Отиде си Джоко Росич: А ти не доладяш душо, сърце мое, Йовано … песен да ми изпееш…

 

Джоко Росич

Джоко Росич (истинското му име е Джордже Мирко Росич, 29 февруари 1932 г. – 21 февруари 2014 г.) е роден в семейството на българка и сърбин. През 1951 г. емигрира в България. Завършва икономика и школа по радиожурналистика, след което работи 17 години като журналист в БНР. Снима се в български, унгарски и сръбски филми. Ролите му са над 110.

ВИЖТЕ, ЧЕТЕТЕ И ГЛЕДАЙТЕ ВЕЛИКИЯТ ДЖОКО РОСИЧ! ПОКЛОН!

“Аз съм отломка не от една българска мечта, а от една българска илюзия, илюзията, че с кръвта си и храбростта си може да изкупим глупостта на властниците си”

“Една нация запазва достойнството си с ежедневието. И се предава от баща на син.”

“Ех, Йовано, Йованке… Яз те дома чекам, дома да ми дойдеш. А ти не доладяш душо, сърце мое, Йовано. А те чакам, Йовано, песен да ми изпееш… Како майка сина имала, се що син иская, се му майка давала, а син — болен” 

Отиде си за да бъде светла паметта му!

На 21 февруари 2014 г. на 81-годишна възраст си отиде големият актьор Джоко Росич. Той почина в болницата “Лозенец” в София, след като в края на януари с.г. претърпя тежка операция за отстраняване на туморни образувания от главата. 

Джоко Росич (Джордже Мирко Росич) е роден на 29 февруари 1932 г. в бившата република Югославия, но от 1951 г. живее в България. Майка му е българка, а баща му сърбин, и двамата учители. 

Завършва икономика и школа по радиожурналистика, след което работи 17 години като журналист в БНР, където се запознава със съпругата си. “Аз бях 17 години журналист в Националното радио и случайно попаднах в един филм – “Хроника на чувствата”.  Аз взимах неплатена отпуска от радиото след това, за да се снимам във филми,” разказва Росич пред Блиц през март 2013 г. “По време на събитията в Чехия през 1968 г. – тогава мен ме изгониха от радиото, защото аз не бях български поданик. Веднага след това изгониха и съпругата ми по една единствена причина, че съпругът й е чужденец. Тогава започнах активно да се снимам.”

Росич се снима се в български, унгарски и сръбски филми. Понякога е наричан “легендарният каубой”. Джоко Росич е участвал в над 110 филма. Едни от най-известните филми в които е участвал са “Осмият”, “Езоп”, “Демонът на империята”, “Михаил Строгов”, “На всеки километър”, “Гоя”, “Антихрист”, “Баща ми бояджията”, “Иван Кондарев”, “Сватбите на Йоан Асен”, “Войната на таралежите”, “Камионът” и “Време разделно”.

Носител е на орден “Кирил и Меодий” първа степен. През февруари 2010 година получава наградата „Златен век” на Министерството на културата за големите му заслуги и принос към българското кино. Само преди дни Дарик радио удостои със специалната награда „Легенда” големия актьор.

ПОЧИВАЙ В МИР ДЖОКО! СВЕТЛА ДА БЪДЕ ПАМЕТТА ТИ! 

ВИЖТЕ, ЧЕТЕТЕ И ГЛЕДАЙТЕ ВЕЛИКИЯТ ДЖОКО РОСИЧ

…Аз съм отломка не от една българска мечта, а от една българска илюзия, илюзията, че с кръвта си и храбростта си може да изкупим глупостта на властниците си. Двеста хиляди мъже оставиха костите си, за да сбъднат илюзиите им.

Тука на Балканите не си сбъдваме мечтите, ами си ги давим. Давим си ги в кръв. И само който види тая кръв знае, че годините немат значение, и държавите немат. Човеците са важни.

Като легнеш у окопа — сички наедно ги едат бълхите — и сърбите, и българете, и шиптарете. Турците и евреите — и тех, нема рамазан, нема шабат — за бълхите е все курбан байрам! Туй ще рече, че кръвта е една и съща… …….

Ех, Йовано, Йованке… Яз те дома чекам, дома да ми дойдеш. А ти не доладяш душо, сърце мое, Йовано. А те чакам, Йовано, песен да ми изпееш… Како майка сина имала, се що син иская, се му майка давала, а син — болен. Болен откакто се родиа. Да ми пееш как са разцъфтели бахчите, разпукали се люляци, замирисали девойки, а он болен. Болен откакто се родиа. Да ми пееш как и аз по мръкло лутам, ноч ме пие, месечина ме пие, нищо ми ние. Здрав съм… А болен. Е затуй те чекам, Йовано, дома да ми дойдеш, а ти не доладяш душо, сърце мое,
Йовано… Йовано… Йовано… “

Djoko Rosic -The Best Yovano, Yovanke /клипа е със сцени от филми с Джоко Росич, изпълнението е заедно със Слави Трифонов/

“Когато някой ми каже „Абе, няма вече добри хора”, това е толкова смешно, отвратително, нихилистично. Страната пука по шевовете от добри хора. Кофти е това, че ние се вглеждаме в лайната, в утайката. Пишем за утайката, четем за утайката, правим фирми за утайката. И ни се струва, че всичко е утайка, а то не е така. Около мене са купища от добри хора. Човек трябва да си отвори очите да вижда и ушите да чува. Утайката е малко. … Кой е тоя кретен, който няма надежда? Зависи от теб самия. Днес всичко се е юрнало нанякъде. Като ми кажат „Ще ходя в Германия или Швеция”, питам „Що?”. Отговарят „Щото там е хубаво”. Чакайте, бе хора! Там не е било вечно хубаво, направили са си го.” 

“Не ме е срам, когато плача. Мога да се разплача и често ми се случва. Когато чуя известни песни от детството ми, които е пял баща ми, песни на моите приятели, тогава ми става тежко и се разплаквам. Разбрах, че родината това не са хората. Те се раждат и умират. Някои оставят следа, други – нищо. Родина е земята, дървета, реки, улици, къщи, черкви. Те си стоят и са много мили, те са и верни, защото не могат да бъдат покварени. Родината, това са спомените. Защото човек класифицира спомените си. Има такива, които отхвърля, не иска да ги помни и успява. И помни онези, които му правят атмосферата на това, което той обича.”

– Как една нация запазва достойнството си? – С ежедневието. Както човекът пази достойнството си. И се предава от баща на син. Традиция в подробностите, детайлите, малките неща. Има неща, които изхвърляме, а не бива. В днешно време вече няма къде да подадеш телеграма. Има друг чар в това, да ти звъннат на вратата и пощаджията в униформа. Все по-рядко пишем и получаваме писма. Получавам писмо от майка ми. Тя е писала с мастило и понеже е била тъжна, се е разплакала и сълзата е паднала на хартията и се е размазало. Как по компютъра да изпратя сълза на мама? Няма нужда да заменим компютъра с писмо. Но не трябва да изхвърляме онова, което е било до нас.” (Последните два пасажа са от интервю на Джоко Росич за Политика България/

“Толкова ли е трудно да живеем нормално?!” – Защо непрекъснато се оплакваме?” Джоко Росич – интервю след като е ослепял – ВЕЛИК БЪЛГАРИН!