Денят на Танца се родил в България – 29 април

История и най-големите имена в света

БЪЛГАРСКИЯТ ТАНЦ – УНИКАЛЕН И ВЕЧЕН  

Тайната на “неравноделните размери”, които са “гвоздей в програмата” на българския танц и музика

През 1982 г. в София, България сесия на ЮНЕСКО е взето решение 29 април да се чества като Международен ден на танца (International (World) Dance Day). Българският танц заема достойно място в историята още от древни времена и народният фолклор има уникални щрихи, които остават вечни.

29 април 2022 (Лос Анджелис) През 1982 г. на състоялата се в София, България сесия на ЮНЕСКО по инициатива на Международния театрален институт е взето решение рожденият ден на „бащата на съвременният балет“ френския хореограф Жан-Жорж Новер, 29 април да се чества като Международен ден на балета, който се превръща и в Международния ден на танца (International (World) Dance Day).

На този ден целият танцуващ свят отбелязва своя професионален празник –театрални опери и балети, съвременни танцови трупи, ансамбли за съвременни балетни и народни танци и други, както професионални, така и самодейни артисти, танцьори, хореографи, които обичат музиката и танците, за да прескочат всички политически, културни и етнически бариери и да се съберар хората в мир и приятелство с един общ език: езика на танца.

1-ят известен балет на Новер – „Китайски празник“, е поставен в Марсилия, Страсбург и Лион, но най-голям успех има в Париж, където е показан през 1754 г. С този балет започва 1-ят период от творчеството на Новер. Той се смята за преходен период по пътя към създаването на действения балет.

„Танцът не е само техника. Танцът е преди всичко душа”, казва великата балерина от миналото Ана Павлова.

Всъщност танца се е родил много по-рано, като важна част от церемонии, ритуали, празнувания, чествания и развлечения, дори преди раждането на 1-те човешки цивилизации. 

Танц, много приличащ на българско хоро, изобразен в праисторическа картина, нарисувана върху една от стените на пещерата на Бхимбетка в Индия. Тази картина е най-ранното доказателство за развитието на музиката и танца. Човешките фигури, нарисувани в картините, са геометрични, линейни, схематични, смели и лирични. Използваните цветове са приготвени от различни минерални камъни и дървени въглища. В тази картина откриваме постепенно развитие на примитивното изкуство.

Археологическите находки предоставят доказателства за 9000-годишните рисунки в скалните жилища Бхимбетка в Индия.

Жените танцьорки в древен Египет носели прозрачни одежди и пояси, изработени от черупки или мъниста. Движенията на танцьорите в древен Египет са описани от повечето учени като грациозни, елегантни и дори акробатични. Голяма част от това, което се знае за древноегипетския танц, е от стенописите, картините и гравюрите по стените на храмовете, гробниците и пирамидите. Историците и египтолозите са категорични, че танцът в древни времена е бил често срещана и важна част от живота.

Добре известни и изследвани са древноегипетските рисунки в гробници, изобразяващи танцуващи фигури от около 3300 г. пр.н.е. Дори самият Фараон осъществявал своя контакт с боговете чрез танц, наричан „бяг на фараона”, който изобразявал движението на звездите и слънцето (него), за да се обезсмърти живота. За тази цел били посветени обредните танци с професионално подготвени танцьори, които владеят майсторски телата си. Техниката се развила до едно много високо ниво и оказала голямо влияние върху по-късната танцова култура на древна Гърция.

Момиче танцува със Сатир върху ваза с червена фигура Кратерискос.
380 г. пр. н. е. прибл. (Гърция)

В европейската култура един от най-ранните записи на танца е направен от Омир, чиято „Илиада“ описва “хорея”. Ранните гърци превръщат изкуството на танцуването в система, изразяваща всички различни страсти.

Именно от “хорея” идва и името на българския най-популярен танц “хоро”. 

Танцът заема достойно място сред останалите изкуства, и е едно от най-масовите видове творчество. 

Тук е мястото да кажем, че като всяко друго изкуство, то и танца е отражение на обществото, в което е заложена голяма част от истината за неговата същност, и една от 1те сигнални лампи за неговия облик и състояние. В тази връзка точно този образ на танца създава

разликата м/у западния тип и източно-европейския. М/у наблягането на добре програмираното и единственно солово изпълнение (Аз с гл.буква, сам за себе си) и груповите изяви, когато “всеки се хваща на хорото” (Ние с гл.буква, сите заедно). Въпреки своята трудна съдба нашият народ е успял да запази както народностното си самосъзнание, така и танцовото си богатство от чуждо влияние. Колко държави в света, носят името си от създаването си, имат собственна азбука и език със същото име, религия, самосъздадена култура и традиции и уникални музикални ритми? /по-долу вижте как се случва/

Най-старият писмен паметник, известен досега, който свидетелства за българското народно танцово изкуство, е словото на Презвитер Козма.

Най-старият писмен паметник, известен досега, който свидетелства за българското народно танцово изкуство, е словото на Презвитер Козма, църковен писател близък до цар Петър I от IX век: “Не могат да бъдат (истински) християни ония, които с гусли, с бесовски песни и танци пият вино, вярват в сънища, в срещи и във всякакви други учения на сатаната.” Той съзира опасност за християнската религия при покръстването на българите и смята, че вродената у народа любов към песните и танците пречи за приобщаването към Църквата. 

Никифор Григорас – византийски писател и учен, отбелязва в свой документ през 1325 – 1326 година, когато обикаля земите около Струмица и разказва, че младежите и девойките след излизане от църквата се събират, за да пеят и играят хоро.

Фреска в църквата в Арбанаси, от края на XVII в., в която е изобразено женско хоро, като не са облечени в народна носия, а в някаква особена, болярска, която е на корицата на книгата “Църквата “Рождество Христово” в Арбанаси История. Архитектура. Живопис” на Любен Прашков.

Въпреки “лошото” начало, народният танц става естествен спътник на църквата, а тя ценен източник на материали за историята на танцовото изкуство в България, в т.ч. старата  иконография с неговите детайли. Известна е фреската в църквата в Арбанаси, от края на XVII в., в която е изобразено женско хоро, като не са облечени в народна носия, а в някаква особена, болярска, а в позите личи грация и благородство. Танцова тематика има и в стенописите на Лесновския манастир и на Хрельовата кула в Рилския манастир. Доста по-късно картините на Никола Образописов “Самоковско хоро” и на Иван Мърквичка “Ръченица” ни дават детайли на родните танци.

“Ръченица” на Мърквичка е най-известната му картина, сътворена е в София, където той се установява през 1889 г. 1ят вариант на платното е нарисуван през 1894 г., а 2ят – през 1906. Местните суеверия създават пречки при търсенето на модели, масово хората отказват да позират. И така в бистришката кръчма, изобразена на платното, ръченица играе един друг голям приятел на България и на Мърквичка – ирландският журналист Джеймс Баучер.
Ян Вацлав Мърквичка е наречен Иван още с пристигането си в България през 1882 г., а след завръщането си в Чехия възприема българското си име и дори започва да се подписва с него.

През османското иго танците са отразени в статии във вестници, дневници и пътни бележки на чужди посетители и дипломати. Най-много за облеклото, песните и танците на българите пишат французи.

Човекът дарил своят архив на България – Феликс Каниц (1829-1905), известен унгарски археолог и етнограф, издава през 1882 г тритомния си труд “Дунавска България и Балкана”. “Балканският Колумб” Каниц, евреин, приел християнството, пише, че българинът обича да се забавлява с весела игра, пеене и танци на открито в гората или на зелена морава край някоя гора:

“Моми и ергени се залавят на хорото най-отпред във верига. Тя прилича на пъстра лента, която се движи постепенно вдясно. Темпото се ускорява постепенно и двете крила се стремят с по-енергични стъпки да се приближат едно до друго”.

По време на Възраждането се дава тласък за развитие на българската етнографска наука, появяват се интересни сведения за народните обичаи, респективно танци. 

Легенди в журналистиката и литературата пишат и издават за танците. Петко Р. Славейков пише през 1855 в “Цариградски вестник” статия “Български народни поверия и стари обичаи – Митология”. По-късно във в-k “Гайда” (1866) печата “Нрави и обичаи у българите” – за нестинарството и кукерите. В средата на XIX век (1865) Георги С. Раковски издава “Българска старина” със сведения за бита на народа. Любен Каравелов  (1861) издава в Москва забележителния сборник “Памятники народного быта болгар”. В него включва пълен цикъл на календарните народни обичаи с изключителен интерес и към народния танц. В повестта си “Неда” той говори за хорото, като става изразител на любовта на българина към него:

“Скоро ще да се захване народното хоро без което ни един българин, ни една млада българка не могат да живеят”.

Димитър и Константин Миладинови в предговора към сборника си “Български народни песни”  (1861), издаден в Загреб, наричат

народното хоро “училище, където се усъвършенства народната ни поезия”!

През 1872г в Болград излиза “Български народен сборник” на Васил Чолаков. С верен усет на фолклорист той отбелязва хората и игрите и като самостоятелна танцова проява, и като задължителна съставка на народните обичаи.

БЪЛГАРСКИЯТ ТАНЦ – УНИКАЛЕН И ВЕЧЕН 

 

Танците на българина са едни от ярките и масови прояви на неговото художествено творчество,

създадени от творческия му гений в продължение на векове.

От ранна възраст до дълбока старост българинът е играел с увлечение своите танци – на празници, събори, домашни тържества, дори през почивките по време на работа в ново време по офисите сменили мегданите, години се създавали, оформяли и развивали народните танци. Така

“СИТЕ ЗАЕДНО” постепенно с общи усилия на народа станал творец,

за да достигнат игрите до ярки национални, самобитни и оригинални форми, които пълнят очите и душата.

Силата на въздействие на народните танци не се дължи само на чувствата, но и на изключителното богатство от движения в тях, които са и изключително здравословни и енерго-зареждащи. Един вид

самолечение и имунизация срещу болести на един изстрадал и беден народ, който си е намерил естественният лек – танца.

И разбира се всичко пред очите ни най-ярко идва от движенията на краката, сложни, разнообразни и изразителни. Движенията на ръцете не са толкова разнообразни и богати, но те представят хармонията у човека.

Българското танцово изкуство отразява най-съкровените човешки желания и проблеми на народа, на своето време.

И ето го обществото – българският танц е като българина – “право куме в Очи” – национален директен стил, който е близък и понятен за всеки от народа.

Вечен остава народностният характер, типичен за творчеството на българските хореографи, които добре умеят зад привидността да виждат същността, и да я предадат с танца.

Жизнерадостният и здрав по дух българин е създал огромно по обем и непреходно по своята същност танцово богатство. Въпреки своята трудна съдба нашият народ е успял да запази всичко – от име до танц, така, и едно учудващо народностното самосъзнание, като не е дооуснал “външна намеса”. Необичайно богатство от танци, изпълнени с такава невероятна ритмична палитра и с огромна вътрешна сила, скрита във всяко едно движение.

И това всичко, за да се качи и на сцена, причина са десетките български хореографи, които полагат основите на сценичния танц у нас. И разбира се, за да се запази, техните стотици наследници по света и у нас. Така се раждат десетки ансамбли, както и стотици самодейни колективи в цялата страна. Така се създават и множество групи за български народни танци по всички точки на света, където има родно присъствие. Така българският народен танц тръгва и между чужденците. 

Българинът като че ли се ражда с една висока и чувствителна естетическа и музикално-ритмична мяра

към танцовото изкуство. Българските народни танци се отличават с необикновено голямо разнообразие и богатство на танцови движения, съчетани със сложни ритми и интонации. Оригиналните хора и игри, бързите смени на техните построения, форми и динамични контрасти са силно въздействащи и впечатляващи.

Тук е мястото да споменем т.нар. “неравноделни размери” в музиката и танца, които са “гвоздей в програмата” на българския танц.

Общото е общият знаменател на дробното число от математиката, с което те се изписват, а именно осем (8), казано музикантски, когато “пулсацията е на осмина нота”. И различна горна част от пет (5) до двадесет и пет (25), което е техните двувременни и тривременни дялове (според дяловете на метрума).

5/8 (Пайдушко хоро),  7/8 (Ръченица) … 25/8 (Седи Донка)

Напр. размерът на ръченицата 7/8 (2+2+3) раз-два, раз-два, раз-два-три и т.н., а не 1,2,3,4,5.

5/8 (Пайдушко хоро),  7/8 (Ръченица) … 25/8 (Седи Донка). 

И да ви “издам една тайна”,

че “кривото хоро” не е криво, защото играещите вървят на криво, а защото танци, в които има комбинация от няколко неравноделни размера, се наричат криви (или смесени) хора. А така, викайте “иху” сега! 

И още една “тайна”  –

именно “осем” (8) е “вълшебното число” в цифровизацията на света (digital world) и е исторически обусловено, както музиката и танца. Информационната единица байт е основната информационна единица, използвана като мярка за количеството на информацията от нейното вътрешното представяне в компютрите и техните устройства, още от създаването им в началото на осемдесетте години на 20 век и си остава такава до днес. Буквално под байт се разбира информация, съставена от колко, ами точно от 8 бита (1 byte = 8 bits), или знаменателят на неравноделния такт – пулсацията на нотата и на … душата при слушане на музика! “Да ти заиграе сърцето, преди ти да се разиграеш,” казваше баба.

Т.е. и музиката, и танца, са математика! Еврика! Но, превърната в изкуство! Още една Еврика! Брависимо! Маестро, музика! Хайде на хорото!

Дълбокият древен произход на тези неравноделни размери и “българската връзка” се доказва от използването им в народната музика на всички арабски, иcлямски и тюркоезични републики в региона на Северна Африка, в някоя южноафрикански републики, във всички туюркоезични републики на бившия Съветски съюз, в Индия, Пакистан, Турция и всички балкански държави в това число и България.

Иначе ги откриваме в класическата музика (особено тази която е композирана от края на 19 век до наши дни), напр. в творчеството на редица класически композитори като Бела Барток, Петко Стайнов, Панчо Владигеров и т.н.

Учудващо, но и в джаз музиката, рок музиката, хардрока и метъла, филмовата музика, музиката за телевизия, електрони и компютърни игри и реклами. Като, Франк Запа, Money на Pink Floyd, Kate Bush, George Hаrrison и т.н. Или пък във „Властелинът на пръстените“ при появата на Саурон и на Ам Гъл неравноделни размери в саундтрака.

Но, такова “неравноделно” постоянство, като в българската народна музика и танц, няма!

*** +++ ***

ВЕЧНИТЕ В ТАНЦА В СНИМКИ

Най-известната руска балерина в света Ана Павлова (1881-1931), с най-известното изпълнение на умиращия лебед, написано специално за нея.

“Танцуващият под дъжда” Джин Кели, една от най-големите и бляскави звезди от Златните години на Холивуд.

Eдин от най-великите балетисти на всички времена Михаил (Миша) Баришников (р.1948), руски и американски (1986) танцьор, хореограф и актьор. След обещаващо начало в Маринския балет в Ленинград, Миша след турне в Торонто, остава в Канада (1974). След това се присъединява към градския балет на Ню Йорк като главен танцьор, минава в Американския балетен театър, където по-късно става художествен ръководител и една от най-влиятелните фигури в танцовото изкуство на нашето време.

“Майката на съвременния танц” Айседора Дънкан. Американската танцьорка от ирландски произход, която взривява класическата сцена  танцувайки боса, покрита само с няколко воала, по модела на античните гръцки богини.

 

Един от най-влиятелните хора в историята на джаз танца – Боб Фос (1927-1987), създал уникален танцов стил и хореография, познати ни от страхотните мюзикъли от Бродуей, като “Кабаре” и “Чикаго” (Оскар). Биографичният филм “Ах, този джаз” (All That Jazz) описва живота му.

Име, което дори днес стряска и свети в съвременния свят на танцовото изкуство – Жозефин Бейкър (1906-1975), една от 1-те “черни звезди” на подиума, и един от малкото артисти, които са родени в САЩ, но правят кариера навън, във Франция.

Фред Астер (1899-1987), един от най-великите танцьори на ХХ век, който като двойка с Джинджър Роджърс промениха Бродуей и световната сцена.

 

Рудолф Нуреев (1938-1993), роден в Русия, става солист на балет Киров едва 20-годишен. През 1961 г., след като животът му става “черен” под контрола на руските власти, бяга и взима политическо убежище в Париж, където започва да обикаля света с трупата на Гранд балет дю Маркиз дьо Куевас. Нуреев е сред 1-те жертви на СПИН през 1993 г.

 

През 1998 г. Тайм я обявява за “Танцьор на века” и за един от най-забележителните личности на 20-ти век – Марта Греъм (1894-1991)  американска танцьорка.

 

Краля на попа и танца – Майкъл Джексън (1958-2009) с танцови движения, превърнали се в емблема, в т.ч. “лунната стъпка” (moonwalk). Маниерът му на танцуване и звукът като цяло, оказват силно влияние на много съвременни хип-хоп, поп и R&B творци, превърнсли се във вдъхновители на т.нар. „джексън стил”.

 

Един от най-великите живи фламенко танцьори, 45-годишният Хоакин Кортес, прославил се с уникалното си излъчване и магнетичен сексапил. Мадона и Дженифър Лопес публично обявиха, че са били лудо влюбени в него.

 

Красимира Колдамова – Жизел и Бисер Деянов – Алберт в балета „Жизел“, фото Емил Иванов

  • 1те прояви   на балета в България са свързани с професионалния живот на Анастас Петров, който постъпва в Софийската опера на 1 август 1927 г. и през следващите 40 години ръководи неговото възходящо развитие. Той поставя за българския балет 15 самостоятелни спектакъла и танците в над 500 оперни спектакли. Още през 1927 г. открива собствена балетна школа, в която създава кадри, необходими за балетната трупа на операта. Въвежда специална програма, в която се изучават поанти, менуети, характерни танци и модерни балети. Най-близки съратници на Петров през тези първи години са примабалерината Надя Винарова и Анна Воробьова – помощник на балетмайстора.
  • През 1951 г., след дълги настоявания от А. Петров, е открито 1-то    професионално балетно училище – Държавно хореографско училище (до 1956 г. се е наричало Държавно балетно училище) с програма, заимствана от училищата в Петербург и Москва.
  • 1ят балет, поставен на сцената на Софийската опера, е „Копелия“ по музика на Лео Делиб, в хореография и режисура на А. Петров. Премиерата на спектакъла, състоял се на 22 февруари 1928 г., се счита за рождена дата на българския балет.
  • През 1937 г. на сцената на операта излиза и 1ят български балет „Змей и Яна“ по музика на Христо Манолов, хореография и режисура на Анастас Петров.
  • Премиерата на едно знаково за нашия балет произведение – „Нестинарка“ на Марин Големинов се появява през 1942 г.
  • Краят на 2СВ и затвърждаването на връзките на България със СССР повлияват положително върху бъдещето на нашето балетно изкуство. Следващите години имат огромно значение за развитието на българските артисти, педагози и балетмайстори.
  • През 1954ч е открита новата сграда на Софийска опера на ъгъла на бул. „Дондуков“ и ул. „Г. С. Раковски“, където се помещава и до сега.
  •  

Mmm