“Съединена България” – литография от българският художник Николай Павлович (1835-1894)**, син на видния възрожденски деец Христаки Павлович и брат на лекаря Димитър Павлович. След приключване на Сръбско-българската война през 1885 г. художникът отново рисува алегорична политическа картина, след като през 1881г Павлович рисува с масло върху платно композицията „България, Тракия и Македония, разделени от Берлинския конгрес в 1878 г.”, наричана още „Разделена България”. През 1881г. и е тиражирана също като литография. Картината за СЪЕДИНЕНИЕТО ни е позната ни пак в два варианта – живопис с масло и литография. Втората /на снимката/ е тиражирана в 1886 г. като е отпечатана в Държавната печатница в София.Тракия, наименована вече Южна България, стои плътно до по-голямата си сестра Северна България, подслонена под нейната ръка. И двете са облечени в пищни военни униформи и здраво държат меч в дясната ръка. На главата на по-малката сестра освен венец вече има и корона. Под краката им скъсаното знаме със счупена дръжка и виждащите се на него крак и крило на орел (сръбския герб), както и строшените пушка и топ, насочват към отминалата Сръбско-българска война – сръбското знаме с орела е стъпкано в краката на двете Българии-победителки. На щита на по-малката сестра в литографията няма вече лъв, а е изобразен гербът на присъединената към България бивша автономна област, наричана след Съединението Южна България. На лентите, веещи се от върха на знамето, са отбелязани датите на Съединението и края на славната Сръбско-българска война, както и местата на паметните сражения и български победи. Коронованият лъв е заел мястото си на български символ върху знамето. Друг лъв свободно реве долу. /кликнете в/у снимката за по-голям размер/
Всеки българин познава националният девиз “Съединението прави силата”*, който гордо е изписан на герба на България, а днес е денят, който е станал причина тези слова да се появят и да се превърнат в действителност в нашата история.
Председател на Комитета е Захари Стоянов – виден революционер,талантлив публицист и историограф на националноосвободителното движение. През 1884г. той издава първия том на “Записки по българските въстания”. Приетите Устав и Програма разкриват тясната връзка на комитета с оглавявания от Любен Каравелов и “Апостола на свободата” Васил Левски БРЦК в Букурещ и целят да докажат приемственост с националноосвободителните борби от предходната епоха.
ПЕТ ДНИ КОИТО ОБЪРНАХА БАЛКАНИТЕ
На 2 септември 1885г. когато цялата област е украсена по повод рождения ден на султана, ученици от Панагюрската гимназия демонстративно свалят украсата и я изгарят.
По примера на Априлското въстание младежите развяват българско знаме, ушито от учителката Недялка Шилева и издигат лозунга: “Долу Румелия! Да живее Съединението!” Последвалият арест е повод за протести от страна на Панагюрското население. Около 2 хиляди души обсаждат Околийското управление и принуждават властите да освободят арестуваните. С това на практика е поставено началото на съединистката акция.
На 5 септември с.г. в Пазарджик се събират около 3 хиляди души въстаници, преодоляват съпротивата на властите и обявяват Съединението.
На 6 септември 1885г. вечерта източнорумелийските дружини, командвани от Данаил Николаев, обкръжават Конака на главния управител.Гаврил Кръстевич, макар и добре информиран за подготвените събития, не се възползва от правото си да повика турски войски в Източна Румелия. Пред народа и войската (която има огромна заслуга за бързото и безкръвно осъществяване на акцията) е прочетена официална прокламация за съединението на Източна Румелия и Княжеството, написана от 3ахари Стоянов.
На 6 септември 1885 г. Източна Румелия е съединена с Княжество България под името Южна България. Турските чиновници са изгонени от бившата автономна област. Образувано е временно правителство начело с д-р Георги Странски. Още от първия ден на своето съществуване, вземайки мерки срещу евентуално настъпление на турски войски, то започва бързо да урежда и самостоятелното българско управление. Пощенската администрация на бившата автономна на Турция област постепенно настройва работата си под разпореждането на Дирекцията на пощите и телеграфите в София.
В деня на Съединението пощенските и телеграфните връзки както вътре в Източна Румелия, така и тези с Княжеството и с чужбина са прекъснати, но още на следващия ден е издадена заповед да бъдат възстановени, за да не се предизвика недоволството на Великите сили и да възникнат нежелателни международни конфликти.
Така българите отхвърлят несправедливостта, наложена от Великите сили през юни 1878 г., която разкъсва един народ с хилядолетна история и култура.
ВЪПРЕКИ ПРОТИВОПОСТАВЯНЕТО НА ВЕЛИКИТЕ СИЛИ И СЪСЕДИТЕ
Напълно закономерно, Съединението става обект на спешни дипломатически разговори, консултации и инициативи. На 24 октомври 1885г. Великите сили свикват посланическа конференция в Цариград. Основна задача е санкционирането на българския въпрос. По време на заседанията всяка страна издига своя позиция. Очакваната бурна реакция от страна на Турция се забавя. Изненада за българите е становището на Русия, която категорично се противопоставя на Съединението и предлага въпросът да се разреши безболезнено, като се възстанови положението преди 6 септември, като тя се опасява, че освен всичко друго, Съединението е опит за конспирация на антируските сили в българското общество. Следвайки своите интереси, против Съединението се обявяват и Германия, Франция и Австро-Унгария. Противно на очакванията, обаче, Англия, първоначално обявила се против Съединението, изслушвайки позицията на Русия, променя своята. Британската дипломация съзира в създалото се положение изключително благоприятен момент да отслаби руското влияние в България и да укрепи собствените си позиции, като по този начин разшири сферата си на влияние на Балканите.
Следвайки своите интереси, против каквото и да е развитие и независимост на по-малките държави “Великите сили” винаги се обявяват против прогреса на “малозначните” си “братчета”. На тази карта виждате какво направиха с България след Брлинския договор, който бе насила наложен само за три месеца след Сан Стефанския и Освобождението ни от Турско робство.
Сърбия и Гърция организират явна антибългарска кампания. Особено непримирим е сръбския крал Милан, която заявява, че с обединението на Северна и Южна България е нарушено статуквото и равновесието на Балканите и сериозно са застрашени сръбските интереси (по-конкретно неговите опасения са насочени към Македония, спрямо която сърбите отдавна предявяват претенции).
Сърбия категорично отхвърля опитите на България да постигне споразумение с нея. Не желаейки да изчака дори резултатите от Цариградската конференция, на 2 ноември 1885г. крал Милан обявява война на България. По това време Сърбия получава по договор военна и финансова помощ от Австро-Унгария. Въпреки крайно неблагоприятната за България стратегическа обстановка, ентусиазмът и бойният дух на българската армия са изключително високи. Сръбските очаквания за бърза и лесна победа се помрачават. В навечерието на решителния ден на епичните боеве при Сливница – 6 ноември, княз Батенберг напуска сливнишката позиция и се отправя към София. Изоставени от своя главнокомандващ, българските войски под ръководството на младите офицери Рачо Петров, А. Гуджев, Олимпи Панов, К. Паница и др. изковават победата при Сливница. Поради небивалият патриотичен подем сред българските войски и същевременно деморализацията в сръбската армия и липсата на мотивация у обикновения сръбски народ, държавата на крал Милан е изправена пред пълен военен разгром. Единствено ултиматумът, отправен от страна на Австро-Унгария към България, предотвратява окончателния сръбски провал. Завършва Сръбско-българската война – първата отечествена войната българския народ, доказала неговата воля и готовност след петвековно чуждо владичество да защити по всякакъв начин своето отечество.
На 7 декември 1885г., с посредничеството на Великите сили във Виена е подписано примирие между България и Сърбия. Българо-сръбският мирен договор е подписан на 19.II.1886г. в Букурещ, а съдържанието му е дипломатически парадокс. Състои се от един-единствен член: “Мирът между Кралство Сърбия и Княжество България е възстановен”. Липсват всякакви репарации, няма териториални промени. България не предявява претенции. Главното за нея остава – утвърждаването на извършеното Съединение.
Благодарение на Русия и лично на император Александър III, Съединението получава дипломатическо и международно признание. Това става чрез т.н. Топханенски акт на 24 март 1886 г.
С подписването на договора България и Османската империя постигат споразумение, според което Княжество България и Източна Румелия имат общо правителство, парламент, администрация, армия. Единственото разграничение между двете части на страната, запазено до Обявяването на независимостта на България през 1908, е това, че българският княз е формално назначаван от султана за генерал-губернатор на Източна Румелия.
Посетилият България в 1888 г. италианец Джузепе Модрич пише по същия въпрос в своята книга „В България след Съединението”:
„Понастоящем София е столицата на обединена България, тоест на същинската България и Източна Румелия. Веднага отбелязвам: за българите не съществува вече Източна Румелия. За тях има само Северна и Южна България. Българската нация включва българи и румелийци без никакво разграничаване или предимство. Българският княз би трябвало да е просто генерал-губернатор на Източна Румелия: всъщност де факто той е неин суверен и господар.”
Съединението е последвано от други исторически събития като Илинденско-преображенското въстание, обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 г. и Балканската война от 1912-1913 г. Всички те са насочени към обединението на българите, към тяхното присъединяване към Майка България.
Съединението между Източна Румелия и Княжество България от 1885г. и последвалата победа над Сърбия са първите по-значими външно-политически успехи на Третата българска държава. Завършен е първият етап на процеса на българското национално обединение. България чувствително увеличава своята територия, своя стопански и демографски потенциал, което е важно условие за нейното политическо укрепване и утвърждаването й като регионален политически фактор. Това, от своя страна, й дава възможност да оказва по-активна подкрепа на българското население в останалите под чужда власт земи. България усвоява своя вътрешен пазар, което е една от решаващите предпоставки за превръщането й в най-динамично развиващата се балканска държава в края на 19 век. Същевременно, страната доказва своите военнополитически възможности, издига своя международен престиж, българите добиват значително по-високо самочувствие.
Гербът на България е изправен златен коронован лъв на тъмночервено поле, обърнат на дясна хералдическа страна, поставен върху щит. От двете му страни има изобразени лъвове-щитодръжци, а над него — царска корона. Под щита има постамент от дъбови клонки със златни плодове и девизна лента с трикольорен кант, на която има изписан националния девиз Съединението прави силата.
За да докажат девизът “СЪЕДИНЕНИЕТО ПРАВИ СИЛАТА”!
*Сентенцията на националния девиз “Съединението прави силата” се появява през 1887г. и е резултат от преоткриване на великата сентенция от “девиза на Белгия (“L’Union fait la force”)”, в следствие на Съединението на България
Николай Павлович – автопортрет. До края на живота си остава скромен художник и патриот.
** Николай Павлович (9 декември 1835, Свищов – 13 февруари 1894, София) е български художник роден в семейство с 8 деца на видния възрожденски деец Христаки Павлович с духовно име Хрисант, български възрожденски учител и писател, написал Първа българска граматика (1836 г) и Севастия (Севаста), дъщеря на свищовския първенец Илия Цанков.
След завръщането си в Свищов Павлович се отдава на различни техники – живопис, графика, литография, театрална сценография и др. Работи върху историческа живопис, иконопис, битови картини и др. Сред работите му са 73 икони за църквата „Света Троица“ в родния му град. Павлович е оставил и голям брой светски портрети, вкл. автопортрети. Сред нарисуваните образи са тези на племенника му Цветан Радославов, на русенския чорбаджия хаджи Велико Хаджипенчович, на съпругата на Иванчо Хаджипенчович Анастасия, на видни търновски граждани като Стефан Серафиди, Петър Ст. Пипев и Никола Златарски. До края на живота си остава скромен художник и патриот.
През 1885 г. Павлович е доброволец в Сръбско-българската война, а през 1889 г. се премества в София, където до края на живота си преподава рисуване в Софийската мъжка гимназия. За този кратък период той става учител на големи имена в българската живопис.
Николай Павлович умира в София на 13 февруари 1894 г.
На 3 март 1878г. в Сан Стефано.е подписан прилиминарен договор – основания за мира, по силата на който границите на бъдещата българска държава съвпадат с признатите от Цариградската посланическа конференция етнически граници на българската нация, като обединяват почти цялото българско население в Мизия, Тракия и Македония.Прилиминарният характер на договора изисква окончателното му санкциониране от великите сили. Във връзка с това е свикан международен конгрес. В периода 13 юни – 13 юли 1878г., в Берлин,под председателството на Ото фон Бисмарк, който прекроява напълно политическите граници на България, очертани в Сан Стефано.Северна Добруджа е предадена на Румъния като компенсация за Южна Бесарабия, влязла в границите на Русия; Сърбия получава Пиротско, Нишко и Вранско; цяла Македония, Беломорска и Одринска Тракия са оставени в пределите на Османската империя под пряката власт на султана. Останалите български земи са разделени на две формирования с различен статут, но твърде близки по възможности за следвоенно устройство и развитие.В пределите между Дунав, Стара планина и Софийски санджак е обособено Княжество България – васално трибутарно княжество, с монархическа форма на управление. На юг от Стара планина е образувана провинция под условното название Източна Румелия, с административна автономия и широко вътрешно самоуправление, но под пряката политическа и военна власт на султана.
*** КАКВО ЗАВАРИ СЪЕДИНЕНИЕТО В БЪЛГАРИЯ? Руско-турската война от 1877-1878г. изиграва ролята на буржоазнодемократична националноосвободителна революция на българския народ.Тя открива пътя за свободното развитие на капиталистическите отношения и.става причина за възкресяване на българската държавност след близо петвековно чуждо владичество. На 3 март 1878г. в Сан Стефано.е подписан прилиминарен договор – основания за мира, по силата на който границите на бъдещата българска държава съвпадат с признатите от Цариградската посланическа конференция етнически граници на българската нация, като обединяват почти цялото българско население в Мизия, Тракия и Македония.Прилиминарният характер на договора изисква окончателното му санкциониране от великите сили. Във връзка с това е свикан международен конгрес. В периода 13 юни – 13 юли 1878г., в Берлин,под председателството на Ото фон Бисмарк, е проведен т. нар. Берлински конгрес.В него взимат участие представители на шестте Велики сили и Турция. Балканските народи не са поканени, а турските делегати нямат право на глас. След дълги дискусии и множество задкулисни ходове, в които “големите” преследват собствените си интереси, Берлинският конгрес прекроява напълно политическите граници на България, очертани в Сан Стефано. Възползувайки се от обсъжданите по време на Цариградската конференция предложения .за решаване на българския въпрос, както и от позициите на руския представител в Англия, граф Шувалов, Великите сили налагат разпокъсването на българските земи. Северна Добруджа е предадена на Румъния като компенсация за Южна Бесарабия, влязла в границите на Русия; Сърбия получава Пиротско, Нишко и Вранско; цяла Македония, Беломорска и Одринска Тракия са оставени в пределите на Османската империя под пряката власт на султана. Останалите български земи са разделени на две формирования с различен статут, но твърде близки по възможности за следвоенно устройство и развитие.
В пределите между Дунав, Стара планина и Софийски санджак е обособено Княжество България – васално трибутарно княжество, с монархическа форма на управление. На юг от Стара планина е образувана провинция под условното название Източна Румелия, с административна автономия и широко вътрешно самоуправление, но под пряката политическа и военна власт на султана.
ОЩЕ ПО ТЕМАТА
1 comment for “Съединението прави силата”
You must log in to post a comment.