Защо Американски аматьор, а не Български професионалист?

Oт 2005 г. Милев живее отвъд Океана. Взема със себе си цялото си семейство. Заедно със съпругата си Анина решават драстично да променят живота си. Рискуват всичко с цел да осигурят по-добро бъдеще на двете си деца – Филип (14), и Алекса (8). Като ученик Емил сменя цигулката с пистолет, след като 10 години ходи на уроци, за да влезе в дисциплината “бърза стрелба от 25 м”. През 2009 г. семейство Милеви стават пълноправни американски граждани и от федерацията по стрелба на САЩ го откриват и така първо става национален шампион, а след това и шампион на Панамериканските игри през 2011 г.

ОЛИМПИАДА 2012 – НАШИ СПОРТИСТИ ПОД ЧУЖД ФЛАГ

44-годишният Емил Милев – българският професионален стрелец, който на олимпийските игри в Лондон се състезава за САЩ, живее в Тампа, Флорида, работи като учител по физическо възпитание и в свободното си време тренира като аматьор за удоволствие, сам си финансира подготовката и получава голяма подкрепа от съпругата си Анина и двете си деца и Владимир Шишков, неговият треньор, който го накарал да се върне в стрелбата и живеят в един град

Звездата на Емил изгрява в Барселона, 4 години по-късно в Атланта спечелва сребърен медал, в Сидни през 2000 г. остава 4-ти, а последното му участие под български флаг е в Атина през 2004 г. като след това избира личната свобода в САЩ, където става шампион за 2011г.

“Ето, сега мина съзтезанието, неприятно ми е от класирането, но всъщност от това нищо не зависи. Изкарах си приятно, опитах се. Изпитвах удоволствие да стрелям, въпреки че не се получи. Но животът продължава,” коментира Милев, който в Лондон остана едва 13-и

5 юли 2012г. Колко пъти сте чували от български спортисти да се оплакват, че парите за подготовка не стигат? Или че хвърлят неимоверни усилия, а с държавната стипендия дори не могат да издържат семейството? Или други драми в този дух? Вероятно често. Това пита в материала си журналистът Георги Филипов, специален пратеник в Лондон на в-к Дневник. Филипов е озаглавил статията си “Българският професионалист, който избра да стане американски аматьор”, като ние сме променили само заглавието, а текста на интервюто препечатваме без промени.

Това вероятно ще са последните жалби, които ще чуете от Емил Милев – българският стрелец, който на олимпийските игри в Лондон се състезава за САЩ. 44-годишният софиянец дори не е и от плеадата наши спортисти, които са избрали да се състезават под чужд флаг заради по-добрите финансови условия. Нищо такова. Историята му е друга и в нея вероятно могат да се разпознаят много американски олимпийци, пише Дневник.

Когато преди повече от пет години години Милев реши да замине за САЩ, той избра различен начин на живот. Дори се отказа от спорта, за да се завърне в Лондон за петото си участие на олимпийски игри и за малко да се добере до финала в бързата стрелба с пистолет.

Днес Милев е аматьор в пълния смисъл на думата. Живее в Тампа, Флорида, работи като учител по физическо възпитание и в свободното си време тренира. За удоволствие.

“Ако бях останал в България щях да съм професионален стрелец, както останалите колеги, с които започнахме преди години. Мен не ме блазнеше тази перспектива и това беше една от причините да замина за САЩ. А някак не се виждах като треньор – това беше другата възможност за мен”, коментира Милев пред “Дневник” малко след квалификациите в дисциплината в Лондон.

“Харесва ми идеята за аматьоризма, да го правя с удоволствие. Един такъв неуспех, защото моето представяне е неуспех, в България по-трудно се преживява, когато си професионалист. И има сълзи, драми. А в моя случай няма нищо такова”, коментира Милев, който в Лондон остана 13-и.

Неговата звезда изгря в Барселона, когато заедно с Мария Гроздева се появиха като новото поколение стрелци след вече утвърдените имена на Нонка Матова, Весела Лечева и Таню Киряков. Четири години по-късно в Атланта спечели сребърен медал, а в Сидни през 2000 г. остана четвърти. Последното му участие под български флаг беше в Атина през 2004 г. След това избра свободата, но не политическата, а личната.

“По едно време не изпитвах удоволствие от стрелбата. Трябваше всичко да става непременно в някакви рамки и класирания. Докато сега гледам напред – имам си работата, мога във всеки момент да опаковам пистолета, да го окача на пирона, както се казва, и да приключа с тази емоция, с тази приятна страна на живота”, казва Милев.

След заминаването си за САЩ той за известно време приключва със спортната стрелба. За да се окаже изненадващо през миналата година сред един от най-добрите състезатели на Панамериканските игри, където стана шампион за САЩ.

“С Владимир Шишков, който беше треньор във Варна дълго време, живеем в един град. Той беше инициаторът да започна отново да тренирам. Той ме побутваше: “Ставай рано!”, “Тренирай!”, “Хайде, да ходим на стрелбището!” и сега ми нещо като личен треньор”, разказва Милев.

Покрай него Милев си върнал желанието да стреля, въпреки че това му изяжда от свободното време. Тренира два пъти седмично с патрони. Обикновено отива вечер на стрелбището – веднъж през седмицата и веднъж в събота. За тези 4-5 часа тренировки смята, че е бил “в общи линии” подготвен за олимпийските игри.

“Не е достатъчно, защото в повечето случаи съм уморен след работа. Но това е аматьорският живот”, казва той. Това не му попречи да се представи относително сравнимо като постижения с българските професионалисти.

“Желание имам, но знаете как е след 8-9 часа работа. Трудно е, не може само желанието да те води. Затова отдавам до голяма степен класирането си за тази олимпиада на Владо Шишков”, добавя той.

През ваканциите лети до Колорадо Спринг, където е олимпийският център на САЩ. Там провежда лагери заедно с други американски спортисти, не само стрелци. Българският стрелец споделя, че работата му като учител все пак му дава възможност да има свободно време за тези по-продължителни лагери. “Отпуска ми дават – неплатена, разбира се. Борим се с живота по този начин. Нямам привилегия като олимпийски състезател. Привилегията всъщност е, че ти дават отпуска”, споделя Милев, който минава по традиционния път за всички американски олимпийци – през квалификации на националното първенство.

Естественият въпрос е как се финансира подготовката и какво получава от американския олимпийски комитет и местната федерация по стрелба. “В общи линии сам си финансирам подготовката. Имам подкрепата на едно местно стрелбище за практическа стрелба. Хората ми отделят една голяма част, за да мога да тренирам на пет мишени. Подкрепата е, че не плащам някаква голяма сума, а само нормален членски внос”, казва той.

Бел.ред. Спортната стрелба е вторият най-скъпо струващ спорт отвъд Океана след конния спорт. Бързата стрелба с въздушен пистолет е дисциплина, която фигурира в програмата на летни олимпиади от първото им съвременно издание – Атина 1896 г. Включва 5 мишени, които са разположени на 25 м разстояние от стрелеца. Състезателят държи пистолет 22-ри калибър с една ръка, няма право да си помага с другата. Мишените се покосяват в отделни сесии – от 8 секунди първоначално, 6 секунди и 4 секунди. Максималният резултат, който е възможен да се събере, е 600 точки.

“Патроните получавам от федерацията на база на резултатите, защото там всичко зависи от тях. В момента съм на това ниво, на което се полагат патрони. Пистолетът ми е стар – дадоха ми го от “Пардини” още преди 5 години, защото имам добри отношения с тях”, допълва Милев.

За за успее да се подготви естествено получава голяма подкрепа и то съпругата си Анина и двете си деца. “Със сина ми много често ставаме сутрин, отиваме на стрелбището, тренираме заедно. Той за удоволствие, аз по призвание”, допълва Емил.

Казва, че възрастта също започва да му тежи, защото “очите понякога правят номера”. ” Понякога усещам болки в ставите, по-трудно отшумяват някои травми. Не е като преди”, споделя Милев.

Сега след петата си олимпиада той не е сигурен дали ще има още. Зависи от това дали стрелбата ще му носи удоволствие или ще му тежи. Ако е второто, вероятно отново ще спре да се състезава. Ако ли пък ентусиазмът се задържи – защо да не опита и за Рио след четири години.

“За тази олимпиада не мислех много. Правеше ми удоволствие да се занимавам, отидох на състезания и постепенно резултатите ми започнаха да се подобряват. Класирах се за националния отбор, взеха ме на 1-2 турнира, там показах добри резултати. И така… Всичко става постепенно”, разказва той.

“За по-нататък ще видим, на мен много ми се искаше тук да приключа подобаващо, поне да вляза на финал. А и заради града – имаше голяма подкрепа в нашия училищен дистрикт в Тампа. Писаха доста доста, говореха, представяха ме наляво-надясно”, добавя Милев, който е единственият олимпиец от този 350-хиляден град.

Утре, когато се прибере в Тампа, той отново ще бъде същият учител по физическо възпитание. Ще се е завърнал с положителни емоции и ще може да продължи живота си без драми. Просто защото е избрал този път.

“Ето, сега мина състезанието, неприятно ми е от класирането, но всъщност от това нищо не зависи. Изкарах си приятно, опитах се. Изпитвах удоволствие да стрелям, въпреки че не се получи. Но животът продължава”, завършва Милев.

НАШИ СПОРТИСТИ ПО ЧУЖД ФЛАГ В ЛОНДОН

В Лондон има 7 български спортисти, които се състезават за други държави, като някои от тях дори вече са печелили медали за България от олимпийски игри, световни и европейски първенства.

Някои от тях – борецът Тервел Длагнев, стрелецът Емил Милев  (двамата за САЩ) и плувецът Кристиан Голомеев (Гърция), са просто емигранти.

Други бяха откупени от Азербайджан – гребецът Александър Александров и щангистите Величко Чолаков, Валентин Христов и Боянка Костова). За Азербайджан се очакваше да участва и щангистът Иван Стоицов, но той не попадна в окончателната заявка.

Във волейболния тим на Турция е Нериман Йозой, която е родена в Разград, но още като малка е емигрирала с родителите си.

Възможни бяха още българи да участват на Олимпиадата, но пропуснаха шанс за спечелване на квотите. Михаил Александров със сигурност щеше да участва в Лондон, но ако плуваше за България, но като емигрант в САЩ се провали на квалификациите.

Две гимнастички от състава на Италия са от български произход. В художествената гимнастика ще участва Жулиета Кантелупи, която е внучка на легендарната Жулиета Шишманова, а пък в спортната гимнастика е Ванеса Ферари, чиято майка е българка.

В женския каяк в лодката е Наташа Душев-Янич (3 златни и 1 сребърен олимпийски медали), която е омъжена за бившия български състезател Андриан Душев (бронзов медалист на двуместен каяк от Атланта`96), който е и неин треньор.

САЩ
Тервел Длагнев – борба
Свободен стил, кат. до 120 кг

Емил Милев – стрелба
Бърза стрелба с пистолет от 25 метра

АЗЕРБАЙДЖАН
Александър Александров – гребане
Академично гребане, единичен скиф

Величко Чолаков – щанги
Вдигане на тежести, кат. над 105 кг

Валентин Христов – щанги
Вдигане на тежести, кат. до 56 кг

Боянка Костова – щанги
Вдигане на тежести, кат. до 58 кг

ГЪРЦИЯ
Кристиан Голомеев – плуване
100 метра свободен стил

3 comments for “Защо Американски аматьор, а не Български професионалист?

  1. Todor Uzunov
    2012/08/05 at 12:55 PM

    Pozdravi za Emil Milev. Viarvsm povecheto balgari jiveeshti v US go razbirat i se radvat kato men, na negovoto uchastite na olimpiadata v London.
    Pojelavam mu da prodaljava da izpitva udovolstvie ot strlbata, koeto da go otvede na sledvashtata olimpiada, v Rio.

  2. 2012/08/09 at 1:32 PM

    Кой изтъргува Олимпийските медали на България

    /Публикувано от silvia в СКАНДАЛНО на 05 август 2012/

    28 септември 2000 г. Смугъл гражданин от арабски произход пристъпва нервно в ареста на гранична полиция на летище „София“. Току-що властите в българската столица са го пипнали при опит да влезе в страната с 58 000 долара в куфарче. 43-годишният Салман Джума джомоли някакви оправдания. Не знаел, че няма право да внася повече от две хилядарки в брой.

    При разпита се оказва, че господинът всъщност е мениджър на националния отбор на Катар по вдигане на тежести. По собствените му признания с парите трябвало да плати на България за цял отбор наши щангисти, продадени да се състезават под катарското знаме.

    Не дава сносно обяснение защо валутата не е преведена по банков път, каквато е обичайната практика, а се внася незаконно на ръка. Накрая случаят се потулва. На ченгетата от Специализираната следствена служба е наредено да не си навират много-много гагата точно в този случай…

    Ето така започва бруталното търгашество с български медали в чужбина. Отначало в Катар и Хърватия, после – в Азербайджан. Преди няколко дни 18-годишното българче Валентин Христов донесе бронзов медал на азерите от Олимпиадата в Лондон. През 2010 г. той и 17-годишната тогава Боянка Костова бяха шитнати в Баку за общо 800 000 евро за да може държавният глава Илхан Алиев сега да се похвали с олимпийски медал и „успешна политика в областта на спорта“.

    Отделно е спазарена шестцифрена сума за бронзовия медалист от Атина 2004 Величко Чолаков, който сега също вдига за азерите. Същият Чолаков беше зарязан за две години, след като го пипнаха с допинг, и се издържаше с продажба на алкохол в Смолян. След това обаче нашите го продадоха, за да пипнат парите.

    В Азербайджан българите взимат над 100 000 евро годишно от заплати. Отделно са премиите за медали на олимпиадата – от 1 млн. евро за злато до 500 000 за бронз.

    По-интересното обаче е какво се случва с общо над 1 млн. евро за петимата щангисти, изтъргувани в Азербайджан. Източник от федерацията твърди, че парите са похарчени от двете враждуващи групировки на Антон Коджабашев и Неделчо Колев, които бяха по различно време на власт в централата. „Там цари такъв батак, че едва ли някой някога ще научи къде са потънали хилядарките от тези сделки“, казват от щангите. Оказва се, че продадените олимпийски медалисти всъщност хрантутят цял отбор коджабашевци, неделчоколевци и кликите им, които живуркат охолно на гърба на щангите. Още по-възмутителното е, че за изграждане на въпросните състезатели са хвръкнали маса държавни и общински пари от бюджета за спорта и клубовете.

    Вместо да печелят медали за България обаче, щангистите се продават в чужбина, а парите от трансферите им потъват. Някъде. Това върви вече 12 години, още от онзи ден, когато Салман Джума е заловен с пачките на летището. Това става в хода на т.нар. „Катарска сделка“. Общо 8 българи от разширения състав на националния ни отбор са продадени в Доха. Договорът е подписан в края на 90-те години от тогавашния шеф на федерацията Орлин Ризов, депутат от земеделските партии. Цял отбор щангисти е изтъргуван срещу смешните 40 000 долара годишно за федерацията. Срокът е за общо пет сезона.

    Отделно от това Катар плаща 15 000 долара на месец за издръжка на осемте състезатели и двамата им треньори, тъй като подготовката се води у нас. Така за $ 180 000 на година Катар си осигурява титли и медали които иначе могат да бъдат за България.

    Още по-тъпа е историята с Николай Пешалов. Той е продаден за смешните 50 000 долара на Хърватия и печели за новата си родина олимпийска титла в Сидни 2000. И тези пари са излапани набързо.

    В Доха „българските катарци“ са подложени на нечуваното унижение да си сменят имената. Например Ангел Попов става Саиф Саид Асааф и под това име печели в Сидни едва втория медал за Катар от Олимпийски игри – бронзов в категорията над 105 кг.

    Парадоксалното е, че за третото място Попов прибира десет пъти повече от олимпийския шампион Гълъбин Боевски, на когото се падат 10 000 долара.

    След Олимпиадата в Сидни стават чудовищни скандали. Новият шеф на щангите Антон Коджабашев е обвинен, че парите от Катар потъват. Саиф Саид Асааф и останалите новоизлюпени катарци пък реват, че хилядарките не достигат до тях и се готвят при мизерни условия. Оказва се и че на Общото събрание на федерацията не е четен финансов доклад и никои не знае къде са похарчени траншовете от Доха.

    В крайна сметка за няма и 600 000 долара Катар си купува от България олимпийския медал плюс четирите световни титли на Петър Танев, Яни Марчоков, Андрей Иванов и Ангел Попов, спечелени под арабската им самоличност. Стига се до абсурда през 2005 г, когато на световното „българските катарци“ взимат два медала срещу само един за България на Милен Добрев.

    Точно тогава се оказва, че две години по-рано Андон Коджабашев е прекратил сделката и нашите вече се състезават безплатно за Катар. Всъщност не съвсем безплатно – говори се, че някой в София е цунал от парите на Салман Джума, за да скъса договора предсрочно.
    За някои любопитни куриози около олимпийските игри в Атина разказа днес радио Дойче Веле в спортната си емисия.
    Под фланелката, на която е изписано “Гърция”, много често тупти албанско сърце. Тези, които се състезават от името на Турция пък, много често са българи. Някои труднопроизносими арабски имена принадлежат на българи със семейства и деца в София. Ако имаше въобще олимпийска дисциплина скок през националностите, златните олимпийски медали щяха да вземат състезателите по вдигане на тежести.

    На Олимпиадата в Атина през 2004 година не случайно най-пъстроцветен бе отборът на Катар.

    Носителите на световни титли и олимпийски медали от пустинната държава се казват Абас Надер Софиян, Асад Саид Саиф, Салем Джабер Саед и Саруф Фадел Назер. Тези имена важат обаче само на международни турнири. Вкъщи, в България, където те живеят и тренират, те се казват Андрей Иванов, Ангел Попов, Яни Марчоков и Валентин Царов.

    През 1998 г., тогава само втора гарнитура в родината си, те биват купени от богатата на петрол и долари държава Катар.

    Гръцката тежкоатлатическа гвардия е съставена от бивши състезатели на бившия Съветски съюз, както и от албански преселници.

    Трикратният олимпийски шампион и осемкратен световен шампион Акакиос Какиашвили, преди Качи Качиашвили, идва от Грузия и през 1992 г. донесе олимпийско злато на бившия Съветски съюз.

    Олимпийският вицешампион от 1996 г. Валериос Леонидис първоначално беше юношески шампион на бившия Съветски съюз, тогава се казваше Валерий Леонов.

    На трикратния олимпийски шампион и междувременно народен герой в Гърция Пирос Димас в родната Албания му викат просто Пиро Дима.

    Замесеният в допинговия скандал Леонидас Сампанис, познат като Леонидас Сабанис, пристигна от Корче, Албания, в Атина през 1993 г. като Улан Шабани.

    Към албанската фракция в гръцкия национален отбор по вдигане на тежести спадат още олимпийският вицешампион Виктор Митоу и двукратният световен вицешампион Георгиос Целидис. Девет от общо двадесетте тежкоатлети в гръцкия отбор са родени другаде.

    Турците обират лаврите благодарение на българската тежкоатлетическа школа. Едва ли някой познава Хубен Хубенов, но Халил Мотлу като трикратен олимпийски шампион – е, това вече е понятие в световния спорт. Също и европейският шампион Екрем Челил, както и световният шампион за юноши Танер Сагир са родени в България.

    Николай Пешалов, който е спечелил най-много медали за родината си България, от 2000 г. насам събира отличията вече за Хърватия. За да се компенсира загубата, руснакът Алан Цагаев премина в българските редици.

    В Атина през 2004-та имаше и няколко съвсем екзотични случая.
    Руснакът Борис Буров стартира за Еквадор, унгарецът Шандор Акош за Канада, а камерунците Давид Матан и Самсон Мдика – за Франция.
    Най-далеч обаче е отишъл арменецът Сергей Чакоян – под името Серго Какоян той се състезава за далечна Австралия.

  3. 2012/08/09 at 2:05 PM

    Катар – една арабска приказка

    /Сливенски новини/

    Държавата Катар

    Разположена на полуостров Катар в Персийския залив с площ 11.4 хил кв км. Граничи със Саудитска Арабия. Столица – Доха.

    Релеф – пустинна равнина с максимална надморска височина 56м.

    Климат – тропичен, сух. Няма постоянни реки. Растителност – пустинна.

    Държавно устройство – абсолютна монархия – емират – административно-политическа единица, управлявана от ислямски монарх, наречен емир (княз, принц на арабски). Съответства на княжество, херцогство, срещани в Европа. Днес, подобно на княжествата, съществуват много малко самостоятелни емирства.
    След като е управляван от Персийската империя в продължение на хиляди години и после от Османската и Британската империя, Катар става независима държава на 3 септември 1971 г. За разлика от повечето емирства в района Катар отказва да стане част от Обединените арабски емирства или Саудитска Арабия.
    Управляван от фамилията Ат Тани, Катар става много богата държава, главно заради огромните запаси от природен газ и нефт. Населението на страната има висок стандарт на живот, не се облага с данъци, а здравеопазването и образованието са безплатни.
    След Русия Катар е втората страна в света по запаси на природен газ — според местни данни страната разполага с 900 трилиона куб. м природен газ. Тя е крупен износител на природен газ, трети в света след Русия и Иран.
    Няма ж.п. линии, шосетата са 2.5 хил. км, от които половината асфалтирани. Пристанища – Доха и Ум Саид. В столицата има голямо международно летище Doha International.

    ЦРУ: Qatar has prospered in the last several years with continued high real GDP growth in 2011. Qatari authorities throughout the financial crisis sought to protect the local banking sector with direct investments into domestic banks. GDP rebounded in 2010 largely due to the increase in oil prices and 2011’s growth was supported by Qatar’s investment in expanding its gas sector. Economic policy is focused on developing Qatar’s nonassociated natural gas reserves and increasing private and foreign investment in non-energy sectors, but oil and gas still account for more than 50% of GDP ($184.3 billion (2011 est.), roughly 85% of export earnings, and 70% of government revenues. Oil and gas likely have made
    Qatar the second highest per-capita income country – behind Liechtenstein – and the country with the lowest unemployment (0.4% (2011 est.).
    Proved oil reserves in excess of 25 billion barrels should enable continued output at current levels for 57 years. Qatar’s proved reserves of natural gas exceed 25 trillion cubic meters, more than 13% of the world total and third largest in the world. Qatar’s successful 2022 world cup bid will likely accelerate large-scale infrastructure projects such as Qatar’s metro system and the Qatar-Bahrain causeway.

    Парична единица – катарски риал с непроменян курс за последните 10 години – Qatari rials (QAR) per US dollar -3.64 (2011 est.)

    Стопанство – основно преработка на нефт и газ
    Oil – production: 1.437 million bbl/day (2010 est.)
    Oil – exports: 1.038 million bbl/day (2009 est.)

    Exports – partners: Japan 26.6%, South Korea 18.3%, India 8.1%, Singapore 6.6%, UK 6.5%, China 4.1% (2011)
    Imports:$25.33 billion (2011 est.) Imports – partners: US 12.9%, UAE 12.5%, Saudi Arabia 9.4%, UK 6.2%, China 5.5%, Germany 5.2%, Japan 4.7%, France 4.6%, Italy 4.5% (2011)

    Това е справката, която всеки може да получи с едно кликване в интернет.

    А по долу са моите впечатления от една далечна, неизвестна и много красива страна.

    Изведнъж, от нищото в чернотата на нощта, засияват светлините. Все по-ниско и по-ниско, и вече се очертават правоъгълниците и квадратите на кварталите, дългите прави линии на градските магистрали.

    Все по-ниско и по-ниско. Няколко тежки тупвания и самолетът се приземява. Дълго рулира и най-накрая спира. Търпеливо изчакваме реда си, правим няколко крачки по стълбичката и поемаме първите глътки катарски въздух – влажен, топъл, пълен с аромати. Слизаме леко неуверено след 5 часовия полет и поомачкани, недоспали и раздърпани, стъпваме на катарска земя.Нисичка филипинка, извадена като от кутийка – за разлика от нас, с лек поклон и усмивка ни насочва към автобусите, спряли недалеч от самолета.

    Усмивката ! Тя ще ни съпътства през петте дни на нашия престой тук. Усмихва ни се момичето от малкия супермаркет до плувния басейн, сервитьорките от ресторанчето на крайбрежната алея, чернокожия атлет, който пробяга няколко пъти край нас, докато се дивяхме на керамичните мозайки по стената, ограждаща поредното кръгово кръстовище. Усмихваше ни се старият уморен индиец, който в десет вечерта прибираше разпиляните пазарски колички, пръснати из огромния подземен паркинг на МОЛ-а.

    Усмихват ни се навсякъде ! Може да е поза, рефлекс, но в усмивките се чувства искреност и доброжелателност. Карат те да се чувстваш специален , много, много специален.

    Катар ! Име като от вълшебните арабски приказки на Шехерезада, а всъщност една малка и много просперираща държава.

    Населението е около 1.2 млн. От тях местните катарци са едва 200 000. Следват ги индийците – 500 000, пакистанци , филипинци и още много други народности. Вавилон ! Българите са около 200 – те са спортни деятели, учители, архитекти, музиканти… И колкото и да е странно сливналиите са доста – като се започне от доайена Панайот, Янко Братанов- известния атлет и треньор, нашия син, младата майка Деница с детенцето, с която случайно се запознахме в супера и т.н. – сигурно са не по-малко от 20, което още веднъж доказва колко е малък света.

    Местните катарци всъщност живеят в комунизма – жилищата, тока, водата, образованието, здравеопазването са безплатни пожизнено за всеки един от тях, както и ежемесечните суми. Обгрижвани от всякъде за катарците остава да направят едно единствено усилие – да живеят !

    В Катар сме на гости на малкия ни син, който е архитект във френската компания , строяща новото летище на Доха. Както много други строежи в Катар и то е на отвоювана от морето земя.

    Избрали сме внимателно денят на пристигането си – четвъртък. След едно почти 24 часово пътуване с 3 автобуса и самолет сме доста уморени и ще имаме възможност да си починем преди почивните дни, които тук са петък и събота. Синът ни е приготвил доста сгъстена програма.

    Някъде около обяд решаваме, че сме си почивали достатъчно и е време за първата ни разходка. Любезната усмивка на портиера е малко въпросителна, но ние не и обръщаме внимание и смело прекрачваме навън.

    Жегата не толкова голяма – около 27 градуса, но скоро разбираме въпросителния поглед – просто тук няма пешеходци. Неколцината , които срещаме по пустите улици са работници по поддръжката.

    Първият един час се въртим ту наляво, ту надясно. Заболяват ни и очите и главите от гледки. Намираме се между 30 – 40 етажни сгради. Всяка една е плод на творческия изблик на световни имена в архитектурата. Всяка една е по-екстревагантна от другата. Една във формата на пясъчен часовник, друга повтаряща прочутия „куршум” в Лондон, трета… Завива ни се свят, а фотоапаратите се задъхват. / 1 /

    В един момент поглеждаме и надолу – и там е прекрасно ! Цветя, цветя, дървета, пълзящи храсти -а се намираме в пустинята! Скоро намираме и отговора – нав- сякъде има тръби. Капково напояване – даже в лехата с нашенските кокорчета ! /2 /

    По български, с леки прибежки, прекосяваме двете платна с по три ленти и много коли и се отзоваваме на спасителния остров – поредния строеж, заграден отвсякъде с двуметрова стена и задължителен тротоар. Предпазливо го заобикаляме, насочени към основната ни цел – крайбрежната алея. До бариерата, която се изпречва пред нас ни се усмихва поучудено индиец, но ние смело на нашенски английски обясняваме, че отиваме до морето. Махва ни все така усмихнат и ние продължаваме самотния си поход. Не че е толкова далече – може би 2 километра, но е наистина много странно да вървиш по пусти тротоари, край теб само да профучават коли и да не срещаш пешеходци. Минаваме край малък бял фургон – отвън събути обувки, внимателно подредени – час за молитва е, а фургонът – временна джамия.

    Най – после стигаме целта. Този път пресичаме като бели хора – има пешеходен светофар. Колите търпеливо и надменно спират, докато ние малко гузно се изнизваме край тях.

    Пешеходната крайбрежна алея е дълга около 5-6 километра. На всеки 100м има бяло бетоново блокче, което отчита разстоянието – 100, 200 …2200 и т.н. Отделена е от градската магистрала с 10 метрова зелена площ. Тук просто не жалят средствата. Много цветя, много дървета . Самата алея е настлана с цветни бетонови блокчета може би 10 на20 см, които образуват фигура след фигура – като един гигантски цветен килим. Представете си колко труд, колко усилия в създаването и най-вече в поддържането на тази красота. И чистота – на всеки 20метра има дълбоки пластмасови кошчета, закрепени в бетонови пръстени. Там хвърлят дори угарките си малкото пушачи, които видяхме. / 3 /

    От летището, което е близо до залива, на всеки 2 -3 минути излитат самолети. В началото е малко стряскащо да видиш толкова отблизо над главата си голямото пробляскващо туловище, после вече не ти прави впечатление.

    В този следобеден час не е много оживено. Млада жена с уокмен и анцуг пробягва край нас, после чернокож атлет. Възрастен арабин премята броеница между пръстите си и достолепно ни подминава. Забулена в черно, от главата до петите , фигура ни заобикаля отдалече, за да не пречи на снимките ни. Оставяме семейство японци, или поне решаваме ,че са такива, да се пазари с лодкаря, който настойчиво ни приканваше на малка разходка с лодката му и се насочваме към малкото ресторантче.

    Пред сградата има огромна повече от 10метрова фигура , която ми заприличва на заек, но се оказва антилопа”орки „, която е национален символ. / 4 /

    Заобикаляме и се оказваме в прекрасна градина на брега на морето. Между цветята и храстите са масичките – застлани, столчетата с възглавници . Харесваме си една и сядаме. Докато се настаним и вече сме заобиколени от ято сервитьори. Чак да ти стане неудобно от подобни глезотии – подават ни менюта, наливат ни вода . И започва едно обяснение … Поръчваме си неща, които долу горе знаем какво са – пилешко, картофи, кебап… Не сме изненадани от почти светкавичното сервиране и от перфектната подредба. Изненадва ни вкуса – малко необичаен, малко пикантен, но при всички случай чудесен. Докато се наслаждаваме на храна, непрекъснато се въртят около нас . С усмивка ни доливат водата в чашите, внимателно и бързо прибират падналата от вятъра салфетка и донасят нова. Започвам да се притеснявам от чак такова внимание, докато на съседната маса сяда двойка, очевидно европейци и те са обкръжени също като нас. Почти привършваме късния си обяд, когато наблизо сядат две забулени дами, този път с открити, дискретно гримирани лица. Млади и красиви. Няколко думи със сервитьорите и за мое изумление до тях поставят две наргилета и те с наслаждение се отдават на страстта си. Наистина странно. В Катар е забранен алкохола, затова водата е в изобилие, разбира се и всевъзможни сокове и безалкохолни напитки. Пие се само бутилирана вода.

    Приключваме с храната. Дискретно и много бързо отсервират и следва нова изненада. Поднасят ни малки таблички – върху тях има топла влажна кърпа и малка чашка на високо столче, пълна с нещо зелено. Това ми напомня историята, в която поднесли вода за миене на ръцете, а нашенецът я изпил с удоволствие. След кратко стъписване поизбърсваме ръце, но единственият смелчага,който пробва зеленото питие е съпругът ми. Оказва се приятна напитка , нещо като чай, за подобряване вкуса в устата. Както казах по-горе – глезотии !

    Ставаме да продължим разходката си. Вече е почти 5 часа и скоро ще се срещнем със сина си. Тук работния ден е 11 часа – от 7 до 18 часа, а в четвъртък се работи до 16часа.

    Странно е как тук настъпва вечерта – не се смрачава бавно, а изведнъж пада мрак. Всъщност „пада мрак”, е малко преувеличено, защото светват милиони лампи. Мисля, че не остава неосветено кътче в Доха. Връщаме се в хотела и докато споделяме впечатления, синът ни предлага да отидем до Карфур. Това е верига магазини, която има и у нас.

    Магазинът е огромен, това е най-малкото, което може да се каже. Тук всъщност просто всичко демонстрира възможности . Обикаляме почти 20 минути преди да намерим място в подземния паркинг. Най-после паркираме и влизаме в магазина. Хора, ескалатори, асансьори – шум, глъч. Поемаме нагоре и безцелно обикаляме два – три етажа. Магазини, стоки, свят да ти се завие.. Докато излизаме от поредния случайно поглеждам надолу – изненада!! – нивата обикалят около отвореното пространство, а най-долу на първия етаж – ледена пързалка ! Пустиня и лед ! / 5 /

    Най-после решаваме да се насочим към целта си – хранителните стоки. Трябва да купим месо за утрешното барбекю на плажа. Излишно е да казвам , че обикалянето е уморително. Щандовете преливат от плодове, зеленчуци. Заглеждам се в малки шарени фунийки и синът ми сръчно хвърля няколко в количката – оказват се репички. Две кутии чери домати – жълти и червени, пакет краставички – еднакви като войничета. Месото вече ни затруднява – изборът е наистина объркващ. Докато мъжете се съвещават компетентно аз се оглеждам и започвам да се смея на глас. На съседния щанд, в няколко пластмасови вани се продават лозови листа – доколкото разбирам в различни видове маринати – осолени, с някакви подправки, с лимонов сок и други. А аз нося от България малко пакетче, за да направя сърми на сина си. Това е моят, майчин подарък. Смешно е и поучително. Просто тук има всичко, наистина всичко !

    Правим покупките и се насочваме към касите. Сигурно са стотина. Докато касиерката маркира, млад мъж до нея веднага поставя пакетите в пликове и с поклон ни ги подава. Обслужване.

    Прибираме се обратно към хотела. Горящия пламък на една от внушителните сгради привлича вниманието ни – катарския „газпром „. Спираме за миг на входа ,бариерата се вдига и колата ни заръмжава по виражите на четириетажния гараж. Паркираме и асансьора ни качва на 11 етаж. Докато се носим на горе – килимчето в краката ни привлича вниманието ни – „Пожелаваме ви приятен ден, днес в четвъртък „ Утре пожеланието ще е за петък … / 6 /

    Хотелът е три 35 етажни тела, между тях е четириетажният гараж, а върху него – плевен басейн, 2 ресторанта, кафене, фитнес клуб и малък супер маркет. Гостите на хотела ползват безплатно басейна. Тук всъщност живеят повечето от служителите на международните компании. Стаите са огромни по нашите стандарти – десет на пет метра,обзаведени до най-малките подробности, включително картините по стените, обикновено има най-малко по две бани и обзаведен с всички екстри кухненски кът. Стаите се почистват два пъти седмично, а гаражът – през вечер. Впечатлена съм от малката метачна машина, която пъргаво снове между паркиралите коли. Преди години си спомням, че съм виждала нещо подобна да почиства улиците и в Сливен. С риск да се повторя – тук просто не жалят усилия и средства. / 7 , 8 /

    Решаваме да вечеряме в един от ресторантите до плувния басейн. Заобикаляме групата мъже, които гонят топката около баскетболния кош и се насочваме към масичките, но почти студения вятър ни принуждава да влезем вътре. Обстановката не е нищо особено – ресторантска. Още не сме влезли и любезните усмивки ни насочват към масата за четирима, повечето са за двама. Сядаме и оставяме синът ни да се обяснява. Единственото ни условие е да е нещо местно. Първите салати с рукола и няколко вида сирена и маслини са от заведението и са си почти европейски, после тържествено започват едно след друго да пристигат блюдата ни. Непрекъснато ни питат дали ни е харесало. Естествено, че ни е харесало. Как няма да ти хареса, освен всичко друго, чувството да си център на внимание, да си обгрижван и почетен и то в най-обикновен малък ресторант.

    Потегляме към 10 часа . Мисля си, че морето трябва да не е толкова далече, но се оказва че пътуваме по градската магистрала повече от час. От двете страни се точи безкрайна верига от магазини. Постепенно оредяват, напускаме магистралата и спираме в подножието на една почти отвесна дюна. Трябва да извием доста вратовете си за да видим върха и.Оставяме колата, вземаме багажа и тръгваме към плажната ивица. Морето е плитко десетки метри навътре. Тук там се виждат пясъчни ивици над водата. Настаняваме се в очакване на останалите, които трябва да дойдат. На около двеста – триста метра навътре са спряли няколко джипа. До единия не много млада двойка се е разположила с вдигнати върху масичката крака върху и лениво отпива от чашите. До другите джипове играят с топка във водата. Край нас минават група филипинци с мрежи в ръце и навлизат във водата. Тя е прозрачна и ние се включваме в търсенето на корали. Морето е изхвърлило доста от тях – доста бързо набираме солидна колекция , от която после избираме. Все пак най- доброто ни попадение са няколко черни миди, като нашите обикновени черноморски, само дето са дълги около 30 -40см. Успяваме да намерим 3 цели и се поздравяваме с успеха. В този момент пристигат и останалите. Поздравяваме се сърдечно. Всички са тук от месеци , даже години – вярно ,че се връщат периодично в България, но все пак ние сме

    Носители на съвсем прясна информация. Росен е физиотерапевт и работи в спортната академия, Елица е пианистка, Марина – учител по музика. Симпатични млади хора, които са намерили препитанието си тук, и всъщност подпомагат семействата си у нас. Разпъват барбекюто, и след доста усилия и значително количество сух спирт въздухът около нас започва да ухае на скара. Липсва бирата, но сокове има в изобилие. В сладки приказки и смях времето минава неусетно и бързо. Прибираме морските си трофеи. Оглеждаме пясъка – след нас не трябва да остане нищо и тръгваме бавно обратно. Разделяме се с прегръдки и малко съжаление – едва ли ще се видим отново. Може би само с Росен, който трябва да дойде на лагер в Сливен през май или юни с отбор катарски спортисти.

    Прибираме се в хотела и с изненада установяваме , че сме доста поизгорели – уж слънцето не беше толкова силно, а и се понамазахме със слънцезащитен крем. Кратка почивка и сме готови за следващото приключение в програмата – квартала на богатите.

    „Перлата на Доха „ / 9 / „Добре дошли в Арабия „ – това пише на огромната табела отпред !

    Асфалта свършва и започват познатите ни разноцветни павета и техните безкрайни фигури. В средата и от двете страни на входната алея бълбукат фонтани, море от цветя морави. Огромната арка бележи входа ни в квартала на богатите. Така наричат „Перлата на Доха „. Построен върху отвоювана от морето земя около лагуна, в която леко се поклащат доста яхти. Преминаваме под арката и от двете ни страни засияват магазините От ляво – „Ферари „ с едно лъскава в „цвят червен „ мечта, от дясно – „Ролс ройс „ в бежаво достолепие. Докато се колебаем дали да се снемаме на техния фон група араби оживено наобикалят колите и ние почуствали се леко излишни, продължаваме нататък. Познати световни имена – Армани, Чу и т.н… – лъскави витрини мамят с великолепие или показна скромност, но имената сами говорят . На няколко места се натъкваме и снимаме най-старателно прекрасни дръвчета в керамични саксии – очевидно присадени на няколко места, всяко от тях цъфти в най –различни цветове – розово, жълто , червено и бяло! Красота ! / 10 /

    Тръгваме по алеята около лагуната. На всеки мостик над яхтите има по двама пазачи. Самата алея е около тридесет метра широка, оградена откъм морето с изящен парапет.

    От другата страна има редица от тераси около метър над земята – широки около 15-20метра и започват магазините и над тях жилищните сгради. Терасите са сцената на много артисти. На едната момче и момиче – очевидно добри музиканти- пеят познати евъргрийни. На другата фокусник забавлява деца и техните майки, на трета – художник с очевидно търсена външност – накривена на една страна барета, бяла подстригана брадичка, широка роба – рисува портрети на желаещите, които са доста. Всичко е безплатно, артистите са ангажирани от държавата за забавление на посетителите. Присядаме в близкото кафене и докато се наслаждаваме на мелбите си ставаме свидетели на поредната изненада. В началото просто не вярвам на очите си, но мъжът приближава все по –близо и се оказва истина . Въоръжен с пухена четка за прах той най-старателно почиства всеки елемент на парапета. Не пропуска нито един – от горе, от долу, от ляво и дясно, мъжът съсредоточено и отговорно чисти от прах един парапет дълъг 2 и половина километра ! Всеки ден ! / 11 /

    Вечерния мрак се спуска и около нас засияват стотици лампи. Ставаме и тръгваме обратно. Музикантите са се сменили с малък оркестър, който свири класически пиеси. Тълпата около художника не е оредяла. Фокусникът се покланя под смеха и ръкопляскането на децата и възрастните.

    Докато изчакваме синът ни да докара колата от паркинга се разминаваме с голяма група работници, въоръжени с познатите пухени четки. Започва тяхната смяна.

    А ние продължаваме с посещение на следващото чудо.

    Виладжио ! Загадачната реплика на сина ни „Ще видите !” не ни е подготвила. Паркираме доста надалече, защото в този час просто няма място в огромния паркинг. Отвън нищо особено – сив бетон, не особено интересна фасада. Докато прекрачиш във фоайето – огромно и ярко осветено. Високият поне 20метра таван е изрисуван ясно синьо небе и бели облаци. В ляво и дясно попадаме във Венеция. Красиви сгради, арки , прозорци от които преливат цветя .Улички, криволичещи между яркоосветени и примамливи магазини. Площадчета с фенери. Минаваме под поредната арка и излизаме на „Канале гранде „ Няколко гондоли навързани до мостика се поклащат във водата. На следващата уличка ще видим и гондолиера, който с прът насочва пълната лодка. Пищно, красиво и смайващо великолепно ! Но също така уморително. Присядаме да отдъхнем на малко площадче между магазините – оградено като остров от изкуствена трева, няколко пейки и великолепни мозайки по пода. Над главите ни под фенерите в кошници цъфтят буйно нашенски фунийки. Около нас се разхождат млади араби с поне 3-4 мобилни телефона. Явно модата е такава – около яката на снежнобелите им роби се спуска златна / каква друга би могла да бъде ! / верижка и стига до джобчето, от което се подава също така златна писалка. Мода ! Облечените в черно изящни женски фигури ефирно преминават край нас. Повечето са забулени, виждат се само очите им, но има и такива с открити , дискретно гримирани лица. Красавици ! Край нас притичват няколко тинейджери и се шмугват в съседния магазин. С въздишка се изправяме и тръгваме отново. Докато се наслаждаваме на красивия парапет на поредния мост над поредния канал синът ни ни настига с едно момиче. Българка – работи в съседния магазин ! Тя очевидно се радва да види сънародници, но след няколко минути тръгва обратно – на работа е. Излизаме извън МОЛ-а. / 12, 13, 14, 15 /

    Докато пътуваме обратно в колата става дума, че в момента строят друг МОЛ – с дължина 8 / осем ! / километра!!! Сигурно трябва да има транспорт вътре, което не е изключено – тук все пак нещата се случват от екстревагантни по-екстревагантни.

    Преситени от впечатления се опитваме да заспим, но непрестанния шум от вън ме кара да стана. Изпълзявам от огромното легло / 3 на 2.50метра / и се залепям на прозореца – строеж . На сутринта ще разбера, че това е развлекателен център с бюджет 1милиард и половина ! Работи се денонощно – колони се фундират на дълбочина 50метра и около тях се строи. Обекта е ограден с дву- метрова ограда и ако не е шумът нищо не показва размаха на строителството! / 16 /

    Днес е денят ни за сафари в пустинята. Както казах, програмата ни е пренаситена, но пък и времето ни не е много.

    Сутринта посещаваме рибния пазар. Шум, миризми , виковете на продавачите – натрупаната на пристана риба не е просто разнообразна. Не сме виждали такива дори в магазините. След дълго колебание се спираме на един малък скат и още две дълги риби – плащаме смешна сума за тях и тръгваме обратно, за да ги приготвим за обяд.

    Тръгването за сафарито е на поредния огромен паркинг. След доста разговори по мобилния телефон, най – после откриваме трите джипа. Пълничък арабин с белоснежна роба и чалма ни отваря гостоприемно вратите. На това пътуване ще сме в компанията на Николай Иванов – това е първият български посланик в Катар. Той има много сериозната задача да организира и създаде нашето посолство, както и посещението на Бойко Борисов, което е след около 20 дни. Николай се оказва приятен и занимателен събеседник. Катар е 82-та държава, която посещава. И като потвърждение на поговорката за малкия свят, оказва се че познаваме баща му – той беше командир на съпругът ми в поделението в Търговище.

    Джиповете потеглят по безкрайната магистрала.От двете страни кипи строителство – кръстовища, пътни възли и поне десетина магазина за мотори под наем – четириколесни, с дебели гуми „бъгита „ Ще срещнем по-късно и такива в пустинята – окичени с флагчета и светлинни ефекти, те профучават край нас с безумна скорост. Търсачи на силни усещания ! Пътуваме повече от час. Най –после се отбиваме по единичен път и скоро спираме. Пред нас се оказва най- модерния морски курорт на Катар. Всъщност ние не виждаме почти нищо от двуметровата ограда и гъстата зеленина.

    Спираме тук за да могат шофьорите да изпуснат гумите на колите – те трябва да бъдат меки за пясъците, които ни очакват. Но пред нас е бедуински лагер с истински палатки в бяло и кафяво и още по-истински камили. На път е да се осъществи малката ми мечта – да яздя камила. Украсени с пищни седла и пискюли- изящни и красиви те ни привличат като магнит. Наобикаляме ги, а те ни поглеждат равнодушно отвисоко и преживят презрително. Много скоро, обаче се прощавам с мечтата си – оказва се, че обиколката с камила на стотина метра е за скромната сума от 700риала, което си е около 300лв български пари. Това ми се струва безумна цена и се задоволявам със снимка на фона на камилите. Е, съдено е някои мечти да не си струват цената.

    Шофьорът ни маха с ръце и ни приканва да се качваме. Едва сега забелязваме, че той кара бос.Групата ни се пръска по джиповете и потегляме.

    В началото нищо особено – пясъци, пясъци тук там някаква растителност. Постепенно обаче пясъците стават все по- хълмисти. Карането все по-напрегнато, докато започва едно катерене по безкрайните дюни, аха –ме , възклицаваме, стискаме дръжките всичко около нас започва да се върти в едно безкрайно напрежение. Другите коли се загубват някъде из хълмовете, но постоянно поддържат радио връзка. Неочаквано шофьорът ни казва нещо рязко по радиостанцията и свива в неочаквана посока. Виждаме и другите джипове да се насочват към нас. Спираме до закъсал джип – пет шест араби с развяти от вятъра роби са закъсали и имат нужда от помощ. Джипът им е затънал до праговете в пясъка и явно отчаяните им усилия да го измъкнат не са дали резултат. Първото нещо, което нашите гидове правят е да изпуснат гумите, после в ход влизат въжета и съвместните усилия на трите джипа. Най-после след дълго ръмжене и форсиране операцията успява. Качваме се отново и потегляме. Извънредното спиране ни е дало няколко минути отдих, но екстремното каране продължава отново – явно нашият гид е решил твърдо да докаже какъв майстор е, а ние се правим на герои с цената на свитите ни стомаси и нерви.

    Отново спираме. Морето е долу, на стотина метра. Вятърът свисти и пълни лицата ни, косите ни , телата ни с фин пясък. С усилие се задържаме прави. На развален английски водачът ни сочи с ръка някъде в далечината. Сред безкрайните пясъци на там е границата със Саудитска арабия. Преживяваме десетина минути пясъчната буря и пак потегляме. Караме вече почти три часа сред пустинята. Мисля, че така може да стигнем и до Судан… / 17 /

    Поуспокоени, че страшното е минало, не сме подготвени за следващият ход на водача ни. Изкатерваме поредната дюна и изведнъж колата ни увисва във въздуха на върха й. Долу застрашително синее морето.Общото ни гръмогласно „НОУ!” не го стряска. Обръща се назад и полувъпросително, полу иронично ни пита „НОУ ? „, след които пуска колата леко надолу и набива спирачки, изчаква около минута после плавно се спускаме по тридесет метровия откос. Онемели, бавно се съвземаме от преживяното. Единодушно решаваме, че ако още веднъж го направи ще го удушим ! Но и гидът ни не е глупав. Подкарва колата по-спокойно и скоро стигаме лагерът, който е крайната ни цел. Тук ще вечеряме и после ще се върнем. Ако искаме може и да преспим, но нямаме такова желание. Слизаме разтреперани и сме щастливи от мекия пясък под краката ни. Лагерът е от десетина бедуински палатки, построени в каре. В средата върху килим е поставена нещо като нашенска софра с пет-шест възглавници около нея. На всяка палатка скромен надпис ни моли да се събуваме при влизане. След като хвърляме поглед наоколо решаваме, че се нуждаем от малка разходка за успокоение на нервите и се пръскаме в различни посоки. Николай тръгва да събира миди и корали по брега на морето, синовете ми тръгват в другата посока , а ние със съпруга ми след като обикаляме десетина минути се събуваме чинно и се разполагаме върху дебелия десетина сантиметра килим. Облягаме се върху обшитите със златна сърма възглавници и се опитваме да се пренесем във времената на Али баба. Е, липсват танцьорките с даарета и прозрачни шалвари. / Ще видим и такива ,но след два дни /. Нощта се спуска и този път успяваме да разберем значението на думата „изведнъж „ Палят факлите ,които са до всяка палатка и атмосферата се променя. Пълнолуние е , но на небето няма звезди,само една огромна, цяла луна. И тишина ! Действа смиряващо ! Говорим тихичко,сякаш се страхуваме да не я нарушим. До нас водачът ни кротко спи. Не се вълнува от очарованието на нощта и пустинята. За него това е работа. Тихичко ни приканват на вечеря – В осветената палатка има „шведка маса „ Десетина вида салати, толкова меса. Встрани пекат арабски питки и горещи ни ги предлагат. Вземаме по нещо и решаваме единодушно да седнем на дървените пейки отпред – там ще ни е по-удобно да се храним, отколкото на килима в палатките. Единствено нашият джип е спрял тук. Другите, разбираме от шофьора ни , са се върнали в курорта. Но тава не пречи на домакините ни да се грижат само за петима любезно и усмихнато. Предлагат ни да си вземем още, но и това ни е предостатъчно. Тогава ни донасят кафе, чай – кой каквото иска. Не ни се тръгва. Просто стоим, мълчим и попиваме от тишината на пустинята, от спокойствието на нощта и от очарованието на бедуинския лагер.

    Качваме се отново ,с известни опасения , в джипа и потегляме обратно. Но пътуването е спокойно. Фаровете осветяват следите на преминали преди нас коли. Минаваме край осветени лагери на местните. В името на миналите времена и днес те излизат на палатки през зимния сезон – с тази малка разлика, че там има агрегати за ток, химически тоалетни и всички луксозни удобства. Спираме да напомпим гумите отново и поемаме по осветената магистрала. Скоро сме в Доха. Връщането ни се струва доста бързо. С облекчение се сбогуваме с водача си. Шофьорът на Николай, филипинец, спира до нас и с усмивка ни поздравява на български „Добър вечер „ . Отвръщаме на поздрава и се сбогуваме с посланик Иванов с искреното пожелание за успех.

    Днес синът ни отново е на работа и ние имаме свободен ден. Аз решавам да се посветя на готвене, което обичам да правя , а големият синът ни и съпругът ми решават да пообиколят и да направят още малко ?! снимки. Довечера сме на гости на Янко Братанов. С него сме съседи в Сливен – живеем в двата края на малка уличка в центъра, имаме доста общи познати. Знаем за него че е голям колекционер на картини, че самият той рисува, но … никога не сме се срещали.

    Докато правя сърмите и баницата, за която също съм донесла кори от България, подреждам и подправките – чубрица, джоджен, мащерка. И прибирам двете мъстеници. Всяка година, наесен правя по десетина като дан към сливенските ми корени. Някога , в детството ми, баба ми правеше поне стотина дълги по метър. Жените от родата се събираха и поне два –три дни чукаха чували с орехи и нижеха ядките на дълги дебели конци. После изваряваха в голямата медна тава ширата и т.н. Днес са други времена – магазините ни се пръскат от най-различни сладости, но все си мисля , че има място и за мъстениците.

    Денят се изнизва и ние тръгваме за срещата с Янко. Тя е пред Виладжио. Наблизо е спортния център, където той работи. Срещаме се, познаваме се и потегляме с двете коли към дома му. Запознаваме се и с жена му Нора . В началото срещата ни е малко студена, може би са обидени, че не успяхме да се срещнем още първата вечер, но скоро преодоляваме и в общия разговор с Янко излизаме далечни роднини. Оказва се ,че сме учили в едно училище, а и откриваме още доста общи познати. Прекарваме една чудесна вечер и не ни се тръгва, но времето напредва неумолимо.Сбогуваме се с домакините с обещанието за среща у дома.

    Днес е последния ни ден в Катар. Утре сутринта в три е самолетът ни.

    Синът ни е успял да си вземе ден – това не е толкова лесно. И четиримата тръгваме към музеят на арабското изкуство. Сградата е построена по проект на известния японски архитект И Пей – авторът на стъклената пирамида пред Лувъра.

    Триста метрова каскада от фонтани води към музея, ние обаче спираме на почти празния паркинг и със стъкления асансьор се изкачваме пред входа на музея. Днес е късметлийския ни ден – входът е безплатен. Минаваме през скенери – охраната е доста строга и се запътваме към основната изложба – на перли ! Свързвам перлите със седефените мъниста, които познаваме. Света наивност ! Оказва се, че най-скъпите перли са с вид на порцеланови топчета. Не говоря за изключителното разнообразие създадено в природата като цветове и форми – розови, сиви, черни, златни, зеленикави – топчета, плоски, с големината на карфица или с диаметър 1.5 – 2 см. Просто насипани в големи кофи зад стъклената витрина или във вид на бижута –прекрасни, чудо на човешкото майсторство. Обикаляме около час запленени от красотата на тези чудеса. Забързани да влезем в изложбата не обърнахме внимание на шедьовъра на архитекта – стълбището към горните етажи. Висящите елеганти стълби, сякаш плуват в пространството, въздушни и изящни. Навън музеят плува във водни каскади, а поредица от арки го отделя от морето. Пясъчен остров с няколко наклонени палми, допълва пейзажа. Слизаме обратно с асансьора и дълго се разхождаме из парка – цветя, храсти, дървета – отново майсторство на човешката мисъл. / 18, 19 /

    Следващата ни спирка е сука – това е арабския пазар. /20-a,20-b / Срещу него се намира най-голямата и модерна джамия в Катар. Тя няма характерните минарета, но пък изглежда много внушително. / 20 / Докато слизаме от колата виждаме тримата конници,които пазят сука.Бели коне, екзотични дрехи – за съжаление не успяваме да ги снимаме. Безкрайни калдъръмени, тесни улички, малки прашасали магазинчета. Чували с кафе пред поредния магазин ни кара да се спрем. Влизаме и попадаме в царството на сладостите – това е и целта ни. Искаме да купим бонбони за да почерпим при връщането си. Изборът е наистина труден. Все пак купуваме около килограм. Едва когато се връщаме в България, установяваме, че те не са нищо друго освен нашите „лакта” бонбони, каквито тук отдавна няма. И това е утеха. Синът ни е обещал да ни черпи нещо чудесно ,но докато обикаляме неочаквано плисва дъжд ! Това си е събитие – тук не е валяло от пет ! години ! И е време да кажа, че днес е моят рожден ден ! Гордея се, че аз донесох дъжда ! Тичещком влизаме в кафенето и онемяваме. То е една стая но каква! Има три масички и стени покрити с фаянсови мозайка – пищни и весели – дървета ,козички, гълъби, които всеки момент ще литнат ! / 21,22 / И мелбата с шамфастък, която е наистина великолепна. Свечерява се. Дъждът понамалява и ние прецапваме през вадите по уличките. Целта ни е „Градините на Асфахан „ – ирански ресторант. Влизаме през дълъг коридор изрисуван с множество рисунки – жени, мъже, камили и оазиси. Вътре преобладава златното ! В центъра от огромен самовар блика вода, стича се в малко езерце, а отгоре плуват нарове, портокали, ябълки – да освежават въздуха. Около фонтана има няколко маси, а отстрани десетина сепарета изрисувани със сцени от живота и застлани с дебели килими и сърмени възглавници. Решаваме да седнем на маса. Освен нашата,още една маса е заета. Веднага ни наобикалят сервитьори с познатите вече любезност и усмивки. Поднасят не салата – това е подарък от заведението – докато избираме. Спираме се на специалитет за четирима. Огромното блюдо е почти метър дълго и пълно да пръсване – познатите кебапи / нещо като нашенски кюфтета /, нещо, в което разпознаваме скариди, риба, пилешки филета – всичко изпечено на дървени въглища и безкрайно вкусно ! Привършваме вечерята и сръчно разчистват масата. Време е да си тръгваме, или поне така си мисля. Но не !

    Няколко танцьорки влетяват в залата, и започват да кършат снаги под звуците на „Хепи бърд дей „ е малко е смешно, но и доста трогателно. Сервитьор внася в залата торта с искрящи фойерверки, друг на поднос с поклон ми връчва подаръка ! Е вече се разплаквам !

    Подаръкът е семейната ни шега. Преди три години малкият ни син завърши архитектура във Версайския архитектурен институт. Всъщност конюшнята на Версайския дворец е хранилище на Лу