Почина приятелят на България Ицхак Шамир

IN MEMORIAM

Ицхак Шамир бе женен за родената в София Сарика Леви (Шуламит Шамир), която почина миналата година на 88 години – те имаха 2 деца и 5 внуци

30 юни 2012 г. Ицхак Шамир – един от най-големите приятели на България в еврейския свят почина в събота след продължително боледуване на 96 години.

Ицхак Шамир бе женен за родената в София Сарика Леви (Шуламит Шамир), която на 8 години тайно емигрира в британския протекторат в Палестина през 1941 г. Шуламит Шамир почина миналата година на 88 години. Те имаха 2 деца и 5 внуци.

Той е най-дълго задържалият се на поста премиер след основателя на Израел Давид Бен-Гурион – между 1983 г. и 1984 г. и отново в периода 1986-1992 г.

В политически план Ицхак Шамир е определян като „ястреб” – последователите му смятаха, че позициите му демонстрират твърдост и сила, а критиците му го обвиняваха, че казва „не” на всичко, което би могло да помири евреи и араби, предаде „Дневник”, позовавайки се на „Ройтерс”.

Ицхак Шамир принадлежи на едно поколение от титани, които основаха Израел и се бориха за свободата на еврейския народ на собствената му земя,” каза в специално изявление премиерът Бенямин Нетаняху.

Ицхак Шамир държеше на мира и го наричаше „единствената цена, която може да оправдае една война”, но настояваше Израел да не прибързва и да не бъде принуждаван да сключва мирни сделки.

„Големите държави могат да си позволят да допускат грешки. Малките не могат,” написа той в мемоарите си.

Роден в Полша с бащино име Йезерницки, той се мести в управляваната от британците Палестина, преди да започне Холокостът в Европа, в който е избито семейството му.

С решителност и потайност Ицхак Шамир ръководи операции срещу британски и арабски цели от името на нелегалната еврейска въоръжена групировка „Иргун”. Фамилията му всъщност е фалшивото име на иврит, с което се крие от полицията.

По-късно той ръководи „Лехи” – една от нелегалните групировки, и е депортиран в Еритрея през 1946 г. Поради това Ицхак Шамир не участва в голяма част от сраженията, довели до създаването на Израел две години по-късно.

При завръщането си се оказва откъснат от реалността и встрани от водещия по това време ляв политически елит на младата държава.

Шанс за попадане във властта му дава разузнаването. Той е вербуван да работи за Мосад през 1955 г. и докато преследва нацисти по света и участва в операции в съседните на Израел врагове, започва да се издига.

В мемоарите си той описва престоя в Франция като нещо, което го променя – „пейзажите на тази страна, начинът, по който изглеждаха хората, храната, виното, Пиаф”.

През 1980 г. Ицхак Шамир става външен министър от името на дясната партия „Ликуд” и се сдобива с репутацията на човек, който не се доверява на другите.

През 1979 г. премиерът Менахим Бегин подписва мирното споразумение с Египет, но Ицхак Шамиркатегорично отхвърля настояванията на Кайро да бъде признато право на палестинците на независимост.

„Юдея и Самария са интегрална част от Израел, нито са „завзети”, нито „подлежат на връщане” на когото и да е,” казваше Ицхак Шамир, използвайки библейските имена на Западния бряг и ивицата Газа.

Изхак Шамир наследи Бегин през 1983 г., когато десният премиер бе остро критикуван за навлизането в Ливан година по-рано. Но през 1984 г. той трябваше да сглоби странна коалиция с лявата Партия на труда на Шимон Перес, в която двамата лидери на ротационен принцип да стават премиери.

В средата на 80-те години Израел преживява бурни времена и Ицхак Шамир е принуден да се бори с появата на нови еврейски нелегални организации, съставени от хора от Западния бряг, които нападаха известни араби и поставиха бомба в джамия в Ерусалим. През 1987 г. избухна и първата палестинска интифада.

Вместо намиране на компромис с палестинците, той предпочиташе да води политика на създаване на нови еврейски селища от стотиците хиляди евреи от Етиопия и бившия СССР в опит да увеличава еврейското население с темпове, по-високи от прираста на палестинците, пише още „Ройтерс”.

Макар е да бе твърдолинеен политик, Ицхак Шамир стисна зъби и не отговори на иракската атака с ракети по време на първата Война в залива през 1991 г., за да не навреди на американския съюз с арабите в района.

По-късно той написа, че това е върнало подчиняването на израелската близкоизточна политика на интересите на Вашингтон.

„Нищо не беше толкова много против същността ми на евреин и ционист, нищо не противоречеше толкова много на идеологията, на която е основан животът ми, отколкото решението, което взех… да накарам народа на Израел да понесе товара на въздържането,” признава той.

След войната президентът Джордж Буш призова Израел да приеме многостранни преговори с арабите и притисна правителството на Ицхак Шамир, като забави американската гаранция за 10 млрд. долара, от коитоИзраел се нуждаеше, за да успее да настани вълната от нови имигранти.

Изхак Шамир мрачно определи Джордж Буш като антисемит, но отстъпи и отиде на мирната конференция в Мадрид, където стана първият израелски лидер, седнал срещу делегати на Сирия, Йордания, Ливан и палестинците.

Тогава премиерът каза, че палестинците могат да разчитат най-много на самоуправление, но това бе първата крачка, която отвори пътя за двустранни преговори, каквито искаше Ицхак Рабин.

На вълната на оптимизма за мирно споразумение с арабите през 1992 г. Рабин го победи на изборите.

„Истината е, че когато направиш окончателната равносметка, в търсенето на мир винаги има значение кой първи ще се измори от борбата и ще направи грешка,” написа Ицхак Шамир в автобиографията си.

От 2004 г. Ицхак Шамир живееше в болница, защото страдаше от алцхаймер. Официалното погребение ще се състои в понеделник.

Г-жа Шамир е родена през 1923 г. в София и емигрира в Палестина през 1941 г. Тя се запознава с бъдещия си съпруг, докато работи като куриер. По онова време младият Ицхак Шамир е лидер на бойната група Лехи, която се бори с британските колониални власти преди основаването на държавата Израел през 1948 г. Двамата сключват брак през 1944 г.