Кръстовден – кога се кръстим и какво да правим в Храма (+ видео)

Защо отбелязваме този празник и кой има Именден?

Какво да правим?

Как да се кръстим?

Кога да седнем в Храма, и кога да станем прави?

Кръст донесен от Йерусалим от един от стожерите на българската емиграция в Лос Анджелис Димитър Бойков, който на 18 януари 2015 г. го дари на българска черква в Ел Ей. Фото: Евгени Веселинов, БУЛГАРИКА

Кръст – знак на знаците!

Въздвижение на Светия и Животворящ Кръст Господен (Кръстовден) The Universal Exaltation of the Precious and Life-Giving Cross (Elevation of the Cross) 14 септември (27 септември стар стил) Празник и строг пост!

Величаем тя, Живодавче Христе,  и чтим Крест Твой Святый, имже нас спасл еси от работ ы вражия.

14 септември Православната църква отбелязва на тази дата църковният празник – “Въздвижение на Светия кръст Господен“, наричан от народа Кръстовден. Кръста Господен се почита 4 пъти в годината – на 3-тата неделя от Великия пост, наречена Кръстопоклонна, на Велики петък, на 1 август и на 14 септември. По древен обичай на този ден се прави водосвет и свещениците ръсят с кръст по домовете за благословение.

Според църковните предания Света Елена – майката на император Константин Велики, се счита за ревностна християнка. (Подчертава се ролята на майката и семейството).

Тя се отправя към светите места в Палестина, за да потърси гроба Господен, който два века по-рано е затрупан от гонителите на християните. Усилията й се увенчават с успех. Намерени са пещерата на гроба, както и три кръста. Кой от трите е Христовият кръст се разбира, когато чрез докосване с един от тях е възкресен наскоро починал човек. (Символизира и проверката, точност и сигурност, от там народната поговорка “три пъти мери – веднъж режи”).

Трите кръста – или как разбираме кой е правилно осъден и как може нарочно да бъде направен престъпник

Християните се покланяли ниско и възклицавали радостно и умилително: “Господи, помилуй!” Множество езичници и юдеи повярвали в Христа и приели свето Кръщение. Частица от този животворящ кръст Елена изпраща на сина си в Константинопол, а самият кръст е положен в главната Йерусалимска църква. Това станало през 326 г.  По-късно на гроба Господен построяват храм, съществуващ и до днес. Той е осветен тържествено на 14 септември 335 г.

За да могат всички да видят Светият кръст, епископът го повдига или го “въздвижва” над главите на присъстващите. От това “въздвижение” получава своето име и празникът.

Честит Именден на Кръстовден!
Да се изчистят душите ни и да бъдем по-добри и прощаващи!

Друга легенда разказва за по-късно време, когато през 614 г. персийският цар Хозрой бил във война с Византийската империя. Той превзел Йерусалим, разрушил църквите там и отнесъл със себе си в Персия всички скъпоценности, които се намирали в тях. Между задигнатите светини бил и животворящият Господен Кръст. Византийският император Ираклий успял да победи Хозрой, който скоро след това бил убит. Наследникът му сключил мир с Ираклий. Задължил се да върне пленниците и всичко, което баща му бил задигнал от Йерусалим и задържал в продължение на 14 години. Тържествено и царски облечен император Ираклий тръгнал да възвърне светинята – честния и животворящ Господен кръст – в Йерусалим. На главата си носел царски венец. Като се приближил до Йерусалим, той поискал да носи сам Кръста. Но когато трябвало да мине през портите на Голгота, Кръстът бил задържан от невидима божествена сила. Йерусалимският патриарх Захарий видял ангел Господен на портите, светъл като мълния. Ангелът му казал:- Не тъй нашият Господ е носел тук тоя Кръст, както вие го носите! и казал на императора:

– Господарю, не в разкошни дрехи трябва да носиш Кръста, който обеднелият и страдал за нас Спасител е носел на раменете си в смирение и унижение!Императорът веднага снел от себе си венеца и багреницата и облякъл прости дрехи. С непокрита глава и бос, без всякаква дреха внесъл в църквата Кръста Господен.

ТАКА СЕ РДОИЛА ЛЕГЕНДАТА И НАРОДНАТА ПОВЕЛЯ:

“Всеки да си носи Кръста!”

Христос носи кръста. Картина на Ел Греко

Обобщено празникът Въздвижение е установен във връзка със следните свещени събития в историята на Христовата църква, за които ви разказахме: Чудесното явяване на св. Кръст на император Константин Велики, Намирането на Светия Кръст на Голгота и Връщането на животворящия Кръст от персийски плен.

“Гроздобер” е една от последните картини на майстора на четката Васил Горанов.
Гроздето трябва да достигне пълна зрялост, т.е. когато в него се натрупа достатъчно количество захар.
За да се определи обаче точният момент на гроздобера, трябва опитното око на дългогодишен винопроизводител, тъй като и други фактори играят роля – почвата, климата, сорта грозде и други. Така например гроздето не се бере по време на дъжд, мъгла или рано сутрин, когато има роса.
Съществуват разлики при брането и производството на бяло и червено вино.

Народният празник е свързан с края на летния и с началото на есенния селскостопански сезон. От Кръстовден или от Симеоновден (1 септември) може да започне сеитбата на зимните житни култури. “Осветява” се семето за посев. Празникът е наречен още

гроздоберник, защото започва гроздоберът.

На Кръстовден празнуват чикакчиите – лечителите, които наместват изкълчени, навехнати или счупени крайници.

Празнуват и именниците: Кръстьо, Кръстин, Кръстан, Кръстана, Кръстил, Кръсто.

Кръстът освен символ на вяра в последните години се налага и като особено актуален и търсен аксесоар. Малко хора обаче знаят за

произхода и забраните около Кръста.

Важна забрана е, че кръста не бива да се показва над дрехата, той украсява човека духовно и не трябва да се приема като накит.

И още – вярващите не трябва да носят кръстчета, различни по форма от православния. Кръстът се появява като декоративен елемент още в древността – у финикийците. При тях той е символ на жертвоприношението, при германските племена е знак за покровителство, у скитите и асирийците е използван като уред за мъчение, а римляните го въздигат и популяризират до такава степен, че християните дълго време са избягвали да мислят за символичното му значение.

Носенето на кръст около врата започва през V век, най-напред в Сирия. Палестина и Египет, където са погребани голяма част от светите мъченици. Поклониците вземали нещо от техните гробове и го слагали в кръстовете, които се затваряли в малки касетки, носени около врата.

Едни от най-ранните кръстове в българските земи са намерени в Доростол (Силистра), където е бил погребан местен светец. По време на иконоборческия период (VIII век) обичаят да се носят кръстове замира, за да се възроди през Х-ХІ век. Днес кръстче около врата носят и вярващи – като символ на Христовия кръст, и невярващи – като модно бижу.

Кръстният знак се прави с дясната ръка. Трите пръста — палецът, показалецът и средният, се съединяват в едно, а останалите два – безименият и малкият, се свиват е дланта. С трите съединени пръста докосваме най-напред челото, след това гърдите, дясното и лявото рамо. По този начин изобразяваме кръст над себе си. Когато отпуснем ръката, леко се покланяме.Съединените три пръста означават вярата в Света Троица – Бог Отец, Бог Син и Бог Дух Свети. Двата свити в дланта пръста означават вярата ни в Иисуса Христа, с Неговите две естества — божественото и човешкото, Бог и Човек, тоест, Богочовек, слязъл на земята заради нашето спасение. Kръстният знак се прави при влизане и излизане от храма; всякога преди започване и свършване на работа; преди лягане и след ставане от сън, преди храненето и в началото на молитвата.Когато влезем в храма и запалим свещ, ние се прекръстваме. Когато застанем пред свещеника или владиката, за да ни благослови, не правим кръстен знак, а само се покланяме. Когато целуваме десница на духовник, също не се кръстим.Когато свещеникът призове от светия олтар: „Мир вам, глави ваша Господеви приклоните”, ние само леко свеждаме главите си, без да се кръстим. Благослови ли обаче свещеникът със св. Кръст или с ръка, а владиката – с две ръце или дикири и трикири, вярващият се прекръства. Когато целуваме светите икони, непременно се прекръстваме. Всеки християнин, който носи около врата си кръст, или има такъв в дома си, трябва да го е осветил в църква.рях е християнин, на когото не вярват за нещо, да уверява чрез правене на кръстен знак. Защото е казано: „Думата ви да бъде. Да! Да! и Не! Не!”

Наричат кръста знак на знаците!

Двете кръстосани линии на кръста още от предисторическо време са били религиозен символ, предпазващ знак в почти всички световни култури. Северната (горната) страна на кръста се приема, че символизира северния вятър — най-мощният, всепобеждаващият, но и разбира се най-важното за товс – главата, интелекта. Южната страна (долната) означава южния вятър — огън и чувство, но и топене  и изгаряне. Източната (ляво) страна представя източния вятър, сърцето — изворът на любовта и живота. Западният (дясно) край символизира мекия западен вятър, идващ от страната на духовете, диханието на смъртта.

За алхимиците кръстът е бил символ на четирите елемента: въздух, земя, вода и огън.

Преди всичко обаче — това е символ на Христос, Неговото разпятие и слава, и по този начин — символ на християнската вяра и Църквата. Именно като такъв символ кръстът е получил най-голямо разпространение — в най-различни познати и непознати форми, с различен произход и приложение.

Каква е логиката на източно-християнския кръст? Също се основава и на пропорциите на човешкото тяло, като проявление на тези вселенски сили, които почитаме още от древността.
Различен е и източно-православния кръст, поставян на куполите на църквите. Той е характерен с двойния си кръст, има и наклонен надясно надолу кръст, под основния. В по-ранните строежи е останало изображение на полумесец в основата на кръста, който не е победа над исляма, а се наследява от Византийската империя, и е символ на Халеевата комета.

Но, важно е да се знае, че кръстът събира в себе си и осмисля цялата евангелска проповед; той е връхната точка на извършеното от Христа спасение; Светият кръст е печатът на Новия завет между Бога и човеците.

Много християни се чудят кога може да сядат и кога трябва да стоят прави в храма.

Видео на служба на Епископ Даниил в Лос Анджелис, където той бе повече от година, а сега е един от Владиките в България. В кадрите добре се вижда как миряните стоят прави в черквата по време на части от църковната служба. 

1. В началото на св. Литургия, когато свещеникът произнася „Благословено царство, Отца и Сина и Святаго Духа…“, тогава всички трябва да сме прави, а при произнасянето имената на трите лица на Света Троица да се прекръстим с благоговение. След това можем да седнем. Ако служи архиерей, изправяме се в момента, когато в ектенията се споменава името му. Това ще бъде знак на почит към архиерея, а и за да получим благословението му, което той ни преподава в този момент.

2. Ставаме на крака и в края на третия антифон, защото тогава започва Малкият вход (литията на свещеника с Евангелието). Тогава, когато дяконът или свещеникъ произнасят : „Премудрост, прости!“, което значи: „Ето премъдростта Божия, а това е св. Евангелие, всички да станат!“

3. Прави трябва да бъдем всеки път, когато ни кади с кадилницата свещеникът, т.е. след Малкия вход, при Херувимската песен и т.н.

4. При пеенето на химна „Святий Боже…“ трябва да сме прави и с благоговение да изобразяваме кръстния знак.

5. При четенето на Апостола можем да седнем. Но ставаме веднага, когато чуем: „Премудрост прости, услишим светаго Евангелия“. И стоим прави, докато се чете откъсът от св. Евангелие и докато то не се постави на св. Престол.

6. Стоим прави по време на Великия вход (при изнасянето на св. Дарове).

7. Всеки път сме прави, когато свещеникът благославя с кръстен знак народа от Царските двери.

8. Стоим прави и когато се чете или пее Символът на вярата.

9. Когато свещеникът произнася: „Станем добре, станем со страхом, вонмем…“, стоим прави до края. Защото от този момент започва най-важната част на св. Литургия, която е св. Евхаристия, т.е. благославянето на хляба и виното, които се пресъществяват в Тялото и Кръвта на Господа нашего Иисуса Христа. Продължаваме да сме прави, докато свещеникът ни благослови от Царските двери, когато казва: „И да будут милости…“
10. Прави ще бъдем и при четенето или пеенето на „Отче наш…“, и ще останем прави, докато не чуем: „Вонмем, святая святим!“

Епископ Даниил дава нафора на дете в Лос Анджелис, Калифорния. Ясно се вижда, че не е правилно да се кръстим при вземане й, и при целуване ръка на свещеника. След Света Литургия богомолците се подреждат чинно и вземат благословеният хляб, но могат само онези, които не са консумирали ястия, пития и други. Първо минават мъжете, а след тях жените, като поемат осветения хляб с дясната шепа, под която е сложил кръстообразно лявата, като внимават да не паднат трохи на земята. Ако са подготвени за Светото Причастие първо се причастява и след това взема нафора. Всеки може да се причастява, но трябва да има някакъв пост. Ако не седмица, то поне три дни, зависи от духовника. Също така и да се изповяда.  

11. Ставаме пак, когато свещеникът приканва вярващите да приемат св. Причастие, като се появява със св. Чаша на Царските двери, и казва: Со страхом Божиим, верую и любовию приступите! Ще бъде добре да останем прави и докато продължава причастяването със светите Тайни.

12. Накрая ставаме при отпуста, за да получим последната благословия на свещенослужителя.

Много спорове предизвиква между християните и въпросът за

колениченето в храма по време на богослужение. Не

се коленичи изобщо от деня на Възкресение Христово до деня на Петдесетница. На Петдесетница след св. Литургия, по време на вечернята, се четат коленопреклонните молитви, отправени към Света Троица и в памет на починалите с вяра в Господа. Не се коленичи и във всички неделни дни през годината по време на св. Литургия. Във всички други делнични и празнични дни трябва да коленичим с благоговение, когато се пее „Тебе поем“, защото в този момент се пресъществяват св. Тайни; и когато се чете или пее Господнята молитва „Отче наш“.

ВАЖНО е да се знае, че след края на службата богомолецът не остава в храма, за да си побъбри с приятели и познати, както за съжаление се случва, а целува иконите, прекръства се на изхода и отива на църковна беседа. Празничен обяд и почерпка за именден.

ИМЕННИЦИТЕ ДА ПОЧЕРПЯТ!

/Източници: “По пътя към храма“ от Хаджи Славчо Кисьов, Стоян ТОДОРОВ, “Църковен вестник“ – брой 6/1998 г., + личен архив/