малко място

15.Оставете козунака да втаса и го намажете отгоре с разбитото яйце

16.Набодете го с бадемите, а в средата поставете едно червено яйце

17.В началото печете на силна фурна, а към края – на умерена

Акад. Вера Мутафчиева, доктор на историческите науки, учен, писател и публицист е родена на 28 март 1929 г. в София в семейството на историка проф. Петър Мутафчиев.Творческият й път започва от 1952 г. със студии и монографии за историята на България в османската епоха. Автор е на десетки изследователски студии по османистика, балканистика, на монографии и на множество публицистични материали. Има над 35 белетристични книги, някои от които многократно издавани и превеждани. Претърпял 10 издания на български език, "Случаят Джем" е превеждан на 12 езика в общо 22 чужди издания. Незабравими остават историческите й романи, повести и разкази, сред които "Летопис на смутното време", "Книга за Софроний", "Богомили", меморите "Бивалици". Сценарист е на първата българска филмова суперпродукция "Хан Аспарух". Вера Мутафчиева умира на 9 юни 2009 г. в София. FOTO; Официален уебсайт на Вера Мутафчиева

Уебсайтът на Вера Мутафчиева – изработен като книга, на български и на английски език бе представен в НБУ

“Благодаря ти, Господи, че ми вдъхна нахалство да пропиша, че ме сподоби с такъв калабалък от измислени  човеци. Радвах им се, сякаш изненадващо ги срещам, вниквах в личността им, ядосвах се, ако разкалят терена. Живот, докрай реален. А аз пък, макар неканена, бях се озовала сред тях и нямаше начин да се отърват от мене.”

София, 25 март 2010г. Уебсайтът на акад. Вера Мутафчиева www.veramutafchieva.net – изработен като книга, на български и на английски език, бе представен днес в Нов български университет /НБУ, съобщи специално за ОБЗОР By BulgariCA.com Мария Гарева, една от участничките в проекта и приятел на Фондация Булгарика. Г-жа Гарева е писател и бивш служител на Агенцията за Българите за Българите в Чужбина, която наскоро издаде 2-ри том на Детски пословици, които ще получим в българското училище “Иван Вазов” в Лос Анджелис.

С представянето на сайта НБУ отбеляза рождения ден на писателката.

В раздел  „Биография“ успоредно с официалните биографични данни са публикувани текстове, пряко свързани с живота на бележитата българска писателка, нейни реакции на различни обществени събития, през които е преминала, диалози и думи за нейния живот.

В раздел „Библиография“ е публикувана избрана библиография на Вера Мутафчиева, подготвена от Мария Гарева. Със знакови места от произведенията са представени дванадесетте тома, в които акад. Мутафчиева събра най-добрите заглавия от творчеството си.

Вера Мутафчиева е представена също с колекция от интервюта, чието обогатяване ще продължи, както и с рецензии за  нейните текстове – в раздел „Отзиви“. Във виртуалния фотоалбум са снимки на Вера Мутафчиева, нейното семейство, колеги, приятели, фотоси от пътешествия.

Специално място заема разделът „Вера Мутафчиева в НБУ“. В частта „Архив – проф. Петър Мутафчиев“ е показана част от оригиналния ръкопис на „История на българския народ“ на проф. Петър Мутафчиев, чийто пълен вариант се съхранява в НБУ.

В модула „Историята, населена с хора“ всеки може да разкаже своята история. Там са публикувани и пълните варианти на първите два тома под това заглавие.

Идеята за страницата е на проф. Богдан Богданов, председател на настоятелството на НБУ. Специално съдействие в работата е оказала дъщерята на акад. Вера Мутафчиева – Рада Мутафчиева, както и приятелите й Генка Маркова и Бойко Киряков.

В Книгата за посетители в сайта всеки, който желае, може да остави своето послание, или, ако разполага с подходящи материали, да участва в попълването и разширяването на сайта на акад. Вера Мутафчиева.

CLICK HERE: http://www.veramutafchieva.net/

*Проглас към Евангелие (XI-X в.)

На Стария завет, Псалтира, Евангелието
и Апостола е посветен първият том
от Описа на славянските ръкописи 

на Църковно-историческия и архивен институт 

София, 19 март 2010г.
      На Стария завет, Псалтира, Евангелието и Апостола е
посветен първият том  от Описа на славянските ръкописи в
Църковно-историческия и архивен институт (ЦИАИ) към Българската
патриаршия - София. Той е дело на авторски колектив от
специалисти от Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий"
(НБКМ)  - проф. Боряна Христова, директор на библиотеката,
ст.н.с. Елисавета Мусакова, ръководител на отдела "Ръкописи и
старопечатни книги", ст.н.с. Елена Узунова, експерт в отдела,
съобщават от НБКМ.
      В работата, свързана с подготвянето на първия том ,
участват директорът на ЦИАИ и млади научни работници от няколко
институции, уточняват от библиотеката.
       В първия том от описа попадат най-богато, дори луксозно
украсените ръкописи от сбирката. В резултат на научната
обработка редица паметници получиха нова датировка, излязоха
наяве непознати досега имена на преписвачи, анонимни ръкописи
бяха атрибуирани на известни книжовници, а отделни фрагменти
прилегнаха към книги, пазени в ЦИАИ и в НБКМ. С издаването на
първия том от предвидената като четиритомна поредица пред
всички, които се чувстват привлечени от историята на българската
 средновековна книга, се разгръщат нови изследователски
хоризонти, отбелязват от библиотеката.
    Ръкописната колекция от славянски ръкописи в ЦИАИ е втората
по големина в България. Нейният първи опис, направен от видния
културен и политически деец Евтим Спространов (1868-1931),
излиза през 1900 година. Както значително нарасналият й обем,
така и неизбежните несъвършенства в описанията на Спространов,
направиха наложително изработването на нов опис, съобразен със
съвременните научни изисквания, обясняват от НБКМ.
     Изследването на ръкописите, пълното им или частично
дигитално заснемане, реставрацията на няколко от тях, които бяха
 в особено тежко физическо състояние, както и самото издаване на
 едно висококачествено книжно тяло станаха възможни благодарение
 на финансовата подкрепа на Фонда за научни изследвания към
Министерството на образованието и науката (сега Министерство на
образованието, младежта и науката), дадена на проекта "Ръкописни
 и документални паметници от българските земи 13-17-и в." след
участие в конкурса "Културно-историческо наследство и национална
 идентичност: фундаментални научни изследвания", посочват от
НБКМ.

*На снимката (кликнете за голям размер): Проглас към Евангелие

на Св. Константин Кирил философ. Според някои учени е написано от

Константин Преславски 9-10 век.