За фактите – кой и колко ни освободи или ние самите?
За теченията и освобожденията – къде са плъховете?
За стената и пиленцата – къде е петела и квачката?
За тези които не се срамят да се нарекат Българи – къде са българите?
За “онаждането” – кой кого и кой го боли и търпи?
“Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; …
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;”
Много българи на 3 Март, осбено по-младите днес, още повече тези в чужбина и най-вече техните деца родени или отрасли далеч от България си задават въпроса, защо тази дата 3 март, на която през далечната 1878г. се подписва Санстефанския мирен договор се смята за толкова значима в българската история и е обявена за Национален празник? Защо официално не честваме 6 септември 1885 – когато двете части на разделена България (Княжество България и Източна Румелия) се обединяват или пък 22 септември 1908, когато княз Фердинанд обявява тържествено независимостта на България от Османската империя? Защо това е ден, който ни дава национална гордост и самочувствие, защото самите ние българите сме дали решаващо участие, за да се случи, дори било това на фона на международни интереси – разменната монета България сме превърнали в наша собствена валута. Задаваме си въпроса и тьрсим отговор, защото все още по света и у нас има български граждани – някои пряко изразяващи мнение, които или не знаят, или се чудят коя дата да изберат за да споменат поне Родината си била тя една от всичките, или имат друго мнение, което направо отрича Освобождението на България от турско робство от българите. Забележете – казваме ясно и точно: от българите, не от руснаците или който и да било, като ще се опитаме да ви покажем защо мнението ни е само българско. Ще потърсим причините, но най-вече да видим резултатите, които са основата за бъдещето. Ще оставим опция за собствена изява на тези, които пренаписват историята и променят понятията, след като могат да пишат на български език и за радост и останалите грамотни ще можем да прочетем.
Трети март се празнува, защото от него се правят първите стъпки към утвърждаването на България за суверенна държава и робството официално отпада от историята на един народ, който е един от малкото по света прекарал цели 500 години под ежедневната заплаха заплаха от смърт и тотално унищожение, който е бил цели 5 века врьщан назад в своето развитие, като са му били отнети елементарните човешки права за съществуване.
Кой в цялата история на Света приема да бъде наречен “зависим” или “роб”?
За да не се прозвучи прекалено националистично, то нека първо погледнем фактите от историята. От падането си под османска (турска) власт през 1396 г., – България първа от балканските страни пада под османска власт – когато се прекъсва всякакво народностно развитие на България, осъществявано чрез собствена държава – отражение на изконните български традиции и корени, българите извървяват дълъг път докато стигнат отново до своята национална идентичност. С падането на Видинското царство е сложен край на средновековната българска държава. Първите стъпки на етническо пробуждане започват от монаха Паисий Хилендарски с “История Славяноболгарская”, минават през извоюването на независима българска църква и достигат до организираната борба за независима държава. Забележете – казваме “власт”, т.е. “зависимост или пряко влияние”, а не “робство”, т.е. крайна форма на зависимост, защото това става ясно и видно по-късно, когато власта (турска, османска) налага свои безкомпромисни крайни начини на действие. И по-точно, отнемат се тотално правата на народа да участва в обществения и финансов живот на собствената си дьржава (тоталиризъм, добре познат ни в България и по света и по-рано и по-кьсно), унищожават се за поколения цели семейства, като се отнемат техните деца, буквално се убиват техните членове (сьщо така физически терор и/или експлоатация на безплатен или ниско платен човешки труд познат ни добре от историята на света: Римската империя – 200 години бьлгарите са роби на Византия и нейните кървища та дори и преди самото тяхно разспъване на Христос, нека не пропускаме фашизма и комунизма, и да добавим Африка, САЩ и др.), отричане и забрана на вярата, ценностите, традициите и религията на един народ. По време на турското робство българите не могат да участват в административно-управленския механизъм, третирани са като безправна социална група – рая. Важна причина за съпротива е народностната и религиозната дискриминация. Според исляма едно от най-важните задължения на мохамеданина в ислямската държава е “войната за вярата” или Свещенната война – Джихат. Жестока форма на асимилация е “кръвния данък” (девширме)– момчета в детска и юношеска възраст са отвличани, помохамеданчвани и специално обучавани за попълване на войската (еничарския корпус). Събирането на деца е утвърдено със специален закон и продължава до края на XVI в. съпроводено с много жестокости и насилие. Ислямизирането на българите с различна интензивност протича през целия период от османското владичество, като протича в три основни форми-единични, групови и масови. Нека спрем за робството, който има нужда да потърси още показатели, нека го направи. Ще добавим термина “онаждане на една нация” – кой не е минал през България и кой не е чувал за тяхното “онаждане” – византийци, турци, царедворци, фашисти, комунисти, демократи … като че ли самите ние себе си с търпението си и с още нещо.
Продьлжаваме с фактите от историята. В средата на XIX век в българското национално-освободително движение се появяват две течения – умереното (дипломатично, народа преговаря с властта – обществени комитети) и радикалното (всенародни протести, възстание или революция срещу властта). И двете са валидни и в наше време по целия свят, като последното потвърждение дойде от България, където желанието за свобода и справедливост доведе до предсрочни избори на и временно служебно правителство назначено от президента, защото дори никой от нардодните избраници не желае собствения си народ и в същото време техните сънародници – ние българите в чужбина сме оставени пак без глас.
ЛИРИЧНО ОТКЛОНЕНИЕ ЗА ДА УСЕТИМ “МИРИЗМАТА НА СВОБОДАТА” Според нас сьществува и едно някакво ново-старо “течение” намиращо се по средата на тези двете, което ще наречем условно “канално” (анално, плъховно), наименование предизвикано в нас от течнието по мръсните канали, където тихичко и невидимо се движат сладките възпитани плъхове, повечето от които се хранят и дори се тъпчат наведнъж, когато е безопасно и излизат на светло, като грабват каквото могат, без да ги интересува, че плячката им всьщност е храната на точно този, който кой ги е пуснал на светло. Плъховете имат сив цвят и обикновенно се движат в “сивия сектор” на каналите, но се събират и във видими властни дружинки, чрез които пък добре пълзящите успяват да разпределят трохите и за ходещите двуноги. Течението е придобило висока популярност вече и по целия свят във всякакъв обеществен и бизнес вид и размер, като единствената опасност е капан, който един охранен плъх не е очаквал или сам си е спретнал, или пък сиренцето вътре му е дошло малко множко. Важно е умно плъхово формирование да намери и приложи подходящи поне 10 начина за манипулиране и да избере подходящо място на всеки.
Но нека се върнем в онова бурно време. Първото течение – умереното течение предлага чрез легални средства и реформи България постепенно да извоюва политическата си автономия. Този вариант не изисква въоръжени сблъсъци и кръвопролития и гарантира до голяма степен целостта на българската етническа територия. За сметка на това обаче, денят на освобождението се губи в необозримото бъдеще.
Другият вариант е радикалното течение. То предлага точно обратното – всеобщо въоръжено въстание, което да доведе до политическото решаване на българския въпрос. При него целостта на българската етническа територия не се гарантира и като крайна фаза се предвижда намесата на Великите сили. Т.е съдбата на България неизбежно се оставя в техни ръцете и зависи от техните интереси. Този радикален подход предполага борби и неизбежни кръвопролития, но прави целта по-близка.
Нетърпеливото за свободата си българско общество избира втория път. През 1876 г. избухва Априлското въстание, което е удавено в кръв, но постига своя политически ефект – подобно на мирните безкръвни протести през 2013г., та и преди това. С цената на 30 хиляди жертви българите фокусират вниманието на света върху проблема за тяхната независимост. Най-великите умове по това време като Виктор Юго, Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд, Лев Толстой, Достоевски и много други издигат своя глас в защита на българската кауза.
Едно от най-страшните събития е Баташкото клане. Консулът на САЩ Юджийн Скайлър (Eugene Schuyler) в свой доклад след като посещава Батак съобщава че е избито към 3/4 от населението и изрично посочва цифрата 5000 загинали българи повечето жени, девойки, деца и старци:
„...Видях костите им, някои още с парчета месо по тях, натрупани в една низина откъм хълмовете, където ги глождеха кучетата. Нито една къща не е останала цяла в тази прекрасна долина. Дъскорезниците – градът е въртял значителна търговия с дървен материал и дъски, които се намирали покрай реката, са всичките изгорени и от осемтях хиляди жители няма и 2000 да са останали. Тук са погинали над 5000 души, голяма част от тях жени и деца и костите им, които са под развалините, и разлагащото се месо отравят въздуха. разпилени човешки кости, черепи, ребра, дори цели човешки скелети, глави на момичета, все още украсени с плитки от дълги коси, кости на деца, скелети, още покрити с дрехи. Тук видях къща, подът на която беше побелял от пепел и овъглени кости на 30 души, изгорени живи. Тук беше мястото, където селският първенец Трандафил е бил нанизан на копие и опечен и където сега е заровен; видях един трап, препълнен с разлагащи се трупове; един воденичен бент, изпълнен с подути тела; тук беше едно училище, в което 200 жени и деца, потърсили убежище вътре, били изгорени живи; тук видях и църквата и църковния двор, където още можеха да се видят около хиляда полуизстнили тела, които запълваха запълваха заградения двор и образувах куп, висок няколко фута, където между камъните, които напразно са били нахвърляни отгоре за да ги прикрият, се виждаха ръце, крака и глави, които тровеха въздуха със своята смрад. След посещението ми по заповед на мютесарифа каймакаминът на Пазарджик бил изпратен в Батак с малко вар, за да улесни разлагането на телата и да предотврати избухването на епидемии. Ахмед ага, който е командвал клането, е бил декориран и повишен в чин юзбашия.”
Един от първите чужденци, описали ужасите в България бил американския журналист Джанюариъс Макгахан, който бил изпратен като военен кореспондент на в-к „Дейли Нюз“:
„…Изведнъж дръпнахме юздите с възклицание на ужас, точно пред нас се издигаше грамада от черепи, смесени с кости от всички части на човешкото тяло, скелети почти цели, дрехи, човешка коса и изгнило месо, заразяваща миризма се разнасяше наоколо. Всички скелети бяха облечени само с женски ризи, Те всички бяха жени и момичета. Преброих над сто черепа, без да включвам скритите под другите кости на страхотната грамада. Всички черепи бяха отделени от скелетите, всички скелети бяха без глави. Тези жени до една са били обезглавени. Процедурата била следната: турците хващали жената, съблича ли я внимателно по риза, оставяли на страна ония дрехи, които били ценни и всички украшения и скъпоценности, след което много от тях поемали грижата да я изнасилят, а последният я обезглавявал. После ни разказаха, че това са костите на 200 млади момичета, отначало пленени и специално запазени за съдба по-лоша от смъртта.”
На няколко пъти Макгахан е на крачка да се откаже от разследването си и репортажите заради ужасът, който вижда, самият той споделя, че местата, които е видял са се запечатали в него до края на живота му.
Ето как сцената на нечовешкото Баташко клане е описана от Захари Стоянов:
„Полуубитото население не че повярвало на неприятелските обещания, които опитало вече няколко пъти, но като нямало друго спасение като виждало, че и в черквата ще бъде избито, отворило вратата. Втори път то имало злочестината да си въобрази, че и чалмата има човешко сърце, че и хищният башибозук може да състрадава, да се умилостивява, като види с очите си положението на затворените, удушените и стъпкани пред вратата дечица, другите изпоплашени, които заедно с нещастните си майки и сестри плачели и късали сърцата на присъствуващите. Картина, както виждате, една от най-ужасните и сърцераздирателните, но картина, повтаряме ние, за човек с душа и сърце, а не за башибозук. Щом се подали тези последните на вратата, с голи ятагани в ръцете, всичките затворени паднали на молба, жените показвали децата си, и за да умилостивят някак кръвниците, искали да им целуват дръжките на окървавените ятагани, наричали ги синове, братя и бащи. Всичко напусто! Башибозуците погледнали хладнокръвно на всичко това; те прекрачили налягалите пред вратата трупове като дърва и отново започнали да въртят ятаганите. И така, в черковната ограда клането се е продължавало няколко часа. От най-напред жертвите са били обирани и измъчвани да изкажат своето богатство, а после са били заколвани, т. е. техният живот бил пощаден за няколко минути, докато удовлетворят грабителската жажда на плячкаджиите, мнозина мъже спасили своя живот, като легнали между изкланите и се престорили на умрели.”
Моментьт е много подходящ за Царска Русия и й дава повод активно да се намеси в решаването на Източния въпрос, която в продължение на две столетия води 13 войни с Турция, и има една обща стратегическа цел – спечелането на контрол върху Балканите и Проливите между Европа и Мала Азия.
Още от самото начало на царуването си Александър II подсказва, че ще следва концептуално изцяло нов курс във външната си политика. За целта през 60-те години на 19 век Русия оказва дискретна поддръжка за обединението на Германия и Италия. Джузепе Гарибалди довършва процеса на обединение на Италия като през 1870 Папската държава е ликвидирана и Рим е прогласен за столица на страната, като по този начин един от участниците в антируската коалиция от Кримската война – Сардинското кралство, е неутрализиран. Русия е допусната във Френско-пруската война и така вади от играта и последния учасник в антируската коалиция в подкрепа на Османската империя от Кримската война – Франция.
За руските монархисти пътят за установяването на империята им като световна сила, за СССР, за Република Русия, по всяко време, винаги е минавал през Босфора и Дарданелите към Егейско и Средиземно море и световните океани. С тази цел те систематично изграждат репутацията на Русия като защитник на балканските християни и на славяните в Османската империя. Колкото повече расте вярата в освободителната й мисия, толкова повече се утвържадава руското влияние на Балканите, кьдето България винаги е била Център и Кръстопът.
Русия не е подготвена за война и прави големи усилия да я избегне. Победена в предишната, т.нар. Кримска война (1853-56) от Турция и нейните покровители Англия, Австро-Унгария и Франция, Русия ясно формулира новата си политическа линия:
“Нашите интереси в момента – пише министър-председателят Горчаков – изискват запазване, а не разрушаване на турската цялост. Ние ще помагаме на балканските християни, за да облекчим тяхната участ с внушения пред Високата порта, но в никакъв случай няма да одобряваме или още повече, да толерираме бунтове и въстания срещу законния им господар – султана“.
През 1876 г. обаче освен българите, населението на Босна и Херцеговина също вдига въстания. В тяхна защита Сърбия и Черна гора обявяват война на Турция. Източната криза избухва с нова сила и зоната на действията, които са цел на Големите за влияние се увеличава всеки ден. Руската дипломация започва активни действия за мирното й уреждане – опитва чрез първото Световно течение – умереното. В резултат на това в края на 1876 и началото на 1877 г. тя се домогва до свикването на Цариградската посланическа конференция и до подписването на Лондонския протокол, чиито решения османското правителство категорично отхвърля, и реално България е захвърлена от добрата стара “майка” Европа на Царска Русия и Османска Турция, пак тези високо културни и загрижени за човечеството европейци по-късно във времето ще ни хвърлят на СССР. Така както ни оставиха 500 години под Османски ботуш. Разлика никаква – само в цветовете на ботушите – черен с червен. Британската империя в лицето на Англия е най-силно подкрепящия съюзник на Османската империя по онова време – Уилям Гладстон, тогава лидер на опозицията, отправя гневни упреци срещу политиката на правителството оглавявано от Бенджамин Дизраели.
Добрата стара-нова “мащеха” избира своята сигурност, окончателно да спре влиянието на Русия и да остави България, та и до ден днешен като жив щит, наречете го съвременно “бушон”, за навлизането на Ислямизма на Запад, тази България – Живата предпазна стена и кротките горки бедни пиленца.
“Ние ще учудим европейските правителства, напомняйки им едно нещо, а именно, че престъпленията са си престъпления. И те не са по-позволени на едно правителство, отколкото на един убиец, и ако Европа е солидарна с всичко това, което се случва в Европа, тогава то е извършено от Европа, защото ако съществува едно безумно и свирепо правителство, то би трябвало да бъде третирано като диво животно; тъй като всичко това се случва сега близо до нас, пред очите ни избиват, опожаряват, разграбват, изтребват, обезглавяват бащи и майки, продават малки момиченца и момченца: а тези деца, които са прекалено малки, за да бъдат продадени, ги разсичат с два удара на сабята; освен това изгарят семействата в къщите им, както в този град, Батак, например, където населението намаляло за няколко часа от 9 хиляди жители на 300; където гробищата са запълнени с трупове, много повече, отколкото могат да бъдат погребани; така на живите, извършили клането, мъртвите отвръщат с чума, което е напълно справедливо; искаме европейските правителства да научат какво се случва там; че бременните жени биват разсичани, за да убият децата им в утробите; че обществените места са затрупани с женски скелети в резултат на случилото се; че кучета гризат по улиците черепите на млади изнасилени момичета, че всичко това е ужасно, и е достатъчен един жест на европейските правителства, за да го прекратят; и ако диваците, които извършват тези престъпления, са ужасни, то тогава и цивилизованите, които са им позволили да го направят, са ужасяващи.” /”Баташкото Клане“ – Есе – Виктор Юго, Париж, 29 август 1876./
ЗАД СТЕНАТА НА КУРНИКА Е ВАЖНО Е КОЙ ПЕТЕЛА И КОЯ Е КВАЧКАТА
И това става модерно и полезно, повтаря се и постолетва, строят се стени постоянно с различни зидари и мазачи, рушат се от същите и пак се строят, за да се стигне до там, в наше време прекрасно възпята от самите тях самата тя: Стената
“Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!” /Из “опълченците на Шипка”, Иван Вазов, 1877/
РУСИЯ – КВАЧКА ИЛИ ПЕТЕЛ
Русия се оказва пред реалната заплаха да подрони фатално авторитета си сред всички балкански християни, които са основната част на населението в интересуващия ги регион, ако в този критичен за тях момент не се намеси. В случай на примирение и пасивно безразличие, завоюваните с цената на толкова войни до тогава позиции на Балканите ще бъдат загубени. Думите на военния министър Милютин в специална докладна записка до цар Александър ІІ са показателни:
“Изходът от Цариградската конференция ясно показа, че общото въздействие на Европа върху Турция е немислимо. Пасивното европейско съгласие е готово да принесе съдбата на балканските християни в жертва. Но не бива да скриваме от себе си важността и опасността от подобна развръзка на нещата. Безсилието на колективните европейски действия могат само да окуражат Турция и да обърнат тази слаба държава в страшно оръдие против нас. ….ние не можем да търпим непрекъснато оскърбления към собственото ни достойнство и увреждане на материалните ни интереси, докато изчезне и последната следа от влиянието ни на Балканите…”
След бурни дебати в коронния съвет при царя, на 12 април 1877 г. мотивите на Милютин са приети. Войната започва.
КОЙ СПЕЧЕЛИ ПОСЛЕДНАТА РУСКО-ТУРСКА ВОЙНА? О, Шипка … да
Основния стратегически замисъл на османското командване е, групировката на Сюлейман паша да разбие частите за прикритие укрепили се по стръмнините на връх Шипка, с което да пробие в Северна България и се съедини с обсадените в Плевен османски войски под командването на Осман паша и така войната срещу Русия е щяла да бъде спечелена от Турция. В този критичен момент руското главно командване не разполага със сериозен стратегически резерв за отразяване на контраатаката и героичните сражения разиграли се под връх Шипка решават изхода на войната. В рамките на Предния отряд е цялото българско опълчение.
В три поредни сражения водили се през периода юли-септември, войските на Сюлейман паша са обезсърчени с което е осуетен основния стратегически замисъл за съединение между частите на Сюлейман и Осман паша с отхвърляне на руската армия зад Дунав. Значението на спечелената битка най-кратко и точно е отразено в стихотворението “Опълченците на Щипка” от елегията “Епопея на забравените” на Иван Вазов:
“Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: “Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!”
Проходът е удържан, а в края на годината се предава в руски плен остатъка от османската армия обкръжена в Плевен с командващия я Осман паша. Следва изненадващо зимно руско настъпление през Стара планина на юг към София (под ръководството на Йосиф Гурко) и Шейново (виж Шейновска битка и Битка при Пловдив (1878)), след което са превзети последователно от руската армия Пловдив и Одрин в началото на 1878 г. На пътя на основните руски сили лежи Цариград, поради и което Османската империя моли унизително за примирие. Превземането на Цариград от руските войски е осуетено единствено от отправения ултиматум, под формата на шантаж, от страна на британския премиер-министър Бенджамин Дизраели, че по-нататъшно настъпление ще срещне отговор от корабните оръдия на британския боен флот в Босфора.
Бенджамин Дизраели лорд Бийкънсфийлд (Benjamin Disraeli, 1st Earl of Beaconsfield) е британски политически и държавен деец, писател и един от най-видните идеолози и ръководители на Консервативната партия, 2 пъти министър-председател на Великобритания (1868 г., 1874-1880 г.). Бенджамин е роден на 21 декември 1804 и умира на 19 април 1881г. в Лондон. Дизраели е от еврейски произход, но още в ранна възраст е бил кръстен в лоното на Англиканската църква. Бенджамин не е учил нито в елитни училища, нито в университет. За да се сдобиеш с власт, ти е необходимо голямо състояние — до това заключение Дизраели достига още в юношеска възраст и опитвайки се да се сдобие с пари, играе на борсата и спекулира с акции на латиноамерикански минни предприятия. Спекулациите му завършват с крах и Бенджамин се оказва потънал до уши в дългове, които му тежат до края на живота. С неуспех завършва и авантюристичният му опит да създаде крупен общонационален английски вестник.
Към 30-годишен Дизраели вече бил приет в лондонското висше общество. Там го покровителстват основно жени. 4 пъти Дизраели се проваля на парламентарните избори, накрая през 1837 г. успява да влезе в парламента от консервативната партия. В същия окръг от консерваторите е избран и крупният бизнесмен Уиндъм Левис, чиято жена Мери Ан – виконтеса Биконсфилд активно участва в избирателната кампания. Скоро тя овдовява и се омъжва за Дизраели, който е с 12 години по-млад от нея. Жена му стоически взема участие в различни приеми и обеди, но за нейните 80 години това е голямо натоварване. През 1872 г. крайно отслабналата виконтеса Биконсфилд умира. Смъртта на Мари Ан има много тежки последствия за Дизраели, защото той не само се лишава от любимия човек, но и търпи финансови несгоди, губейки 4,5 хил. паунда годишно, с които пожизнено разполага тя. Къщата на Парк Лейн също ѝ принадлежи само пожизнено. Затова след смъртта на жена си Дизраели, живял в този дом повече от 30 г., е принуден да го напусне и да се нанесе в хотел. Само две години по-късно Дизарели пак вади късмет, когато изборите през февруари 1874 г. носят победа на неговата партия на консерваторите – за първи път от много години са господари на положението в страната и той се оказва най-способен за ръководството на партията и премиер. Особена важност по време на правителството на Дизраели добива Източният въпрос. Разгърналата се в тази връзка борба между Великите сили в много отношения определя отношенията на Англия с водещите европейски държави и преди всичко с Русия. Политическите виждания на Дизраели са изиграли съществена роля против усилията на българския народ, борещ се за националното си освобождение след средата на 19 век. Бенджамин Дизраели се стреми да затвърди влиянието на английската държава в Османската империя и на Проливите. Политиката на неговото правителство е да защитава целостта на империята и да се обявява срещу националноосвободителните движения на балканските народи. Ето защо, въпреки пламенните призиви на Уилям Гладстон в защита на българите, той омаловажава жестокостите на турците при потушаването на Априлското въстание през 1876 г. Дизраели е един от инициаторите за свикването на Берлинския конгрес през 1878 г. и за ревизията на Санстефанския мирен договор от 1878 г. На Берлинския конгрес той настоява заедно с други свои искания българските граници да минават по билото на Стара планина, а също така градовете Варна и София да останат извън пределите на Княжество България. Второто искане поражда негодувание у канцлера на Германската империя Ото фон Бисмарк и той се застъпва за българо-руската кауза, осуетявайки откъсването на два от най-големите градове на княжеството.
Британска империя (British Empire) е най-голямото държавно формирование, съществувало някога, с колонии на всички континенти, като от 1607г. навлиза и в Америка.До отмяната на търговията с роби през 1807 г. Британия е отговорна за транспортирането на 3,5 милиона африкански роби в Америка — 1/3 от всичките роби, превозени през Атлантика.През 1775г. започва американската Война за независимост, на следващата година е провъзгласена Декларацията за независимост на САЩ. През периода между 1815 и 1914, който включва и нашето Освобождение от друга империя – Османската, който някои историци наричат “век на империята” , към Британската са добавени около 10 милиона квадратни километра и 400 милиона души. В края на века тя владее една четвърт от населението на света и една пета от земната площ. Между 1890 и 1-та св. война притежава 1/3 от корабите в света по тонаж и извършва около половината от световната морска търговия, а в края на 19 в – 60% от телеграфните кабели, което е много важно за имперското управление. Разбира се, че Турската империя е добър съюзник по това време.
За осем месеца руските войски окупират цяла България и стигат до Константинопол. За значението на отбраната на Шипченския проход по-късно генерал-лейтенант Фьодор Радецки ще напише – “Шипка – това е заключена врата. През месец август тя удържа един тежък удар, с който Сюлейман паша се помъчи да я пробие, за да мине в Северна България, да се съедини там с Мехмед Али паша и с Осман паша, за да разкъса руската армия на две части и да ѝ нанесе решително поражение. Следните 4 месеца Шипка приковаваше 40 000 турска армия, отвлече я от другите пунктове на театъра на военните действия и с това улесни успеха на другите два наши фронта. Накрая същата тази Шипка подготви капитулацията на една втора неприятелска армия, а през януари тя послужи като отворена врата за победоносното шествие на една част от нашата армия към Цариград“.
На паметната за всички българи дата 3 март в малкото селце Сан Стефано, разположено на 12 км от Истанбул е подписан мирният договор между Русия и нейните съюзници Румъния, Сърбия и Черна гора от една страна и Османската империя от друга. От точка 6 до точка 11 в този договор се разглеждат решенията, свързани с българския въпрос. България трябва да бъде трибутарно княжество (което плаща данък на султана). Тя трябва да има управител християнин и местна войска. Границите й се покриват с границите на българската екзархия, и са утвърдени със султанския ферман от 1870 г., когато получаваме църковната си независимост. Тези граници включват Северна България (без Северна Добруджа, която се дава на Румъния), цяла Тракия (без района на Гюмюржина и Одрин) и Македония (без Солун и Халкидическия полуостров).
“Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; …
нека да ни сочат с присмехи обидни” /Из “опълченците на Шипка”, Иван Вазов, 1877/
ЕВРОПА – КВАЧКА ИЛИ ПЕТЕЛ
Всичко това обаче остава само на книга. В последния момент преди подписването на договора руският посланик в Константинопол граф Игнатиев, който изготвя самия документ, получава с тайна шифрограма нареждане от министър-председателя Горчаков, договорът да има характер на “обикновен прелиминарен (т.е. предварителен) протокол“.
“Между мен и Горчаков ще съществува винаги пропаст – пише в дневника си Игнатиев. Докато аз водех в Цариград политика за освобождението на всички славяни от турско иго, в Петербург охотно раздаваха славянски земи на Австрия… Горчаков възразяваше срещу Санстефанския мир… сякаш неговите разсъждения отразяваха не нашите, а възгледите на Англия. Той ми нареди със специална инструкция да предам на Санстефанския мир прелиминарен характер, защото Австрия възразявала срещу него и имала намерение да свика общоевропейска конференция за окончателно уреждане на въпроса.”
Очевидно Граф Игнатиев също е бил пионка от голямата игра. Не е била ясна и цялата картина на най-добрия руски дипломат граф Шувалов, по това време посланик в Лондон, така подобните фигури на “световния шах” се увеличават. От една страна той е наясно, че Русия предварително се е съгласила България да бъде разделена, но не разбира дипломатическия блъф, който се прави с подписването на Санстефанския мир. Затова той пише:
“Санстефанският мир е едно нещастие за нас… Това е най-голямото недуразумение, което ние можем да направим. Сега ще бъдем принудени пред очите на цяла Европа да правим отстъпки.”
Всъщност обаче Санстефанският мир не е “недуразумение”. Той има смисъл за царското правителство като тактически ход. В паметна записка на министър-председателя Горчаков до императора (открита неотдавна в личния архив на съпругата му), написана малко преди подписването на Берлинския конгрес, се казва:
“Вътрешната слабост на държавата не ни дава основания да вярваме, че със сила можем да защитим завоеванията, постигнати чрез войната. Още от самото начало аз гледам на прелиминарния договор с турците като на полезна тактическа стъпка, която отговаря на руската стратегия по Източния въпрос. Чрез него Русия още веднъж демонстрира добрата си воля към балканските народи, и в частност към българския, като защитник на техните интереси. По този начин ние ще запазим репутацията си на техен покровител. Що се отнася до предстоящото му унищожение под натиска на западните ни съперници, то толкоз по-добре за Русия, тъй като това ще увреди тяхното влияние на Балканите и още повече ще увеличи нашия авторитет.”
С подписването на Санстефанския мир царското Руско правителство постига целта, която си поставя с войната. Трудна и рискована, но все пак победоносна, войната от 1877-1878 е увенчана с шумно огласения Санстефански мир от Трети март. Русия дава предостатъчно категорични доказателства на българите за добрата си воля и това се приема с възторг и дълбока, искрена благодарност към Освободителката. Българите не могат да знаят, че Санстефанският договор е предварителен, временен и подлежи на неизбежна ревизия. Това е строго поверително, зорко прикрито зад кулисите на дипломацията. Естествено ревизията на договора ще стане известна, но неблагоприятните последици за българите ще изглеждат и ще се възприемат от тях като резултат от намесата на западните Велики сили. Така недоволството от неговата ревизия се насочва против руските съперници Англия и Австро-Унгария, а влиянието на Освободителката се утвърждава трайно.
Победата във войната за освобождение на България бележи края на най-успешното монархическо управление на Русия – това на Александър II. Точно при него през 60-те и 70-те години на 19 век руската дипломация успява да прекрои политическата карта на Стария континент, като по този начин разрушава дипломатическия блок формирал антируската коалиция по време на Кримската война, което отваря пътя на Русия към успешното решаване на Източния въпрос и възвръщане на ролята ѝ на “първа цигулка” в световния концерт на великите сили отпреди Кримската война.
Победата във войната в България е своеобразна кулминация, а и награда за дългогодишните усилия във външна политика на Цар Освободител в посока към установяване на траен мир в Европа последством изграждане на система от съюзи в основата на които лежи този на тримата императори (Руската империя, Германската империя и Австро-Унгария). Слага основата на бъдещият Европейски съюз, който да се бори с конкуренцията на така бързо развищата се тогава Америка. Концепцията, но вече като евразийска, е припозната от основоположника на немската геополитическа школа през 20 век, генерал, географ и геополитик Карл Хаусхофер (Karl Haushofer), основен вдъхновител на Хитлер за световната му инвазия през 2-та св. война, като документалният филм Plan for Destruction е номиниран за ОСКАР през 1943г. Последователите на тази теория са по целия свят, като например American Monroe Doctrine. /още тук: Освобождение на България/
РУСИЯ И ЕВРОПА – И КВАЧКА И ПЕТЕЛ, ПИЛЕНЦАТА ЛИСИЦАТА ГИ ОТНЕСЕ
И така, Берлинският конгрес се открива тържествено на 13 юни 1878 г. В него участват Русия, Англия, Австро-Унгария, Франция, Германия и Турция. Делегациите се представят от министър-председателите – същият княз Горчаков, лорд Дизраели, Граф Андраши, канцлера Бисмарк, от министъра на външните работи на Франция Вадингтон, а от турска страна скромно и хитро присъстват двама паши за да може евентуално да си променят мнението по-късно.
Подписалите Берлинския договор двама князе, трима графове и един маркиз узаконяват новите български граници. Тя е разделена на три части – Княжество България, Източна Румелия, а Македония е върната обратно под властта на султана.
“Нека носим йоще срама по челото,
… нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни;
нека да ни сочат с присмехи обидни…”
/Из “опълченците на Шипка”, Иван Вазов, 1877/
Това е шок за българите, но от позицията на познанията ни, днес не бива да ни изненадва. Балканските проблеми никога не са се решавали с оглед на балканските интереси. Всъщност Берлинският договор не е по-несправедлив от многото други политически споразумения. Сърбите се сражават близо две десетилетия, за да придобият самостоятелност на територия, която обхваща не повече от една трета от етническите им предели. Гърците водят жестока война на взаимно изтребление с турците от 1821 до 1828 г. Като резултат само Пелопонес и Атика, пак не повече от една трета от територията, населявана от гърци, получава независимост. Румънците нямат въоръжени въстания, но борбата им за самостоятелност и обединение, започнала по време на гръцкото въстание, продължава десетилетия. Влахия и Молдавия се обединяват в едно княжество едва след Кримската война, като държавата им обхваща само половината румънска етническа територия. Но подобно световно чудо на което са оставени българите за цели 500 години е несравнимо с никое друго.
Въпреки, че реално българите получават повече, отколкото може да се очаква – в границите на Княжество България и Източна Румелия влизат близо две трети от българите. Двете части имат различна степен на самостоятелност, но през 1885 г. успяват да се обединят в едни етнически граници.
ПИЛЕНЦАТА ПОНЕ ПИЮКАТ НА СВОЙ ЕЗИК
И така, макар и временен, Санстефанският мир, който празнуваме, има най-вече своето значение за самите нас българите, не само за реалните резултати в световната политика. За това, че вече физически и психически не сме роби. За това да бъдем уверени, че и ние можем нещо да направим, както сме решили изхода на Руско-Турската война с битките на Шипка. За това да сме горди, че сме народ, че сме хора успяли и продължаваме да оцеляваме, въпреки долните вътрешни и международни политически и държавни интереси, най-малкото сравнено с други народи. За това че говорим родният си език – българин говори български, чиято писменост сме дали дори на Руснаците, освен на останалите славянски народи. За това че проповядваме своята религия, имаме своите Светци и Икони. Език и Религия създадени преди Руския, преди другите славянски. Дори да сме благодарни за това, да не изпадаме в смешна ситуация, когато ни попитат в САЩ и по света, какъв език говорим, като милионите латиноси, които говорят езикът на своята завоевателка Испания и се кланят на Папата от Италия. Интересно е и да проверите колко народи по света говорят свой роден език – повярвайте ми – ще бъдете шокирани. И нека по-конкретно да си кажа за Калифорния, и най-вече за Лос Анджелес, където улиците са заляти от милиони нелегални испаноговорящи, и най-вече мексиканци – които само в собсвената си дьржава имат цели 52 свои прекрасни родни езикови диалекта и многовековна история разбита от самите тях – загубили поне най-важното за своята индентичност – езикьт си – пиюкат на езика на чужд петел, станал и тяхна квачка – какви ли яйца снася тази твар?
“нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде на връх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторйя кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът. /Из “Опълченците на Шипка”, Иван Вазов/
За нас, българите, 3 март 1878 е въплъщение на едно начало – нищо не се случва, ако не започне. Нито една къща не се строи преди да й се сложат основите. На този ден бе направена онази първа политическа крачка, заради която дадоха живота си хиляди верни синове и дъщери на България. Този ден показа на българите, че жертвите от Априлското въстание не бяха напразно, че 15 хиляди доброволци, които загинаха, сражавайки се в руско-турската освободителна война, не дадоха живота си напразно. Сан Стефано срути окончателно започналата да се пропуква стена, която отделяше България от Европа. Той постави началото на онази Трета България, на която историята бе отредила да се намира на кръстопътя между Запада и Изтока, между Европа и Азия, там, където така сложно и съдбовно се преплитат интересите на великите сили.
Българите винаги са празнували този празник. За първи път Трети март се чества през 1880 г. – две години след Освобождението – като Ден на възшествието на престола на император Александър Втори.От 1888 празникът започва да се чества като Ден на Освобождението на България от османско господство. По времето на Комунизма еднократно като национален празник денят е отбелязан през 1978 г. по повод на 100-годишнината от Освобождението. Десет години по-късно, през 1988, той става официален празник, а през 1990 г., когато в България започнаха промените, с решение на парламента датата бе обявена за национален празник на страната.
* В статията е използвана публикация на Зара Костова, Ph. D, Bulgarian Students’ Association at the University of Toronto.
========================
Иван Вазов, 11 август 1877
Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде на връх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторйя кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: “Търчете! Тамо са раите!”
И ордите тръгват с викове сърдити,
и “Аллах!” гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
Насипи налитат и падат, и мрат; –
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаен, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх –
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всички нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: “Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!”
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва – гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
“България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!”
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,
всяко нещо – удар, всяка душа – плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
“Грабайте телата!” някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки…
Йоще миг – ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
Иван Вазов, 11 август 1877
You must log in to post a comment.