Най-чистите ръце, които съм виждал! На дечицата и на дядковците! Колко е голям просякът Дядо Добри – “Светецът от Байлово” – да целуне ръката на дете! Не знам как да опиша чувството! Едни го наричат светец, други – луд. Едни му се присмиват, други му се възхищават. За трети е прекалено наивен за века, в който живее. Мисля си, обаче, че той не ги чува. Има си вярата и я следва упорито: приема от хората милостиня, която дарява на църквата. Снимката е на Владо Трифонов и е направена пътьом, без предварителна нагласа и време за прецизна настройка. Всичко станало за миг: момченцето пуснало парички в касичката на дядо Добри от село Байлово и тъкмо да тръгне, той хванал ръката му и я целунал. Роденият през юли 1914 г, възрастен човек може да бъде срещнат най-често пред църквата “Свети Седмочисленици” в столицата или в пристройката на храма в двора на родното си село Байлово.Така през 2005 г. той дарява 10 000 лева за реставрацията на Байловската черква “Св. Кирил и Методий”.Но добрите дела на Дядо Добри не спират дотук. През 2007 г. той дарява общо 25 000 лева за реставрация на още два манастира.През следващата 2008 г. добрият старец събира още средства, които предоставя за реставрация на черквата в Калофер.Година по-късно Дядо Добри дарява 35 700 лв. за храм-паметника „Александър Невски“.Хората, които са имали възможността да го срещат, да му стиснат ръката и да я целунат, сякаш след това са преобразени. Аз също – срещнах Дядо Добри тази година през Май, не ми даде да го снимам и не пожела да говори. А аз исках, защото знаех за него! Замълчах, и той мълчеше, и гледаше с очи, които те изгарят с откровение! Това е една от най-сладките болки, които съм изпитал в моят живот!
Хората посветили не само празниците, но и делниците да помагат и за които християнският зов за помощ към ближния е ежедневен принцип, но някои остават временно “скрити” и вечно всеки един е “жив светец”
“Така му греят очите, когато говори, сякаш в ъгълчетата им цялото слънце си е свило гнездо”
“Изхвърлените от системата” минали на страната на тъмнината и избрали престъпленията да се върнат в стария живот
Да намериш пътя си, макар че пътечките на живота са били неравни, оплетени и са те направлявали в други посоки
*Леда Аврамова, БТА
22 декември 2012г. Дните около Рождество Христово и християнските празници традиционно са време, в което обществото обръща поглед и внимание към благотворителността и добротворчеството.
Има хора обаче, които са посветили не само празниците, а и делниците си на това да помагат на бедните, болните, слабите, изоставените. За тях християнският призив за помощ към ближния е ежедневен принцип. Някои от “живите светци”, посветили се да помагат на нуждаещите се, стават известни в обществото, други остават скрити от медийното внимание и съответно извън публичното пространство. Това, че за тях се знае малко, по никакъв начин не намалява стойността на делата им.
Струва си не само в по-спокойните празнични дни, да се помисли за тях и делата им.
И интересно е да се знае, че светли личности като българските отец Иван или дядо Добри, чиито имена се превърнаха в нарицателни за благородство и всеотдайност, имат свои аналози в други кътчета на света, а грижата за децата е висша ценност на цялата християнска общност. За достойното дело на подобен човек е този разказ.
Арское е село, за което навярно никога няма да чуете. Обикновено село в Русия, на Волга. Всъщност не е съвсем обикновено. В него живее човек, когото бих нарекла светец, ако не беше вече думата толкова неясна, изтъркана и изгубила съдържание. Затова нека бъде само отец Алексей или батюшка Алексей – така му казват хората в Арское.
Батюшка Алексей е архитект и реставратор по професия. И от онзи рядко срещан вид хора, които са намерили Пътя си, макар че пътечките на живота им са били неравни, оплетени и са ги направлявали в други посоки.
Пристига в Арское преди 10 години, когато селото било, по думите му “казаци, престъпници, крадци и една полуразрушена църква”. Църквата е стара, но част от живота й преминава в съветско време, когато не се ползва с особено уважение, а отношението към свещениците е лошо.
“Дадоха ми района след 90-те, когато държавата и църквата пак се сближиха. Казаха ми да си събера сам пари, ако искам да се възстанови църквата.” По това време живее в близкия град Уляновск. Тръгва да “събира” пари. Всеки ден ходи, моли, обяснява – оказва се, че за месец успява да измоли сума колкото за кутия бонбони. “Отнякъде ме гонеха, другаде казваха груби думи, ругаеха мен и майка ми – такова беше времето. Тежко. Не е това начинът, разбрах.”
Избира друг начин. Решава да започне да строи църквата наново, сам. Намира си помощници – скитащи наоколо бездомни и безпризорни деца. Показва с ръка ръста на най-малкото и най-голямото. Такива в околността има много.
След решението да строи, събират дървета от близката гора – за скеле. С малкото пари, с които разполага, купуват метални пръти. Струпват всичко в руините на църквата. На сутринта е изчезнало. Откраднато. Работят той и децата. Помагат им случайно преминаващи хора.
Районът е беден, наоколо бродят “изхвърлени от системата”, жертви от войната в Чечня, военни инвалиди, които няма как да изпълняват предишните си професии, да се върнат в стария живот. “Те бяха минали на страната на тъмнината и избрали престъпленията, от безизходица. Ако не бяха останали при нас, ако подминеха и отидеха в полето, никой нямаше да чуе повече за тях, никой нямаше да узнае къде са им костите.” Идват за ден, за седмица, месец, после си отиват. Някои остават. Сторят църквата. Зима е. А на брега на Волга зимите са руски. Вдигат стена, после втора, и двете замръзват. Продължават.
Вярващ човек е отец Алексей. Разказва за чудеса, които се случвали в района и в храма по времето на строежа, че и след това. Не му вярвам. Но на него така греят очите му, когато говори, сякаш в ъгълчетата им цялото слънце си е свило гнездо. “Онази зима, когато замръзваха стените, под леда започнаха да се появяват картини. Икони. Първата беше “Благословяването на децата”. Даде ми знак Господ, че съм на прав път. Така казах на децата. Забравени от Бога бяха те, така казваме.” Като го слушам, уверена съм, че Господ не забравя никого.
Говори и за други чудеса – как счупеният кръст на покрива на църквата се изправил сам, как се издигали над земята хора, като ги кръщавал и засиявали, бездетни жени раждали. За мен чудесата там са други. Например Евгения, млада жена – захвърлено дете, сега е учителка. С две висши образования, подготвя докторат.
“Много от децата ми са изучени. Връщат се после и ми помагат. Тук имаме училище.” Чудеса са и празниците, които прави за деца от цяла Русия.
Чудо е и че вече в областта няма бездомни и безпризорни деца.
Освен училище, имат жилищни помещения. И медицински пункт – какъвто в селото няма. Имат градина. С парник – което е гордост и придобивка в тези климатични условия. Имат си “стая за изложби”. Пълна е с всевъзможни произведения от хартия, мъниста, плат, сътворени от детски ръце. Имат си и – наистина! – истинска концертна зала.
Има и нов храм, по-голям. На мястото на полуразрушената църква стои “православен духовен център”. Плановете са той да стане още по-просторен и функционален. Всичко е построено от отеца и децата. Всички икони са дарени от художници или рисувани на място, от самоуци. Вика реставратори само за картините, за които твърди, че сами са се появили по стените.
“Вижте, таванът е крив, и стените. Господ е този, който ни води за ръка, защото ние не сме с момчетата професионални строители”. “Един ден дойде губернаторът, разказва отец Алексей, попита ме как така при мен всичко стои, а при него – въпреки парите, не винаги. Да обединим усилията си, каза ми той. Затова това лято за първи път от десет години успях да си взема седмица отпуск.
И други са ми предлагали пари. И такива, които са добити от престъпления също. Не вземам. Всяко нещо, което си издигнал с мръсни ръце, само се разрушава. Което с чисто сърце и ръце правиш – стои.”
* Леда Аврамова е родена на 25 март 1976г. в София. През 2000 г. завършва факултета по Журналистика на Софийски Университет “Св. Климент Охридски”. Работи в Българската Телеграфна Агенция (БТА). Аврамова е редактор и на книги, в т.ч. „Щастлива, лекомислена и слаба”, последната стихосбирка на Маргарита Петкова – една от най-големите съвременни български поетеси.
You must log in to post a comment.