Георги Иванов Парцалев е роден в гр. Левски на 16 юни 1925 г., където на името му е наречена улица, читалището и е открита къща-музей с негови вещи и икони, дарени от сестра му. От 2005 г. през месец юни се провеждат театрални празници, носещи неговото име. Завършва гимназията в Плевен, след което учи медицина в Софийския университет. Над 30 роли в театъра, 14 в телевизията и 25 в киното.
Българската легенда от сцената, малкия и големия екран никога не е бил награждаван от колегите си!
“Смехът е сериозно нещо. Не можем да караме хората да се смеят на глупости”
На 31 октомври 1989 г. загубихме великият актьор Георги Парцалев – Пацата! Изгубихме един прекрасен човек с една чиста душа, изкусителен актьор и професионалист, който излъчваше с цялото си същество! “Ангел” с незабравими “стеснителна” усмивка под достолепните мустаци, въпреки, че “не можеше да се смее на глас”, както сам признава. Топъл “виноват” та чак наивен поглед и разтапящ баритонов глас, далеч от зависта, алчноста и величаенето! “Ама как, нали е артист...” питат … ама нали заради това не го наградиха за артист … Боже!
Освен че е един от вечните символи на Сатиричния театър, Парцалев грееше в емблематични игрални филма, телевизионни сериала и тв шоута, особено Новогодишното. Ами като не го харесваха, що го търсеха? … Боже!
И внимание, внимание – та така да се знае – легендата Парцалев нито веднъж не е награден от колегите си и висшите култур-трегери в собствената си Родина! Има само една награда и тя е в Чехословакия! Евала великани – дребни мишки и плъхове!
Кинофестивалът във Варна през 1971-ва до последно уж готви да го награди за ролята му на Иван Съботянина в “Тримата от запаса”, но накрая дават наградата на Кирил Господинов. Боже!
Сигурно и затова великият комик умря сам и самотен, като поличба в Правителствената болница на неговата държава, забележете – в съседна стая с патриарх Максим! Официално диагнозата е “скоротечна левкемия”, “но дали е така, кой, кой да ти каже”! Аха, ама преди да си “отиде от този свят – неговата Родина” Пацата изживява много и поредни жестоки разочарования. За 1ви път не го включиха в Новогодишното шоу на БНТ, отказват му роли на сцената, смачкват го! Свършват вече онези вечни “Криворазбрана цивилизация” – има ЦК, “Деца(та) на море(то)” – има Комсомол, “Сиромашко(то) лято” – съвсем скоро ще дойде и пост-комунистическа зима. Чичо Манчо е мъртъв!
Унижен от свои, мълчалив и отчужден, ето така умира една от най-големите звезди на България! Боже!
Върхът на соц-простотията е отказът на поклонение в Сатиричния театър! Добре че поне “трупът е помилван” и го погребват в Алеята на артистите и културните дейци – но съответно на края на “млечния път” от гробове. Като Луната, там някъде далеч – отражение на Слънцето, наречено “Народна Република”! Плюя! Боже!
Другари Комунисти и Господа Демократи – НЕ УБИВАЙТЕ ТАЛАНТИТЕ И УСМИВКАТА! ОСОБЕННО ТЕЗИ, КОИТО СЕ СМЕЕЯТ И ВИ КАРАТ ДА СЕ УСМИХНЕТЕ! Способността да се смееш и да разсмиваш другите е човешка дарба, с която човек се ражда. Или никога не е жив!
Израстнах с Георги Парцалев! Обичам го! Повръщам! Кръстя се! Вечна му памет!Боже!
Вижте го, поучително в “Криворазбраната цивилизация” … на България:
Георги Иванов Парцалев (16 юни 1925 – 31 октомври 1989)
Георги Иванов Парцалев е роденв гр. Левски на 16 юни 1925 г., където на името му е наречена улица, читалището и е открита къща-музей с негови вещи и икони, дарени от сестра му. От 2005 г. през месец юни се провеждат театрални празници, носещи неговото име.
Завършва гимназията в Плевен, след което учи медицина в Софийския университет. Малцина знаят, че родителите на Парцалев мечтаели да го видят дипломиран доктор и не давали да обели дума за актьорска кариера. Пацата стоически издържал два-три семестъра в Медицинския факултет, но органически не можел да понася занятията в моргата. Ставало му лошо, припадал, навъртял сума ти отсъствия и невзети изпити. Вместо да се прави на прилежен студент, той харчел родителската издръжка, за да обикаля страната със самодейни театри. През 1948-ма го изключили, но той не смеел да съобщи страшната вест на баща си. Дълго време го ментосвал с фалшива книжка, в която имало само 5-ци и 6-ци.
Над 30 роли в театъра, 14 в телевизията и 25 в киното.
Работил е в „Театъра на Трудовата повинност“ (1954), „Театъра на Строителните войски“ (1955) и от 1956 г. в Сатиричния театър, а през 1958 г. идва първата му роля в киното – в „Любимец 13“. Свързван с пътуващите в края на 1950-те и през 1960-те т.нар. „естрадно-сатирични“ концерти, постепенно се превръща в живата легенда на българската комедия с незабравимото си участие в „Привързаният балон“ (1967), „Кит“, „Петимата от Моби Дик“ (1970), „С деца на море“ (1972), „Сиромашко лято“ (1973), „Баща ми бояджията“ (1974), „Два диоптъра далекогледство“ (1976), „13-тата годеница на принца“ (1987). Голямата му професионална мечта да се превъплъти в образа на Дон Кихот така и не се сбъдва.
Член е на Съюза на българските филмови дейци (1974).
Георги Парцалев не се е женил и няма деца. Голямата мечта на легендарния комик Георги Парцалев била да си осинови дете,и е бил готов да плати луди пари, но да вземе сираче, за което да се грижи. Заради по-особените му сексуални предпочитания обаче мечтата му останала неосъществена.
“С Деца На Море” (1972) Целият Филм
През 1964 г. „народната власт“ сътворява процес срещу хомосексуалните интелектуалци на България. Парцалев е арестуван заедно с други представители на изкуството по това време. Делото е показно и участта на обвинените е смятана за решена. По-късно, на 1 май 1968 г., хомосексуалните актове са официално декриминализирани. Парцалев НИКОГА НЕ Е ПАРАДИРАЛ, ЧЕ Е ХОМОСЕКСУАЛИСТ, КАКТО ТОВА ПРАВЯТ МИЛИОНИ СЕБЕПОДОБНИ ПО СВЕТА И У НАС! НИКОГА!
Георги Парцалев умира на 64 години в София на 31 октомври 1989 г. от левкемия.
“Лекарите плакали, когато правили аутопсията му.”
НАГРАДИ
Заслужил артист (з.а.,1969).
Народен артист (н.а.,1983).
Орден „Кирил и Методий“ – I степен.
Орден „Народна република България“ – I степен (1985).
„Награда за мъжка роля“ за (Методи Рашков) от филма Сиромашко лято на XXV-ия фестивал на трудещите се (Чехословакия, 1974).
Кариера в театъра
В Сатиричния театър
„Баня“ от Владимир Маяковски (1957; реж. Стефан Сърчаджиев) – Оптимистенко
„Дванайсетте стола“ от Иля Илф и Евгений Петров (1958; реж. Гриша Островски) – Кислярски и Едноок
„Криво седи – право съди“ от Нейчо Попов и Енчо Багаров (1959; реж. Гриша Островски) – няколко роли
„Побеснялото агне“ от Аурел Баранга (1959; реж. Михай Райку) – Таке Имиряну
„Дървеница“ от Владимир Маяковски (1959; реж. Боян Дановски) – Продавач на копчета, Кум и Пияница
„Главата на другите“ от Марсел Еме (1960; реж. Гриша Островски) – Горен
„Чичовци“ от Иван Вазов (1960; реж. Методи Андонов) – Хаджи Смион
„Балът на манекените“ от Бруно Ясенски (1961; реж. Гриша Островски) – Делегатът
„Удържимият възход на Артуро Хи“ от Бертолт Брехт (1961; реж. Боян Дановски, Методи Андонов) – Актьорът
„Когато розите танцуват“ от Валери Петров (1961; реж. Гриша Островски) – Съседът
„Свинските опашчици“ от Ярослав Дитл (1962; реж. Методи Андонов) – Нуц
„Импровизация“ от Радой Ралин и Валери Петров (1962; реж. Гриша Островски) – няколко роли
„Михал Мишкоед“ от Сава Доброплодни (1963; реж. Методи Андонов) – Михал
„Четвъртият прешлен“ от М. Ларни (1964; реж. Гриша Островски) – Борис Мингвенген
„Червен смях“ по Георги Кирков, Христо Смирненски, Гео Милев, Александър Жендов, Крум Кюлявков, Георги Караславов и Орлин Василев (1964; реж. Боян Дановски, Гриша Островски, Методи Андонов) – няколко роли
„Мачово бърдо“ от Мирон Иванов (1964; реж. Методи Андонов) – Денчо Отнянов
„Смъртта на Тарелкин“ от Александър Сухово-Кобилин (1965; реж. Методи Андонов) – Варавин и Порутатаринов
„Краят на началото“ от Шон О’Кейси (1965; реж. Методи Андонов) – Дери
„Ревизор“ от Николай Гогол (1966; реж. Методи Андонов) – Осип
„Големанов“ от Ст. Л. Костов (1966; реж. Нейчо Попов) – Горилков
„Суматоха“ от Йордан Радичков (1967; реж. Методи Андонов) – Иван Гамаша
„Сватба за цяла Европа“ от А. Арканов и Г. Горин (1968; реж. Нейчо Попов) – Василий Журенков
„Сняг“ от Валери Петров (1968; реж. Гриша Островски) – Председателят
„Петрол“ от Иван Радоев (1968; реж. Асен Шопов) – Горският
„Женитба“ от Николай Гогол (1971; реж. Нейчо Попов) – Подкальосин
„Фаталната депеша“ от Орлин Орлинов (1971; реж. Борис Спиров) – Поп Гочо
„Хипотезите около подпалването на Ловчанския мост“ от Георги Мишев (1972; реж. Гриша Островски) – няколко роли
„Кораб с розови платна“ от Борис Априлов (1974; реж. Никола Петков) – Начев
„Януари“ от Йордан Радичков (1975; реж. Любомир Шарланджиев) – Сусо
„Енергични хора“ от Василий Шукшин (1976; реж. Борис Спиров) – Аристарх
„Състезанието“ от Петър Караангов (1976; реж. Александър Попов) – Ловецът
„Интервенция“ от Лев Славин (1977; реж. Валентин Плучек) – Полковник Фреданбе
„Как се обира една банка“ от Сами Фаяд (1978; реж. Борис Спиров) – Августино Капече
„Рейс“ от Станислав Стратиев (1980; реж. Младен Киселов) – Алдомировци
„От много ум… вражалец“ по Ст. Л. Костов (1980; реж. Асен Шопов) – Вражалеца
„Чичовци“ от Иван Вазов (1981; реж. Маргарита Младенова, Младен Киселов) – Хаджи Смион
„Представянето на “Хамлет” в село Долно Туткаво“ от Иво Брешан (1981; реж. Уляна Матева) – Мило Пърлето
„Кошници“ от Йордан Радичков (1982; реж. Младен Киселов) – Давидко
„Обичате ли човешко?“ от Мирон Иванов (1989; реж. Здравко Митков) – Професор Лютибродски
„Зех тъ, Радке, зех тъ!“ (1976) Цялата телевизионна постановка
Кариера в телевизията
„Учителят“ от Ст. Л. Костов (1964)
„Политикани“ от Рачо Стоянов (1966)
„Юнаци с умни калпаци“ от Никола Русев (1968)
„Недорасъл“ от Денис Фонвизин (1969)
„Опечалена фамилия“ от Бранислав Нушич (1971) – Агатон
„Тайната на младостта“ от Миклош Дярваш (1972)
„Криворазбраната цивилизация“ от Добри Войников (1974) – Чорбаджи Коста
„Телерезада“ (1974)
„Зех тъ, Радке, зех тъ!“ (1976) – Михал
„Безумният Журден“ (1980) (Михаил Булгаков)
„Шлагери“ (1980) (Любен Попов)
„Вестникар ли?“ от Иван Вазов (1982, 82 минути) – Иванчо
Парцалев и Калоянчев в сцена от телевизионната постановка на БНТ “Вестникар ли?” (1970) Режисьор Асен Траянов Оператор Александър Петров В ролите: Георги Парцалев, Георги Калоянчев, Виолета Бахчеванова, Елена Кънева, Михаил Петров и др.
„Вестникар ли?“ е комедийна пиеса в 2 действия от Иван Вазов публикувана през 1900 г. Главният персонаж Павел Мишеморов, дребен буржоа, ненавижда вестниците и хората свързани с тяхното произвеждане. Той от две години не чете вестници, намразил ги е заради продажността и низостта им, не харесва сплетните и изопачаванията тиражирани от тях, а още по-малко начина по който самият той е представян в някои дописки на страниците им. Няма нищо по-низше за него от професията вестникар респективно журналист. Ала около него всичко е вестници и вестникари: приятелят му е маниак на вестници, чете ги по цял ден; синът му тайно издава вестник; дъщеря му тайно се води с вестникар, а друг вестникар го изнудва и всичко дружно се влияят от неговата страст по новините. Всички герои до един се проявяват двулично – общество, в което няма изцяло положителен герой! Как горкият Мишеморов ще излезе на глава с това стечение на обстоятелствата?
„Вестникар ли?“ (VestnikarLi-IvanVazov) е заклеймяване на т.нар. “жълта преса” от патриарха на българската литература. Произведение звучащо напълно актуално и понастоящем, повече от сто години след публикуването му,
поради което не престава поставянето на пиесата в театрите на страната. Вероятно сред най-популярните постановки на творбата е телевизионната продукция на Българската национална телевизия от 1970 година, режисирана от Асен Траянов, в популярната поредица Телевизионен театър, с участието на Георги Калоянчев и Георги Парцалев в главните роли.
„История на отживялото живуркане“ (1982) (Сергей Михалков)
„Чуждото дете“ (1983) (В. Шиваркин)
“Сиромашко лято” (1973) Целият филм:
Кариера в киното
Година/Филми и Сериали Серии Копродукции/ Роля
1990 Под игото /Хаджи Ахил
1987 13-та годеница на принца /Царят на Калемби
1986 Земляци-веселяци
1981 Неочаквана ваканция /полицаят Стамат
1981 Близката далечина (чете текста)
1980 Патиланско царство /Захари
1980 Концерт за флейта и момиче /полицейският началник
1979 Роялът /бай Личо Виделов
1978 Момчетата от „Златен лъв“ /слепият и детектив Херлок Шолмс
Докато снимали филма “Тримата от запаса” край врачанското село Бърдарски геран, трябвало да живеят на квартири. При кмета имало 20 покани за Парцалев, а едно семейство дори заплашило, че ако звездата не отиде да спи у тях, ще си запалят къщата. По време на снимките местните изклали и всички пуйки, за да нагостят актьора.
1971 Няма нищо по-хубаво от лошото време /Фурман-син
1970 Петимата от Моби Дик /Педро
1970 Кит /главният инженер
1967 Привързаният балон /Амед
1964 Невероятна история /художникът
1958 Любимец №13 /Гочо Полянски
КНИГИ ЗА Георги Парцалев
Илия Ангелов, „Тъжният клоун Георги Парцалев“. ИК „ДБ Мария“, 2002.
„Четири дни преди смъртта му на 31 октомври 1989 г. отидох на свиждане. Цветът на лицето му беше почти черносив.Лежеше увит в няколко одеала, защото му беше студено. Над него висеше специална луминисцентна лампа, за дезинфекция на въздуха в стаята му. Усмивката му застиваше на лицето. И разговорът ни не вървеше:
— Пуши ми се една цигара, но няма да запаля, защото лекарите не ми дават. Обадих се на майка и тя ще ти даде един куфар с мои снимки Ти знаеш как да ги запазиш. — говореше бавно и вече без усмивка.
В неделя отново го видях и тогава му казах, че куфарът със снимките е вече у мен. Поне външно изглеждаше по-добре. Опитах се да го насърча:
— Ще се оправиш, Бате. Няма страшно.
— Тя, мойта се е свършила, Илия, — рече той и разговорът секна. Постоях още 5–6 минути и си тръгнах обнадежден. Това обаче се оказа последната ми среща с Парцалев.
В понеделник сутринта отидох при леля Веска, за да се обадим заедно по телефона на Парцалев. Тя беше много притеснена, защото от стаята му никой не отговаряше.
— Случило се е нещо, проплака тя.
Чак след два часа разбрахме, че Парцалев е починал към 8.30 ч. сутринта. Следобед тялото на актьора беше изпратено за аутопсия в Катедрата по патология на Медицинска академия. По-късно разбрах, че лекарите плакали, когато правили аутопсията му.“
Севелина Гьорова, „Георги Парцалев. Сълзата на Дон Кихот“. София: Дамян Яков, 2005. ISBN 954-527-299-6
“Всичко у него предизвикваше смях. Ние се смеехме неудържимо, но не на него, а заедно с него – на света, на хорските недостатъци, на удивителните неща, които изпълваха всекидневието ни. Този смях беше ведър и чист, лишен от сатирическа жлъч и злонамерено издевателство. Той извираше от жизнелюбието и богатството на една широка душа, която вярваше в човешките преображения към добро и вместо присмех предпочиташе незлобливата шега и чистосърдечното остроумие. Една усмивка прави човешкото лице по-красиво и по-одухотворено. Тя възвръща силите за съпротивата срещу трудностите и по някакъв магически начин укрепва вярата в утрешния ден. Просто погледът върху света и преценката за неговите стойности стават други.“
Иван Келиванов (Джон Кели, емигрант в САЩ), „На лицето усмивка, на сърцето тъга“ ISBN: 9549669459 (96 стр.) Спомени за Георги Парцалев от детството, ученичеството, студентството.
Born in Levski, Pleven Province in 1925, Georgi (George) Partsalev finished high school in Pleven and studied medicine from Sofia University. In 1956, he was employed by the Satirical Theatre in Sofia. His first film role came in 1958 with Lyubimets 13. Related to the variety and satire concerts of the 1950s and 1960s, he gradually became a legend of Bulgarian comedy with his appearances in The Tied Up Balloon (1967), Whale (1970), Petimata ot Mobi Dik (1970), Three Reservists (1971), With Children at the Seaside (1972), Indian Summer (1973), Bashta mi boyadzhiyata (1974), The Phoney Civilization (1974), Farsighted for Two Diopters (1976), 13-ata godenitsa na printsa (1987), etc. In the late 1960s, he was charged on grounds of homosexuality, in a trial that resulted in the legalization of homosexuality in Bulgaria in 1968.
Partsalev died in 1989 in Sofia, at an age of 64. He never married or had any children.
The community centre (chitalishte) and a street in his hometown have been named after Partsalev. Also, in his hometown, there is a memorial museum, dedicated to Partsalev.
Илия Ангелов, „Тъжният клоун Георги Парцалев“. ИК „ДБ Мария“, 2002.
Севелина Гьорова, „Георги Парцалев. Сълзата на Дон Кихот“. София: Дамян Яков, 2005. ISBN 954-527-299-6
Иван Келиванов (Джон Кели, емигрант в САЩ), „На лицето усмивка, на сърцето тъга“ ISBN: 9549669459 (96 стр.) Спомени за Георги Парцалев от детството, ученичеството, студентството.
You must log in to post a comment.