“Вселената винаги изравнява резултата” – Сталкер – филм-буквар

За вярата в доброто и злото, историята на “Зоната за сбъдване на най-съкровените желания”, Апокалипсиса, „Стаята на желанията“, за неговото щастие да прави другите щастливи … Какво би станало, ако имаше такова място на Земята?

Гледайте целият филм със субтитри на английски и още видео за творбата

“Вселената винаги изравнява резултата”, казва Сталкер в едноименния филм-буквар. Задаваме си този въпрос по време на пандемия, или по-скоро една планетарна трагедия. Или поне аз, след 3-часов разговор с един луд човек, като мен. Ами кой друг ще те накара да се чувстваш на оста на глобуса, без да ти се завива свят, а напротив да стъпиш здраво на острова на живота? Да се замислиш за този шантав живот! Лудостта е откривател и машина на времето! Другото е суета! 
   Мда, всичко тече, променя се, трансформира се и се връща в една или в друга форма… И ако въобще можем да направим нещо в този свят и живот, които не спират да изненадват със своята всякаквост, то е

да не спираме кръговрата на доброто. Длъжни сме!

„Сталкер“ (1979г., 163 мин) е филм на руския (съветски) режисьор Андрей Тарковски, създаден по мотиви на научно-фантастичната повест „Пикник край пътя“ на писателите фантасти Аркадий и Борис Стругацки, на които е и сценарият. За мен, един от букварите на големия екран.

Трейлър от Линкълн Център в Ню Йорк, САЩ:

Филмът от 1979 г. разказва историята на Зоната. Място, на което се сбъдват най-съкровените желания. В ролята на Сталкера е актьорът Александър Кайдановски, който води през препятствията на Зоната тези, които имат най-голяма нужда да сбъднат желанията си.

В района на неголямо селище преди двадесет години е паднал метеорит, причинявайки малък Апокалипсис.(що пък не и вирус). Започват да се разпространяват слухове за странни явления в мястото на катастрофата. Изчезват безследно хора. Военните изпращат свое подразделение, което не се завръща никога. Тогава те ограждат „Зоната“ и поставят часови около нея. Нищо обаче не може да спре любопитните. Разнася се мълва за особено място, наречено „Стаята на желанията“.

Според фолклора на „Зоната“, ако някой успее да преодолее коварните ѝ капани и се добере до „Стаята“, желанията му ще се сбъднат. Авантюристи, отчаяни хора или такива, търсещи просто силни усещания, се стремят да проникнат в нея. Техни водачи са сталкерите.

Мисията на сталкера е да води хората в „Стаята“. Той не бива да има користни цели, нито може сам да се възползва от чудото. Неговото щастие е да прави другите щастливи. В замяна на това рискува живота си и пренебрегва семейството си.

Един учен – Професора и един писател – Писателя, са тези, които сталкерът трябва за пореден път да преведе през капаните на Зоната, за да стигнат до стаята, сбъдваща желания.

Писателя е в творческа криза, обезверен и циничен към всичко, и не се отнася особено сериозно и към това приключение (що пък не творческата криза в Холивуд и световното кино). Той скоро влиза в конфликт с водача си, който напразно му обяснява, че мястото е извънредно сложна система от клопки, положението на които се мени непрекъснато. Скептикът се съмнява във всичко: в „Зоната“, в „Стаята“, в капаните и дори в почтеността на сталкера.

Професора е спокоен, неразговорлив и мрачен човек, чийто мотив да търси помощ от „Стаята“ е неясен. Той гледа на всичко доста по-сериозно, но всъщност е и по-опасен. Когато след множество изпитания тримата се добират до входа на вълшебното място, се оказва, че ученият носи в раницата си взривно устройство. Той смята, че

феноменът представлява заплаха за човечеството. Какво би станало, ако някой самозван диктатор реши да го използва, за да прекрои света според своите разбирания?

Така става ясно, че всеки е воден от собствените си мотиви, като за тях това пътуване е по-скоро научен експеримент, отколкото лична нужда. В крайна сметка се оказва, че ученият иска да унищожи това дяволско място, защото то не е довело никого до нищо добро.

Как работи стаята? Това не е залтна рибка, която сбъдва желания. Това е опасен участък, който крие рискове и чака да бъде заплатена цената от този, чието желание се очаква да сбъдне. Може да желаеш да се изцериш от нелечима болест, да намериш любовта или да спасиш близък, но ако в сърцето си си сребролюбец, няма да постигнеш желаното, а ще се домогнеш до много пари, за които всъщност през цялото време мислиш.

Сюжетната линия на ,,Сталкер’’ проследява пътя на тримата мъже през Зоната и техните разговори, изпълнени с екзистенциални нотки за

метафизичното, смисъла, вярата в доброто и злото. Там, където всички други са безсилни и човек няма какво повече да губи,

се появява ролята на Зоната. Тя сбъдва желания, отваря врати към необикновен свят, който носи философията на максимализма ,,всичко или нищо’’.

Неслучайно Тарковски решава да заснеме кадрите извън Зоната на черно-бяла лента, а вътре кадрите да бъдат цветни. Действителността в Съветска Русия е такава – сива и само Зоната, макар и опасна, е различна и цветна. Тя дава надежда, въпреки че изисква и отнема много.

Сталкерът няма право да сбъдва свои желания, да се възползва от Зоната. Той е мисионер или откровено луд, чийто живот също е белязан от страховитата сила на Зоната. Обречен на нещастен живот, той води другите към тяхното щастие и не иска нищо в замяна. Нова е работата на сталекра.

Сталкерът не може да попречи на Професора да унищожи всичко, още повече, че Писателя застава на негова страна. Но унищожаването на „Зоната“ би отнело и последната надежда на много хора. Защото тя не наказва лошите и не пропуска добрите, смята водачът, а избира да помогне на онези, на които вече нищо не им е останало. В крайна сметка Професора се отказва от плана си. Двамата с Писателя обаче няма да посмеят да престъпят прага на „Стаята“. Може би им липсва кураж, а може би не знаят какво да поискат. Изглежда, че на сталкера не му остава друго, освен да се съвземе от разочарованието си и да поведе следващата група за спасение.

Какво би станало, ако имаше такова място на Земята? Дали влиятелни хора биха залоупотребили с него? Дали би служило за добро? Дали някой не би опитал да се разполага с него, както той намери за добре, сякаш е негова собственост? Дали Зоната би ни спасила, или би ни повела към Страшния съд, а сталекрът би бил ангелът на смъртта, който ще засвири със своята тръба, за да възвести края на дните, повеждайки душите към отвъдното? Няма как да знаем, докато не достигнем онзи момент в нашето развитие, в който всичко е възможно – и безсмъртието, и вечната младост, и безграничната мощ на разума.

Дотогава можем да се радваме на това, което имаме или както казва съпругата на сталкера: „И ако нямаше скръб в живота ни, би било по-добре да ни няма, щеше да е по-лошо. В края на краищата, ако нямаше щастие, нямаше да има надежда“.

ЗА ФИЛМОВАТА ПРОДУКЦИЯ

В разрез с представите за фантастично кино, в „Сталкер“ липсват скъпи декори (за разлика от „Соларис“) и специални костюми.

Филмът е почти напълно лишен дори от технически ефекти. Това отговаря на разбиранията на Тарковски, че за да е убедителен фантастичният филм, всичко в него трябва да изглежда делнично и обикновено.

От сценария на братя Стругацки (търпял многократно коренни промени) са отстранени всички подобни елементи. Снимките започват през пролетта на 1977 г. Епизодите в квартирата на сталкера са заснети в построен за целта павилион. След като Тарковски дълго търси подходящо място, за декор на снимките от „Зоната“ е избрана изоставена електроцентрала в Естония.

Подобно на „Соларис“ и тук на режисьора му се налага да работи с черно-бяла лента, поради недостиг на цветна.

Епизодите, заснети с различни ленти, са така умело подбрани и комбинирани, че недостатъкът е превърнат в мощно художествено изразно средство. За впечетляващата визия на филма е важен фактът, че Тарковски сам поема ролята на художник-постановчик. Той акцентира на контраста между черно-белия индустриален пейзаж извън „Зоната“, избуялата пищна растителност в нея и порутената и пропита със стичаща се вода сграда, в която се намира „Стаята“.

Първият вариант на филма бил унищожен при промиване на лентата. Впоследствие Тарковски заснима втори, който силно се различава от началния. Според друга версия, режисьорът бил крайно недоволен от първия вариант и направил презаснемане на целия филм.

Във филма са използвани стихове на поетите Фьодор Тютчев и Арсений Тарковски. Стихотворението на последния „Только етого мало“, сталкерът рецитира във втората част на филма, малко преди героите да се отправят към „Стаята“.

Работното заглавие на филма е „Машината на желанията“. Този термин използва професор Пилман, герой от повестта на братя Стругацки, за да обозначи мистериозния обект, за който се смята, че изпълнява желания. В „Пикник край пътя“ той е описан като златисто кълбо.

Първоначално ролята на жената на сталкера била определена за съпругата на Тарковски, Лариса Тарковска. Впоследствие тя била заменена от Алиса Фрейндлих.

Награди
1980 г. – Награда „Голямата награда на журито“ за Андрей Тарковски от Международния кинофестивал в Кан.
1980 г. – Награда „Лукино Висконти“ за Андрей Тарковски от конкурса „Давид“ на Донатело, Италия.
1981 г. – Награда ФИПРЕСИ на II Международен кинофестивал за научно-фантастични филми, Мадрид, Испания.
1981 г. – Награда на критиката на Международния кинофестивал в Триест, Италия.
1983 г. – Награда „Специална награда на журито“ за Андрей Тарковски от Фантаспорто (Fantasporto), Международен фестива
1983 г. – Номинация за „Международна награда за фантастичен филм“ от Фантаспорто (Fantasporto), Международен фестивал на киното в град Порто, Португалия.

Андрей Арсениевич Тарковски е един от най-значимите световни филмови режисьори и сценаристи, както и един от 1-те независими творци в съветското кино. Критиците го причисляват към гениалните творци на 7-о изкуство наравно с Ингмар Бергман, Микеланджело Антониони и Федерико Фелини.

“За мен той е господ”, казва Ларс фон Триер за Тарковски. В интервю за лондонското сп. Time Out Фон Триер твърди, че е гледал филма “Огледало” (“Зеркало”) на Тарковски (1975 г.) 20 пъти. Четири филма на Тарковски са включени в списъка на BBC на 100-те най-велики чуждоезични филма.

За 54 години живот той създава само седем (7) игрални филма. Всички те са метафизично и духовно изследване на човечеството и всеки филм е признат в световен мащаб като художествен шедьовър.

Андрей Тарковски е роден на 4 април 1932 г. в село Завраже (Завражье), днес Костромска област, на 370 км от Москва. Негов баща е известният поет Арсений Тарковски. Майка му Мария Вишнякова е завършила Литературния институт в Москва. Занимава се с литературна дейност, но стиховете и прозата си унищожава сама, смятайки ги за лишени от художествена стойност. Когато през 1937 г. Арсений Тарковски напуска семейството, Андрей е на тригодишна възраст. Събитието оставя травма в душата на момчето. Мария Вишнякова отглежда Андрей и сестра му с помощта на майка си. По време на Втората световна война се местят в гр. Юревец, а през 1943 г. – в Москва. Майката издържа семейството, работейки като коректор в печатница. Андрей Тарковски е записан в училище № 554, където е съученик с поета Андрей Вознесенски. Изучава изобразително изкуство и посещава курс по роял. През ноември 1943 г. се разболява от туберкулоза и прекарва близо половин година в болница.

През 1951 г. Тарковски завършва художественото училище „1905 година“ (наименувано на Руската революция от 1905 г.) и постъпва в Московския институт по ориенталистика, където изучава арабски език. Скоро след това се премества във Всерусийския научноизследователски институт (ВНИИ) по цветни метали. През 1953 г. заминава в състава на научна експедиция в Турухански район на Красноярския край, Сибир. В тайгата остава близо година. Там преосмисля бъдещето си и решава да следва режисура.

В 1954 г. постъпва във Всерусийския държавен институт по кинематография (ВГКИ), където следва режисура в класа на Михаил Ром. Тук негова състудентка е Ирма Рауш, за която през 1957 г. Тарковски се жени. Сближава се с Андрей Кончаловски, заедно работят по проекти за сценарии и късометражни филми. Върху общите им идеи влияние оказва творчеството на Акира Куросава, Луис Бунюел, Ингмар Бергман. Кончаловски става съсценарист на дипломната работа на Тарковски „Валяк и цигулка“ (1961 г.).

Когато през 1962 г. режисьорът Едуард Абалов не се справя със снимките на „Иваново детство“, задачата е поверена на Андрей Тарковски. Качествата на филма са високо оценени на кинофестивала във Венеция, където той печели „Златен лъв“. Младият режисьор става популярен.

През 1966 г. Тарковски снима втория си пълнометражен филм „Андрей Рубльов“, по сценарий, написан съвместно с Кончаловски. Филмът не допада на политическата върхушка в СССР и не излиза по кината в страната. „Совекспортфилм“ го продава заедно с други филми на френския киноразпространител Алекс Москович, чрез когото лентата попада на кинофестивала в Кан. „Андрей Рубльов“ участва в извънконкурсната програма и получава наградата ФИПРЕСИ. В СССР е показан едва през 1971 г. Ръководството на страната гледа подозрително на Тарковски и отхвърля проекта му за следващ филм.

Първоначалното заглавие е Страсти по Андрей. Филмът разказва за Андрей Рубльов – руски монах иконописец и светец, от края на 14 и началото на 15 век по време на княжеските междуособици и татарското нашествие. Но, най-вече за изкуството и за хората на изкуството. За вярата и безверието. На фона на цялата бъркотия на времето, Рубльов, като че ли не на място, все умува за вярата и духовността, за греха и праведността. Нещата се оказват на местата си, способността за творчество е вътрешна и не всеки я има. Ако имаш тази способност, не може да бъдеш спрян да твориш. Св. Андрей Рубльов е роден около 1360 – 1370; починал 1427 или 1430, известен майстор от московската школа по иконопис, книжовна и монументална живопис от XV век. Канонизиран е като преподобен от Руската православна църква през 1988 г.

След като става известна връзката на Андрей Тарковски с Лариса Егоркина (помощник-режисьор на „Андрей Рубльов“), той напуска семейството си. Рядко вижда сина си Арсений, а характерът му става все по-затворен. Причина за последното са и постоянните откази на предлаганите от него сценарии.

През 1970 г. се развежда с Ирма Рауш и се жени за Лариса. Същата година започва снимките на „Соларис“, по чийто сценарий работи с Фридрих Горенщайн още от 1968 г. Филмът е завършен през 1972 г. и е показан в Кан, където печели наградата на журито. Тарковски присъства лично на премиерата.

В 1974 г. на бял свят се появява дълго протаканият автобиографичен филм „Огледало“. На следващата година започва съвместна работа с Аркадий и Борис Стругацки по сценария на „Сталкер“. Филмът е завършен през 1979 г. а на следващата печели награди на фестивалите в Кан и Таормина („Давид на Донатело“).

В началото на 80-те години Тарковски напуска Русия завинаги. Филмовата му кариера отново се възражда в Италия, където прави телевизионен документален филм “Време на пътешествие” (“Tempo di viaggio”), последван от “Носталгия”, чийто сценарий е написан в сътрудничество с италианския сценарист Тонино Гуера.

След снимките на „Носталгия“ (1980 – 1984 г.) в Италия, Тарковски решава да остане в Европа. В родината си той не може да получи така желаната творческа свобода. На 10 юни на пресконференция в Милано той обявява публично намерението си. Съветските власти гледат на постъпката му като на предателство.

На следващата 1985 г. режисьорът започва работа по последния си филм, „Жертвоприношение”, той знае, че е сериозно болен от рак. Шведската продукция е алегория на саможертвата, с която героят, чиято роля изпълнява Ерланд Юсефсон, се отказва от всичко, което му е скъпо, за да предотврати ядрена катастрофа. Участието на Юсефсон и на оператора Свен Нюквист, и двамата известни най-вече със сътрудничеството си с Ингмар Бергман, показва влиянието на шведския режисьор – един от малкото, на които Тарковски наистина се възхищава.

От януари 1986 г. Тарковски е на лечение в Париж. Със съдействието на Франсоа Митеран, който лично праща телеграма на Михаил Горбачов, от СССР пристигат синът на Тарковски, Арсений, и тъщата му Ана Егоркина. В Кан „Жертвоприношение“ печели наградата на журито.

Андрей Тарковски умира на 29 декември от рак на белия дроб. На 3 януари 1987 г. е погребан в руското гробище „Сен Женевиев де Боа“, край Париж.

От 6 до 13 юли 2007 г. в родния град на големия режисьор се провежда първото издание на международния кинофестивал, носещ името на филма му от 1975 г., „Огледало“.

ОСВЕН КИНОТО

1977 г. – „Хамлет“ на Шекспир в Театъра на Ленинския комсомол, Ленинград. В главната роля – Анатолий Солоницин. Тарковски имал желание да направи филм по прочутата пиеса. Тази възможност не му се отдала.
1983 г. – „Борис Годунов“, опера на Модест Мусоргски в Ковънт Гардън, Лондон. Диригент – Клаудио Абадо.

 ЦЕЛИЯТ ФИЛМ С СЪС СУБТИТРИ НА АНГЛИЙСКИ

Ммм