Българите – “Японците на Европа”?

Може ли българите да бъдат „Японците на Европа“?

“Защо има съвсем друг характер от руснака или — да вземем един по-близък съсед — от сърбина?”

През 1914г. нидерландецът Николас ван Вейк пише следната статия, след пътуване до България:

„Японците на Европа“
– така чух многократно галисийци, румънци и хървати да наричат българите, и когато по пътя за София прекарах няколко дена в Румъния, там ми разправяха големи неща за тези „японци“. Някои румънци откровено признаха, че оценявали българите високо над своите сънародници по образование, трудолюбие и скромност. Колко много тези добри качества били резултатни, щял съм да видя, казаха ми, щом стигна в тази чудна страна.

Не дойдох, значи, неподготвен, но все пак ми се случваше отново и

отново да се учудвам на огромните постижения на този млад народ.

Трудно ми беше да повярвам, че се е освободил от турското иго само преди тридесет и шест години.

Бих могъл да разкажа още много за София. Съобщеното досега обаче може да е достатъчно читателят да има представа за бързото развитие на българската култура. Разбира се, че още не всичко е толкова хубаво, колкото у нас — да посоча например куцащите хигиенни мерки през войната и недостига от хубави книжарници, който лично на мене ми направи впечатление. Но това, което не е, може да бъде — и който познава българите, спокойно може да каже: ще бъде.

Каква може да е причината на този учудващо бърз напредък?

Главната причина без съмнение трябва да се търси в характера на народа:

българинът е работлив, лишен от страстта към пиенето и играта, приятел на ред и редовност. Как се е получило това? Защо има съвсем друг характер от руснака или — да вземем един по-близък съсед — от сърбина? Кой ще каже?

Най-важният фактор в просъществуването на българския народ е училището.

Който познава българското училище, познава и народа; в никоя друга страна училището не заема такова почетно място. Който смята народната култура като едно от най-високите блага на нацията, той трябва да направи салют в чест на българите, които с дела показваха, че

едно здраво училище е най-добрата гаранция за силата и величието на народа.

Бодрата народна психика като основно обстоятелство, и училището като допълнителна причина, превърнаха младата България в многообещаващата държава, която е в момента.“

Николас ван Вейк (Nicolaas van Wijkе, 1880-1941):

Николас ван Вейк (Nicolaas van Wijkе) е нидерландски езиковед славист, роден на 4 октомври 1880 г. в семейство на проповедник (пастор). През 1898 г. постъпва като студент в Амстердамския университет със специалност “нидерландска литература”. Завежда катедрата по славистика в Лайденския университет. 

През 1903 г. Ван Вейк се обучава в Московския университет с цел получаване на езикова практика. През 1907 г. е библиотекар в Кралската библиотека в Хага.

От 1913 г. е професор. Rector magnificus на Лайденския университет (1929-1930), като такъв става промотър за встъпването в титла на Принцеса Джулиана (1930). 

Частният живот на Ван Вейк остава до голяма степен забулен. Той е твърде неконвенционален за времето си, като това му отношение изненадващо е изразено в борбата му срещу дългосрочното настаняване на разселени руснаци и поляци в града, където работи – Лайден. Никога отново не посещава Русия (СССР) след Революцията там. Не се споменават жени в живота му, появяват се съмнения, че е гей.

Николас ван Вейк умира на 25 март 1941 г. в Лайден след боледуване. След смъртта си, синът на проповедника Ван Вейк е погребан в гроба на предишния починал руски приемник след руска православна служба.

По-значими научни трудове на Вейк са:
„За границата между източно- и западнобългарски“ (1925, на немски език)
„За произхода на видовете на славянския глагол“ (1929, на френски език)
„История на староцърковнославянски език“ (1931, на немски език)
„Славянските езици от единство към многообразие“ (1937, на френски език)