Затриваме се и не създаваме – потвърдено от замлъкналите гласове на България!

 

Паметта на оперните титани Никола Гюзелев и Борис Христов ни напомнят днес, че “вечните” българи са на изчезване завинаги, заедно с намаляването на българския народ и изчезването на българщината и нашата националност

При кого да се върнат българите от чужбина, а не къде и за какво?

ВИЖТЕ ВИДЕО

19 май 2014 г. Паметта на българските гласове, оперните титани Никола Гюзелев и Борис Христов ни напомнят тези дни, че “вечните” Световни българи са на изчезване завинаги. Само преди дни на 16 май Гюзелев почина на 77-годишна възраст в София, а днес е поклонението. 18-ти Май е рожденната дата на Христов, който тази година трябваше да навърши 100 години. 

Двете велики имена в съвременната история на България и Света са само една много малка част от тези наши именити сънародници, които загубихме. А нови вече не се раждат, и по-важното – не се създават.

ХОРАТА НЯМАТ КОЙ ДА СЛЕДВАТ! НЯМАТ ПРИМЕР ЗА ПОДРАЖАНИЕ! НИЩО СЪЩЕСТВЕНО И ДУХОВНО НЕ ГИ ПРИВЛИЧА, В ДОБАВКА НА ЛИПСАТА НА МАТЕРИАЛНО!

“Аз паднах. Друг ще ме смени и… толкоз”, написа Вапцаров, без да знае, че ще си остане само с “падането”. “Какво тук значи някаква си личност?!”, пророкува поета вечната българска орисия.

Поредното сериозно потвърждение, че Българската нация не само значително намалява, та дори изчезва. “Лицето” на нацията потъва във “вечният живот”, който за българина остава само минало. Примерите за настоящите и бъдещи поколения се превръщат в един далечен спомен, който съвременното динамично ежедневие ще отвее, усилено подпомагано от ненаситните велможи от всякакъв “калибър” и “цвят”. Всяка нация има нужда от “освежаване”. Но това важи не само за народа, т.е. работниците, но и за личностите, които да го водят. Егоизмът, професионалната им безпомощност и страхът от загубата на власт превръщат управляващите в убийци на собственият си народ. В династии, които си мислят, че са вечни – 

При кого да се върнат българите от чужбина?

“Господи, благочестивому и православному болгарскому народу и сохрани его на многая лета!” (Борис Христов) 

Само за 2013 г. над 80 споменвани български имена бяха задраскани от “живата книга” на нацията. Между тях. Носителите на православната вяра Неврокопският митрополит Натанаил, Варненският и Великопреславски митрополит Кирил, малко преди тях и Патриарх Максим. Актьорите Тодор Колев, Джоко Росич, Петър (Чочо) Попйорданов си отидоха през 2013. През 2012 и “гласът” на детските приказки Домна Ганева, Ангел Георгиев (“Дунав мост”), “великаните” Георги Калоянчев, Коста Цонев и Георги Черкелов, Наум Шопов и Сава Хашъмов,  Майсторката на детски филми Иванка Гръбчева си отиде на 66 г., автор на познатите ни “Войната на таралежите” и “Изпити по никое време”. Загубихме и Леда Милева, голямата писателка, поетеса и преводачка, дъщерята на поета Гео Милев почина в съня си навръх рождения си ден. Един от най-популярните естрадни композитори Найден Андреев издъхна на 68 г. 2013-та, както и колегата му Борис Карадимчев през 2014 г. От музикалните среди загубихме и китариста на “Щурците” Петър Гюзелев, певците Боян Иванов, Катя Филипова и Георги Найденов от “Тоника”, редакторката и критичка Анна-Мария Тонкова. Режисьорът Рангел Вълчанов, автор на филми като  “Инспекторът и нощта” и “Лачените обувки на незнайния воин” ни напусна на 84 г. през 2013 г. По-рано през 2012 г. си отиде и колегата му от телевизията Хачо Бояджиев. В САЩ на 57 години почина бившият външен министър Стоян Ганев, който живееше в последните 20 г. в Америка. 

Обречен на смърт и на пагуба ли е българският народ, така както са обречени неговите лидери?  Така както Никола Гюзелев ще изпее обреченият Цар Борис Годунов. Така както душевната драма на престъпния цар и голямата социална драма на народа са основните линии в творбата с подчертана трагедийност, която естествено води до неизбежния край. Народът е пасивен и търпеливо понася страданията си, но постепенно излиза от това състояние. Трагедията на разкъсвания от угризения на съвестта самотен цар със силата на духа на народа, който тогава, „В това смутно време“, не е намерил верния път за освобождението си. Може би и за винаги!

 

Никола Гюзелев (Nicola Ghiuselev) е роден в Павликени на 17 август 1936 г. Още първите години от живота му са белязани със знака на музиката и живописта. Баща му, Николай Гюзелев, по професия градинар, свирел великолепно на цигулка. Бил е самоук и дори сам си е майсторил инструменти. Майка му, Елисавета, била шивачка, но на младини играела в самодейни театри, посочва БТА в биографична справка за големия оперен талант.

Никола започва да пее от съвсем малък. На 11-годишна възраст вече изпълнява главната роля в оперната постановка “Малкият цигулар” в родния си град, но открива, че има талант и на художник. Започва да рисува, да пее и да свири, като в различни периоди от детството си вярва, че ще бъде велик художник, ненадминат певец или бъдещ Паганини.

Около 15-годишен чува по радиото изпълнение, което по думите му го кара да “замръзне”. Монологът на Борис от операта “Борис Годунов” на Мусоргски в изпълнение на Едмонд Косовски пробужда в него любовта към операта.

През януари 1951 г. семейството му се премества да живее в София. Никола започва да посещава оперни и театрални спектакли, а в училищните концерти изпълнява ролите на княз Игор, Иван Сусанин и тореадора от “Кармен”. Продължава да рисува и печели конкурси в училище.

Приет е в Художествената академия пръв в специалността “Живопис”. Като студент се отличава с ярка дарба и отлична техника. По време на следването си учи и пеене и става солист в Ансамбъла за песни и танци при Министерството на вътрешните работи. Явява се на конкурс за нови членове на академичния хор “Георги Димитров”, където изпълнява ария на Иван Сусанин и печели конкурса. Участва в редица концерти и фестивали в Москва, Виена, Хелзинки (1962), където е отличен със златен медал като солист.

През януари 1960 г., годината в която с отличие завършва висшето си художествено образование, му предлагат договор за работа в Берлин, Германия, и той се подготвя да замине. По това време Гюзелев се среща с оперния певец и музикален педагог Христо Бръмбаров и взима решението да остане в България и да учи пеене при него. За работата си със своя учител Гюзелев винаги говори с голяма благодарност и любов. През 1960 г. той става стажант в Софийската народна опера. Същата година става и редовен артист в Народната опера.  /Никола Гюзелев -Дебют – видео 2 мин/

Следват ролите на Миха от “Продадена невеста” и отец Гавраил от операта на Константин Илиев “Боянският майстор”. През 1963 г. в ролята на Филип II от “Дон Карлос” Никола Гюзелев печели Първа награда и Златен медал на втория Международен конкурс за млади оперни певци в София. Успехът идва само след 2 сезона на професионалната сцена.

През 1968 г. за пръв път стъпва на сцената на театър “Реджо” в Парма, Италия, и грабва сърцата на публиката. Той изпълнява ролята на Атила от едноименната опера на Верди. Успехът му е колосален. През 1994 г., 26 години по-късно, отново в Парма, Гюзелев получава наградата “Златен Верди”, отличие, което той много цени, тъй като малцина в целия свят са удостоени с него. През 1973 г. в Техеран съдбата го изправя на една сцена с неговия вдъхновител Едмонд Косовски. Гюзелев изпълнява ролята на Борис Годунов, а Косовски – на Пимен.

Никола Гюзелев пее на големите оперни сцени в Европа, Северна и Южна Америка, Япония: “Ла Скала” – Милано, “Реджо” – Парма, “Сан Карло” – Неапол, “Щатсопера” – Виена, “Щатсопера” – Берлин, “Ковънт Гардън” – Лондон, “Гранд Опера” – Париж, “Болшой театър” – Москва, “Метрополитан опера” в Ню Йорк, “Колон” – Бунос Айрес и много други.

Сред неговите партньори на сцената са били Борис Христов, Николай Гяуров, Ана Томова-Синтова, Владимир Атлантов, Евгений Нестеренко, Елена Образцова, Франко Корели, Джоун Съдърланду, Пласидо Домиго, Пиеро Капучили.

Невероятният глас, техниката на пеене и актьорският талант позволяват на Гюзелев да пресъздаде образите на барон Скарпия от “Тоска” на Пучини, Дон Жуан от едноименната опера на Моцарт, Ескамилио от “Кармен” на Бизе, които са за баритон.

За изкуството му са характерни благородството и мекотата на тембъра на гласа, съчетани с проникновено изграждане на вокално-сценичните образи – Галицки в “Княз Игор”, Борис Годунов в “Борис Годунов”, Филип II в “Дон Карлос”, Мефистофел в “Фауст”, Дон Базилиу в “Сивилският бръснар”, Захари в “Зографът Захари” и др.

Оперните образи, в които се превъплъщава са над 70. Само Филип II басът пее в 42 постановки по света. А в зала “България” дори записва едновременно с 2 микрофона ролите на Филип II и Инквизитора. Певецът пее в постановки, режисирани от големите творци Лукино Висконти, Юрий Любимов, Борис Покровски, Ото Шенк, Андрей Тарковски.

Световноизвестният диригент Генадий Рождественски казва за него: “Не се е раждал и няма да се роди певец, който така дълбоко и вълнуващо да пресъздаде най-руския от всички образи – Досифей.”

Както сам той казва по стечение на обстоятелствата неусетно и постепенно започва да дава съвети на млади оперни певци и става педагог. Преподавал е в Българската академия за изкуство и култура в Рим, Италия (дн. Български културен институт).

Великият български бас жъне успехи и чрез своите ученици, които покоряват световните сцени – баритонът Владимир Стоянов, басът Николай Карнолски, Орлин Анастасов, Цветелина Малджанска и др.

От първата си съпруга Румяна (с която се развежда през 1973 г.) Никола Гюзелев има двама сина Чавдар Гюзелев и Ясен Гюзелев, които са художници илюстратори. Жени се за втори път през 1984 г. за актрисата и журналистка Анна Мария Петрова-Гюзелева, от която има дъщеря Адриана (р.1985 г.)

На гости при Никола Гюзелев и синове 

IN MEMORIAM – Nicola Ghiuselev “Bulgaria – a long-suffering love” “България – една изстрадана любов”

—

Борис Кирилов Христов (Boris Christoff) е роден на 18 май 1914 г. в Пловдив, в семейството на македонския българин Кирил Совичанов, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМРО) и на Илинденската организация. Още от дете Христов демонстрира много добри гласови възможности в хора на катедралата „Св. Александър Невски“ в София. От 1930 започва да пее в софийския хор „Гусла“, на който след 1940 става солист. Две години след това, през май 1942, и след предоставяне на стипендия от правителството на Царство България (с личното участие и подкрепа от страна на Цар Борис III), Борис Христов заминава на обучение и специализация в Милано, Италия, при Рикардо Страчари(1875-1955), известен баритон от началото на XX век.

След няколко гостувания и рецитала в Австрия през 1944 и 1945, през декември 1945 Христов се връща в Италия. Оперния си дебют прави в ролята на Колин от операта „Бохеми“ в Реджо ди Калабрия на 12 май 1946г. През следващите години Христов се изявява в няколко роли в Миланската Ла Скала, във Венецианската опера Ла Фениче, в Римската опера, в Лондонската опера Ковънт Гардън, а също така и в оперните театри на Неапол, Барцелона, Лисабон, Рио де Жанейро, Флоренция и др.

През 1950 получава покана да пее в Метрополитън Опера в Ню Йорк, но не е допуснат на територията на САЩ поради Емигрантския закон на Маккарън (McCarran Immigration and Nationality Act of 1952, забраняващ издаването на входни визи на жители на държавите от Съветския блок),въпреки че не живее в България от десетилетие, и фактически има разрешение за постоянно пребиваване в Италия. След отпадането на това ограничение Христов прави дебюта си в САЩ в операта на Сан Франциско, Калифорния. След това, въпреки многото си покани от Метрополитън Опера, той така и не гостува там.

 

След кратко отсъствие от сцената през 1964 поради заболяване, през 1965 Христов продължава кариерата си. През цялото време на пребиваване в чужбина, отношенията на Борис Христов с комунистическото правителство в България остават напрегнати и на моменти направо враждебни. На великият бас често е отказвана входна виза за България. Христов открито и често е противопоставян на певци от България (Николай Гяуров, например) чрез интриги и задкулисни машинации. Стига се дотам че Христов не е допуснат на погребението на баща си през 1961, отказвайки му за пореден път входна виза. През 1967 за пръв път от 1942 се връща в България за погребението на майка си.

През 1968 г. композитор от Македония – СФРЮ, му изпраща писмо, с което го уведомява за написана от него опера “Самуил”, като пита Борис Христов дали би се съгласил да му изпрати партитурата на операта за преценка и евентуално одобрение и да отговори, готов ли е да пее на премиерата, която ще се състои в открития театър на Скопското кале. Композиторът уверява Борис Христов, че е осигурил за неговото участие хонорар по най-високите размери, каквито певецът получава на западните сцени. Борис Христов проявява професионален интерес към операта на младия автор и иска от него да му изпрати либретото и нотния материал. От него е видно, че Самуил е титулуван като македонски княз, а останалият персонаж са дейци от някаква македонска нация. Борис Христов отказва участие със следното писмо:

„

Господин Македонски,Получих програмата на “ВАШИЯ” Цар Самуил за скопската сцена. Защо ми я изпратихте обаче не можах да разбера, като Вие знаете отдавно моето мнение, което е мнение и на всеки българин.Тягостно впечатление ми направи предговорът на Д. Ташковски, който е пълен с нелепи съждения и с изопачавания на исторически истини, които не могат да направят впечатление дори на невежи хора.Вие знаете, че моят род произхожда от този край на България, в който Вий живеете и който се нарича Македония, която е била и ще бъде център на най-здравия български национален дух, така като цар Самуил е бил и ще остане в световната история цар Болгарский. Желая Вам и на Вашето семейство Честита нова година.12 януари 1969 г. Борис Христов

“

През 1970 участията на Христов все повече намаляват. Приключва кариерата си с концерт в Българската академия в Рим на 22 юни 1986 г. Умира в Рим на 28 юни 1993 г., но тялото му е пренесено за поклонение в софийската катедрала „Св. Александър Невски“.

На 18 май, 2014 г. София и Пловдив широко отбелязват 100 годишнината от рождението на великият бас с концерти и събития. 

Борис Христов – С името на България – 100 години от рождението (документален филм)