Майка и син загинали във вярата си
Всяка година на 15 юли почитаме св. мъченици Кирик и Юлита, но малко хора знаят кои са те, и още повече, че манастирът носещ тяхното име е един от “героите” във вековната ни история, та чак до 1980-те години.
Високо сред гористите северни склонове на Родопите, на 3 км югозападно от Асеновград, е разположен Горноводенския манастир „Св.св. Кирик и Юлита”. Сега епархийски манастир е един от историческите символи на българщината, и е основан по време на втората II-та Българска държава, най – вероятно през ХІV в., на мястото на сегашното аязмо.
Разрушен е по време на помохамеданчването на чепинските българи през ХVІІ в., но към края на века е възобновен на днешното му място под името „Св. Петка”. По – късно бил възобновен и старият манастир.
През 1810 г. двата манастира били опожарени от кърджалиите, а през 1816 г. започва възобновяването на сегашния манастир, което завършва през 1835 г.
В годините на османското владичество манастирът станал гръцки и едва през 1930 г. става отново български. Управлявали го гръцки монаси и тогава всички старини, които той е притежавал били унищожени. Само върху каменната чешма в двора, изградена през 1696 г. от майстор Никола, по времето на игумена йеромонах Стефан и проигумена Теофан, е запазен възпоменателен надпис на български език, което показва, че по това време, въпреки гръцкото влияние Горноводенския манастир си оставал български.
През 1906 г. манастирът е превзет от отряд лясковци и едва почти четвърт век по-късно през 1930 г. официално е отново български.
Манастирът пострадва сериозно при пожар през 1924 г. и при Чирпанското земетресение през 1928 г. през 20–те и 30–те години на ХХ в. в манастира е функционирало богословско училище. През периода 1943 – 1944 г. той е превърнат в концлагер.
След 09.09.1944 г. манастирът запустява, а след това е превърнат в Дом за хора с душевни недъзи (лудница).
През 1982 г. екип от архитекти и инженери, оглавявани от арх. Любомир Шинков разработва проект за неговата реставрация и трансформирането му в международна архитектурна академия – творческа база на Съюза на българските архитекти. Между 1983 и 1987 г. манастира е реконструиран под техническото ръководство на Христо Радев. На 25-ти септември 1985 г. става официалното откриване от председателя на Съюза на архитектите в България, арх. Георги Стоилов. В началото Горно воденския манастир се използва като почивна и творческа база на съюза на архитектите, а впоследствие се трансформира в 3 звезден хотел отворен за посетители.
Двуетажни постройки оформят манастирските крила и ограждат големия манастирски двор. Комплексът включва жилищни и стопански постройки, църква и отдалечени на 500 м. от тях аязмо и параклис. Сградите обособяват почти квадратен двор. Най-добре е запазено източното жилищно крило с централната фасада на манастира – една удължена и хармонично уравновесена фасада с поредица от прозорци, с тежка дървена порта в центъра и красив еркер над нея.
В средата на манастирския двор се издига голяма триабсидна църква, покрита с тежки каменни плочи. Строителният й план и масивният й градеж я правят интересен в архитектурно и художествено отношение паметник на българската култура от времето на Възраждането. Манастирската църква е в чест на “Света Параскева”. По своето оформление тя наподобява в голяма степен централната църква на Бачковския манастир.
Зографисването на храма е станало между 1847 и 1850 година от възпитаника на атонските художествени ателиета Алекси Атанасов, подпомаган от своите ученици. Особено внимание те отделили на темата за мъченичеството и християнската саможертва. Стенописите са в ярък колорит, които правят силно впечатление със сюжетното си многообразие и с високото майсторство на изпълнението. В олтара, освен “Св. Богородица”, са поместени “Причастието на апостолите”, “Тайната вечеря” и “Покаяние на жертвата”. В центъра на широкия купол е “Христос Вседържител”, на барабана – “Пророците”, а на пандантивите – “Евангелистите”. В църквата, освен евангелски сцени, са изписани: Празниците, Страданията, Притчите, Страшният съд и сюжети от житието на Св. Св. Кирик и Юлита и Св. Параскева. Великолепно произведение на изкуството е големият дърворезбен иконостас, владишкият трон, балдахинът.
Най-силно впечатление прави композицията „Страшният съд”. Специалистите отделят особено внимание на позлатената дърворезба на иконостаса, вероятно дело на местен майстор, успял да вмести в нея почти всичко от растителния и животински свят на района.
Сред красивата възрожденска живопис се открояват няколко безценни икони, шест (6) от които са сътворени от Захари Зограф: “Св. Атанасий”, “Иисус Христос”, “Св. Йоан Предтеча” и Св. Богородица- “Животворящия източник”. Негова икона е и тази на “Св. св. Кирик и Юлита”, поставена на десния кивот.
На шест (6) километра от аязмото е параклисът “Св. св. Кирик и Юлита” – еднокорабна, едноабсидна църква без притвор, граден от ломен камък и бигорни блокове. Аязмото и параклисът са изградени върху малка тераса, до която води калдъръмен път.
Храм, носещ името на светците ”Св. Св. Кирик и Юлита” има и в град Банкя, край София, като там се отбелязват два празника – храмов и на самия град.
Юлита и Кирик – майка и син загинали във вярата си
Св. Юлита (също Иулита) произлизала от благородния род на предишните римски царе. Овдовяла на млади години, като имала само един тригодишен син Кирик. Тя живеела в гр. Икония (област Ликаония) и цяла била предадена на Христовата вяра. Своя син тя кръстила веднага след рождението му, а като станал на три години, научила го на вяра и молитва, доколкото едно дете на такава възраст може да възприеме.
Когато при Диоклетиан настанало гонение и в Ликаонската област, Юлита взела тригодишния си син и с двете си верни слугини избягала в Селевкия. Когато започнали и тук да преследват християните, тя отишла в Килийския град Тарс. Но и тук не могла да се скрие и скоро била изведена със сина си на съд. Управителят я попитал за нейното име, род и отечество. Запитана от него за името, рода и родината си, тя смело изповядала името на нашия Господ Иисус Христос и се нарекла християнка:
– Името, произхода и родината ми е Небесното Царство на моя Христос!
Управителят Александър тогава й отнел сина и заповядал да я бият с волски жили. Детето жално гледало майка си, плачело и искало да се изтръгне из ръцете, които го държали. Управителят се опитал да го погали, но Кирик с висок глас извикал:
“Аз съм християнин, пусни ме при мама!” И взел с ръчичките си да драска управителя, като отвръщал лице от него.
Озлобеният управител го блъснал от своето високо седалище. Кирик паднал надолу и удряйки главичката си по каменните стъпала, обагрил това място с кръвта си и предал Богу своята света и невинна душа. Виждайки как Кирик пострадал преди нея, св. Юлита се изпълнила с радост и поблагодарила на Бога, загдето нейният син се удостоил с мъченически венец. След това я окачили и с железни зъбци започнали да стържат тялото й, накрая излели върху раните й вряща смола. Докато я мъчели така, глашатаят викал:
– Пощади себе си, Иулита, пощади младостта си и се поклони на боговете, за да се избавиш от мъки и да не свършиш злощастно като сина си.
Мъченицата му отвърнала:
– Не ще се поклоня на бесовете и на техните глухи и неми идоли. Покланям се на моя Господ Иисус Христос, Единородния Божий Син, чрез когото Небесният Отец е сътворил всичко и искам да отида при сина си, за да се сподобим заедно с Царството Небесно.
След много мъки и Юлита била посечена с меч. Това станало в 304 година.
Телата на пострадалите за Христа майка и дете били хвърлени без погребение да бъдат изядени от зверове. Но две слугини нощно време ги взели и погребали. Едната от тях доживяла възцаряването на Константин Велики. Тя показала на вярващите мястото, където били погребани мъчениците и разказала за тяхното мъченичество. Мощите на светците били намерени нетленни. И до днес те са чудотворни.
Част от тия мощи се намира в Охрид, в църквата “Св. Богородица”.
Друга част има в един от 17-те гръцки манастира – Григориат в Света Гора – Атон, където също се помещават по един български (Зографски), руски и сръбски свети обители. При посещението ни на Атон през 2017 г. научихме, че сред манастирските реликви на Григориат са още мощите на светците Анастасия Римлянка, Козма и Дамян, главата на св. Григорий Назиански, главата на Фотина Самарянка и други. В библиотеката на манастира се съхраняват 297 ръкописи (11 пергаментови) и 4000 печатни книги.
През 2019 година българският манастир в Атон „Св. Георги Зограф“ (Zograf Monastery) отбеляза своя 1100-тен юбилей, в чийто музей се пазят мощи на много светци и изключително ценни, както и чудотворни икони. В българския конак в столицата на Атон – Карея има малка черква “Преображение Господне”, където се пазят едни от последните икони на Захарий Зограф. Той е автор и на стенописи в гръцкия манастир “Великата лавра” – най-големия и един от най-старите манастири на Атон, основан през 963 г., а нашият стои на 9-о място в йерархията на светогорските манастири. Манастирската библиотека притежава стотици гръцки и славянски ръкописа, както и приблизително 10 хиляди печатни книги. В нея се пазят завършената от Паисий Хилендарски през 1762 г. чернова на „История славянобългарска“ Зографската българска история, прочутият с орнаменталната си украса Радомиров псалтир, Драгановият миней, Лалоевият апостол от 1359 г., Братановият миней, два Евтимиеви служебника, Зографският царски поменик, Зографската грамота на цар Иван Александър (1342), Витошката грамота на цар Иван Шишман и др. Най-старият ръкопис са т.н. Зографски листове от XI в.
ИЗТОЧНИЦИ:
Пловдивска миторполия;
Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991, Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев);
Иван Иванов, pitagorid.blog.bg;
Личен архив;
You must log in to post a comment.