Българските Църкви в САЩ ще бъдат загубени?


„… душата е празна, а разумът спи …”

Георги Иванов от Чикаго: Има риск все повече български църкви в САЩ да бъдат загубени за българите и България

“Злото, да бъдат лишени от българските си корени, да бъде скъсана връзката с майката – БПЦ, българите и България да загубят материални, културни и исторически ценности, каквито са храмовите сгради, иконостаси и икони, прилежащите училищни стаи, театрални зали и ресторанти, е сполетяло много от тях. “

На Западния бряг в САЩ няма построен Български Храм към официалния Синод към нашата Патриаршия

“Служителите на Църквите трябва да възвърнат вярата у хората и да ги върнат в храма”

“Ние, българите, трябва да отстояваме принадлежността си към Българската православна църква. За това са необходими съгласувани действия между митрополити и дипломати. Трябва да се сложи край на демагогията, лицемерието и лъжата, че видите ли една църква след като се посещава от българи е българска. Българска е църквата която е под омофорията на Българската православна църква. Всичко останало рано или късно ще бъде асимилирано и загубено за нас … .”

10 юни 2012г. Книгата на Георги Иванов „Българските църковни общини в Америка и Чикаго” беше представена в София при голям интерес. За това – какви са рисковете пред българските църкви в САЩ, какво е значението им днес за българската общност и за историята на разколите сред българските църковни общиниАгенция “Фокус” разговаря с автора й д-р Георги Иванов при представянето на книгата в София. Той е родом от Гоце Делчев и живее в Чикаго, САЩ. Препечатваме интервюто без промени, като сме добавили само информация за Българските Църкви на Западния бряг в САЩ.

Фокус: Д-р Иванов, колко време отделихте на книгата за българските църковни общини в САЩ, която беше представена в София?
Георги Иванов: Изследването започнах през 2004 година. Едно съдебно дело, чието началото води от 2005 г. и се очаква да приключи тези дни, забави отпечатването на подготвения материал. Публикувах изследването си в края на миналата година. То включва много документи от архивите на Светия Синод, ДС, МВнР и спомени на участници в събитията с които имах възможност да разговарям.
Фокус: Защо е важна темата за българските църковни общини в САЩ?
Георги Иванов: Според мен темата е важна, защото засяга българските църкви, ако щете
българските национални интереси. Нещата, които са се случвали, и се случват около българските църкви, не са в интерес както на българската църква, така и на българската държава. Църквите извън България са част от Отечеството.
От самото им създаване в САЩ преди повече от 100 години, те са поели множество функции. Освен църква, там е и място, където емигрантите се събират, установяват социални контакти и общуват. Новото поколение, се учи да пише и чете на български език. Там се организират танцови и театрални трупи, оркестри, представления. Ядат, пият и се веселят. Така че църковната община в чужбина следва да се разглежда и възприема по този начин: църква – за богослужения; читалище – чрез традиционните си форми да поддържа българският национален дух, обичай и традиции; училище; ресторантска част с кухня и бар. Всяка отделна църковна община, се регистрира по законите на щата като организация с нестопанска цел. Управлява се от църковно настоятелство, чийто председател по правило не е свещеникът. Църковното настоятелство е отговорно преди всичко пред закона, а след това пред канона. Богомолците са тези, които финансово издържат църквата – заплата на свещеника, плащането на ток, газ, вода, всичко. Членове на църквата не са тези, които живеят на територията на епархията, както е в България, а тези, които са заявили желание за това. Те са тези, които участвуват в избор и могат да бъдат избирани за църковни настоятели. Надявам се разликите между църквата в чужбина и тази в България да бъдат разбрани и да се съобразяваме с тях. Също да се разбере, че всяка етническа група си построява или закупува свои църковни сгради и се черкува в тях. Бог е един и Църквата е една, но храмовите сгради, където се извършват религиозните служби и обряди и всичко останало, което църковните членове решат да правят, са отделни и принадлежат на тези, които са ги построили. Накратко – темата за българските църковни общини в САЩ е важна, защото църквата е фактор за съхраняване на българската национална идентичност, тя е част от България. Определението, че е фактор взех от закона за българите в чужбина. Така го нарича законодателят. Имам сериозни основания да считам, че този фактор се подценява от Църквата и държавата. Необяснимо е да няма „съгласувани действия” между тях, както е записано в закона. Не си спомням, митрополитът на българската епархия на Америка, Канада и Австралия и посланикът ни в САЩ да са видени заедно поне на някои български национален или религиозен празник.
Това е много показателно за (не)изпълнението на закона.
Фокус: Традиционно в България сме свикнали да казваме българската църква е един от крепителите на българщината. Как е в ХХІ век на територията на САЩ и на Канада?
Георги Иванов: С огорчение трябва да кажа, че това не се споделя от някои българи тук в Чикаго. Те смятат, че църквата е църква и няма значение каква е тя. Съгласен съм донякъде, когато става дума за православието като цяло. Дали човек ще отиде в българска църква, в етиопска или в японска, за православието няма значение. Там ритуалите са едни и същи, култовете са едни и същи: Влизаш, прекръстваш се, запалваш свещ, отправяш молитвите си към Бога. Разликата е в това, че църковната служба – литургията се води на език, който не разбираш. Така,
„душата е празна, а разумът спи”,
пишат братята Кирил и Методий към превода на библията на разбираем за славяните език. Ние трябва да съхраним българските църкви в такъв смисъл, че в тях да се запази българското. Да се споменават българските светци, народ и войнство, както е прието. Свещеник, владика и патриарх да са българи. Откъде накъде ние ще бъдем предателите, ние ще изневерим на майката-църква и ще се съгласим в църквите ни да дойдат небългари-свещеници, митрополита да не е българин, Синода да бъде от епископи нямащи нищо общо с българската история, бит и култура, воглаве с техния предстоятел. Това е положението с така наречения Български диоцез към Православната църква в Америка днес, към който „неразумни” българи искат да прикачат църквата Св. Иван Рилски в Чикаго.
/ОТ КОМЕНТАРИ: Църквата не може да се раздели, нито раздроби, защото тя в действителност е мистичното Христово Тяло. И Христос като Глава на тялото на Църквата не може да има много тела, нито да има разделено тяло. В Тялото Христово е била победена и самата смърт. И този, който живее в Тялото Христово и пребивава в Него жив чрез богодействените тайнства и любовта, изразяваща се в спазване на заповедите, преминава от биологична смърт към вечния живот на Триединия Бог. И така, както лозовата пръчка не може да живее и принася плод, ако бъде отсечена от ствола, така и отсеченият от Църквата вярващ или дори цели общества от вярващи – независимо от тяхната численост – не могат нито да съществуват в Христа, нито да съставят друга Църква./
Фокус: Кой служи днес в българските храмове на територията на САЩ и Канада и каква е ролята на Светия Синод с изпращането на свещеници? Изпращат ли се свещеници от България там?
Георги Иванов: Ще поразширя отговора. Църквите, наричани български в САЩ, са по-малко от 40. Те са разделени на две епархии. Едната епархия принадлежи към Българския Свети Синод с патриарх Максим. Ръководи се от епископ Йосиф. Другата е към т.нар. Български диоцез към Православната църква в Америка (ПЦА)  Orthodox Church in America.
Искам да поясня как се е стигнало до това деление и коя е ПЦА?
Как се е появил т.н. Български диоцез към ПЦА е една тъжна история,
която не е обяснена добре, поради което и не е разбрана добре. През 1937 г. в САЩ е изпратен епископ Андрей със задачата да оглави българските църкви в САЩ в единна епархия. Той не се сработва със силната и властна Македонска патриотична организация (МПО), която от дълги години е подчинила църквите на своите политически цели. Много скоро, в началото на 1939 г. част от църквите се отделят от еп. Андрей в независима от Синода Църква. След деветосептемврийският преврат, общият враг – новоустановената комунистическа власт в България, обединява църквите ни отново около еп. Андрей. За да подчертаят антикомунистическата си позиция, МПО и църковните деятели „временно” отхвърлят административната си зависимост от Синода в София докато там властва „безбожническият комунистически режим”, запазвайки „духовната си връзка” с БПЦ. С течение на годините, отношенията между еп. Андрей и църквите ни в САЩ със Синода в София се подобряват. Водещите свещеници настояват еп. Андрей да направи официални постъпки за връщането на епархията отново към духовната и административна власт на Синода. Освен това те деликатно обръщат вниманието му и върху неговата възраст и физическо здраве. Трябва да се търси негов заместник. Такъв те вече имат – архимандрит Кирил Йончев. Така се стига до 1963 г., когато на посещение в САЩ пристига Неврокопският митрополит Пимен. Той е изпратен от Светия Синод (и от ДС, документ, за което има в моята книга) да се запознае с живота на българските църкви и да подготви връщането им към БПЦ. Това е времето, когато МПО и настроените против еп. Андрей свещеници искат Пимен да въздигне в епископски сан Кирил Йончев и Синода да възложи на него ръководството на епархията в САЩ. Пимен отказва под предлог, че няма решение на Синода за това. Отказът води до отцепване им от БПЦ. Като мотив излагат зависимостта на Църквата в България от комунистическата власт. Това би бил сериозен мотив, ако всичко се беше случило преди да искат от Пимен и той да им откаже въздигането на Кирил Йончев в епископ. Отцепниците, по-късно осъдени и разпопени за разкол, търсят и намират „духовна закрила” от Руската църква зад граница, една руска черковна юрисдикция в САЩ. Те въздигат Кирил Йончев в епископ. Така се обособява Българската епархия, наречена „диоцез” извън състава на БПЦ.
ПЦА е църковна юрисдикция също в САЩ . Води началото си от бивша митрополия принадлежаща на Руската православна църква. През 1970 г. тази Митрополия, наричана до тогава Руска ортодоксална гръко-католическа църква в Северна Америка  /Russian Orthodox Greek Catholic Church of North America/ получава автокефалност от Руската патриаршия и се преименува на Православна църква в Америка.
Целта на този акт, според българските тайни служби по онова време е била, да се противодействува на Вселенската патриаршия, която има каноническото право да оглави Православието в нетрадиционно православни географски райони. По тази причина и Вселенската патриаршия все още не признава тази независимост на ПЦА и е в остър конфликт по въпроса с Руската църква. /Вселенската патриаршия признава не само автокефалността (независимостта) на Българската православна църква, но и въздигането и в патриаршеско достойнство./
В последно време дори се прокрадва вероятността за да настъпи „мир” в православния свят, акта на дадената самостоятелност да отпадне и ПЦА да възстанови статута си на Митрополия към Руската църква. Тази вероятно се коментира официално и в ПЦА. /Statute of the Orthodox Church in America/
През 1976 г., Руската църква зад граница, която беше поела „духовна закрила” над обявилия се в разкол Български диозец, отказва закрилата си. Еднолично Кирил Йончев подписва договор за присъединяване към ПЦА. Която, както споменах, само 6 години по-рано (1970) ПЦА получава независимост от още по-зависимата от комунизма Руска православна църква /Agreement on the Autocephaly for the OCA/. Това слага началото на обезбългаряването и загубата на българския характер на църквите ни строени с парите на нашите родолюбиви предшественици и нас в САЩ. Конкретни факти и документи са приложени в книгата ми.
Понастоящем в Българския диоцез към ПЦА има не повече от трима-четирима свещеници с български имена. Това може да се види в интернет, на страницата им www.oca.org (там все още са имената на отдавна пенсионирали се или починали свещеници от български произход). Старите свещеници, българи до мозъка на костите си, някои от които са бранили българщината в поробена Македония с оръжие в ръка, правят същото в Америка с кръста и евангелието. Отишли си от този свят, те са заменени с такива от не български произход и резултатът е налице – загуба на национална идентичност, откъсването им от българския бит и традициите, загуба за българите и България на църковни сгради и реликви – материални, исторически и културни ценности. Православието е запазено, но българщината е загубена. Това е тенденцията, която ще засегне и малкото останали църкви с български свещеници от този диоцез към ПЦА.
ПЦА има духовна семинария, където се подготвят свещеници за техните църкви /Departments/. Аз не съм запознат с програмата на обучение, но съм убеден, че там не се изучава историята на българската църква и житията на българските светци. Убеден съм също, че студентите в тази семинария не са израсли в български семейства, не познават българската душевност, култура и бит. Не говорят нашия език. Един такъв свещеник не би могъл да служи в църква, създадена и посещавана от българи, особено емигранти от последните двадесетина години. С поемането на църковния живот от такива свещеници започва краят на българщината в тези църква. Много са примерите, които потвърждават това.
За Светия синод и изпращането на свещеници за българските църкви мога да кажа единствено, че това трябва де е нещо, което да се подразбира от само себе си.
Кой друг да изпраща свещеници за нашите църкви? Как трябва да бъдат подбирани и по какви критерии – не е моя работа да се произнасям.
Запознат съм с инструкцията за подготовка и изпращане на свещеници на запад и САЩ, разработена от ДС някъде през 1979 г. Съгласно тази инструкция, на свещениците се е възлагало да следят действията на „вражеската” емиграция, да я държат настрана от ръководството на църквите, да докладват в посолствата чрез представяне на доклади по предварително зададена структура. В днешно време не зная как стоят нещата. Би било добре – българската общественост в родината и в емиграция да знае, че Синода има грижата българските църкви тук да не остават без български свещеници.
КОМЕНТАР НА РЕДАКЦИЯТА
Българската Православна Църква “Св. Климент Охридски” в Лос Анджелис е към ПЦА и не принадлежи към Официалният Синод в България към Патриаршията и Патриарх Максим. По последна информация от Свещеника в Храма Отец Николай, след смъртта на Епископ Кирил, в ръководството на ПЦА няма български представител, дори на Българския Диоцез /Parishes of the Bulgarian Diocese Chancery/, като на негово място е избран руснак, който отговаря за Българския Диоцез  /Bulgarian Diocese/ и за който нашият свещеник не е гласувал при избора. 
Българската Православна Църква “Св. Георги” в Лос Анджелис е към Алтернативния Синод в България, като по официални данни на правителството на Р България този Синод не съществува. Храм “Св. Георги” не принадлежи към Официалният Синод в България към Патриаршията и Патриарх Максим и в момента този Синод също няма Патриарх.
Фокус:Каква е връзката с църквата – майка днес на храмовете, които са на територията на САЩ?
Георги Иванов: Сложна. Нека припомня, че по законите на САЩ, църквата е организация с нестопанска цел. Управлява се от борд на директорите, по български – църковно настоятелство. Свещеникът се възприема като служител на тази организация и финансово е зависим от нея. Митрополитът предлага, общото събрание одобрява, а бордът – назначава свещеника. Тук често възникват проблеми. Връзката с църквата –майка се осъществява по правило от митрополита. По силата на конституционалното разделение на Църквата от държавата, държавата не се намесва в работата на Църквата. Това е разбираемо, когато става дума за отношенията вътре в страната, в случая България. Предвид особените функции, които емигрантската църква има, липсата на взаимно съгласувани действия между представителите на Църквата и държавата водят до вредни последици за националните интереси. Другите български църкви, които по зла участ са към ПЦА, нямат никакви връзки с църква в България. Те не признават Синода с предстоятел патриарх Максим, както и този на Инокентии. Няма никакви канонически или юридически предпоставки те да бъдат наричани български. Това, че в някои от тях се черкуват българи не ги прави български.
Фокус:В Щатите идентифицира ли се българската църква с държавата България, така както е например за Русия?
Георги Иванов:Като изключим древните катедри, с приемането на православието от различните народи, тяхната Църква се идентифицира с тяхната държава. От Византия е правилото, че не може царство без Патриаршия. В Америка православието е един конгломерат „от национално-църковни „диаспори”, обединени от православието, но разделени етнически, културно, канонически и административно” (цитирам висш духовник от ПЦА). Това е и причината – защо в много градове в САЩ има повече от един митрополит – защото има повече от една православна юрисдикция, нещо отречено от каноните на православната църква, но прието като даденост в САЩ. Тези епископи, представители на различни църкви-майки, си имат организация наречена SCOBA (Standing Conference of the Canonical Orthodox Bishops in America …Наличието на руски, гръцки, сръбски, български и куп още православни църкви е неоспорим факт. И никой не иска неговата църква да бъде сбъркана с друга. Всяка църква запазва своята национална идентичност и връзката с майката-църква. Това е чест и гордост за тях. Има и малки изключения – църквата Св. Иван Рилски в Чикаго, например, където Република България има Генерално консулство. /Бел.ред. В Лос Анджелес, където също има Генерално консулство отговарящо за цели 11 щата, има също само една Църква към БПЦ в Аризона, но за сметка на това и двата Храма в Ел Ей – самият град-домакин на Официална София не са към БПЦ, като дори единият “Св. Георги” се отцепва от Официалният синод само преди близо 3 години, по времето на съществуващото вече Генерално консулство там, и преминава към несъществуващият официално и непризнат от държавата Алтернативен синод пред близкият поглед на дипломатите/. Нещата трябва да бъдат ясни – в Америка православните църкви са създадени на етнически принцип. Това няма нищо общо с филитизма, още по-малко с национализма. За всички това е елемент от родолюбието.
Да, българска църква в САЩ, която признава БПЦ, се идентифицира с държавата България.
Фокус:Каква е ролята на емигрантите от географската област Македония в изграждането на църковните общини в Щатите и в Канада?
Георги Иванов:Масовата емиграция от поробена Македония, както се е наричала тази област тогава, е след Илинденското въстание (1903) и междусъюзническата война (1913). Населението е принудено да емигрира в България. Не малко стигат и до Щатите. Основоположниците на българските църкви в Америка са именно емигрантите от Вардарска, Пиринска и Егейска Македония. Това са хора с чисто българско национално самосъзнание. В началото те са посещавали гръцки и руски църкви. Водени от желанието да слушат литургията на родният си език, те се заемат с изграждането на собствени църковни общини. Наричали ги българо-македонски, македоно-български, българо-американски. Впоследствие, с изкуствено създадената македонска нация, нещата започват да се променят. В резултат на планомерна външна пропаганда и подмолни вътрешни борби, много от църквите започват да се обособяват като самостоятелни македонски църкви.
Впрочем, когато се говори за ролята на Държавна сигурност в църковния живот в Америка, трябва да се знае, че една от задачите е била да се противопоставят на Скопие, в стремежа да си присвои нашите църкви и история.
Въпреки полаганите усилия, много от църквите са се обособили в епархия към непризнатата Македонска православна църква в Скопие.
Фокус:В края на 2011 г. в България бяха отворени досиетата на висшия клир. Имаше ли това някакъв отзвук сред българските църковни общини в САЩ и Канада?
Георги Иванов:Имаше естествено. Разочарованието е голямо. Засегнати са вярата и доверието. Нарушени са каноните и апостолските правила от тези, които най-стриктно трябва да ги спазват. Сериозно покаяние не последва. Единствено Американския митрополит Йосиф направи авансов опит за това (2008). Вярващите са в очакване. В очакване са и невярващите. Те захапаха тази тема, за да оправдаят действията си за ново разпокъсване на българските църкви, дори за промяна на тяхната юрисдикция, както е в Чикаго. Съгласете се, в почти 1150-годишната история на Българската православна църква има толкова много светли и достойни личности, които не могат да бъдат затъмнени от действията тези за които се говори сега. Без да ги оправдавам, ние не знаем обстоятелствата при които те са приели.
Фокус:В последните години в България много се разчита на българските църковни общини зад граница за създаването на училища за децата на емигрантите. Това променя ли по някакъв начин характера на самата църква?
Георги Иванов: Споменах, че емигрантската църква в САЩ има повече функции отколкото се предполага. Училището е било и е едно от тях. В по-ново време, като най-голямо достижение на българската емиграция в Чикаго, трябва да се посочи разширяване дейността на училищата. Това се дължи преди всичко на няколко амбициозни жени, които вложиха огромна енергия и лично време за това. Благодарение на тях училищата получиха лиценз, издават дипломи, които се признават в България. И за всеобща радост, броят на учениците непрекъснато расте. Съвсем естествено те започнаха дейността си от църквите, някои са все още там. Така, че църквите изиграха и играят своята роля, предоставяйки материална база за функционирането на тези училища. С това, тяхната роля не се променя, защото тя е била винаги и такава.
Фокус:От какво имат нужда българските църкви и църковни общини в САЩ и Канада?
Георги Иванов: Според мен българските църкви, където и да са те, имат нужда от вярващи. Клирът трябва да възвърне вярата у хората и да ги върне в храма. В САЩ и Канада, нека включим Австралия и Западна Европа, църквите имат нужда от разбиране на многофункционалната роля и отговорност която имат към род и Родина – не само съхраняване на православната вяра, но съхраняване и на българската национална идентичност. Църквата трябва да стане активен изразител на християнските добродетели – милосърдие и благотворителност, а държавата да улесни и съдейства тези добродетели да бъдат прилагани. Българската емиграция няма да се поколебае да се включи в благотворителни инициативи, ако има кой да ги инициира и проведе. Отново идвам до извода, че държавата не трябва да стои настрана, и църквата не трябва да отказва общи инициативи. Не за първи път предлагам, българските църковни общини да поемат част от издръжката на домове за деца без родителски грижи или за самотни възрастни хора в България.
Фокус:Каква е ролята на българското Посолство и Генералното консулство в Чикаго в отношенията с българските църковни общини?
Георги Иванов:Приемам въпроса ви само за православните църкви. Огорчен съм от поведението на генералните консули и посланик Поптодорова. Струва ми се, че изразявам мнението на доста сънародници тук. Всички генерални консули и техните помощници, направиха първото си публично представяне в църква св. Иван Рилски, чийто свещеник е разпопен, отрича БПЦ наричайки я комунистическа, и се опитва да я придаде към ПЦА. По какви ли не поводи ще се видят техните снимки с разпопения свещеник в местните вестници излизащи на български език. Така се подхранва илюзията в българската диаспора в Чикаго, че това е българска църква с легитимен свещеник, което първо не е вярно и второ е вредно. По този начин, приспивайки общественото мнение, ние няма да се усетим кога църквата ще бъде загубена завинаги като българска, преминавайки към Православната църква в Америка с всички вредни последици за нас. Като се знае това, хората недоумяват защо г-жа Поптодорова го награди с медал. Не зная какви са приоритетите на дипломатите и ценностите, които трябва да защитават, но мисля, че националните интереси стоят на първо място. Националните интереси повеляват църквата Св. Иван Рилски да бъде под омофорията на БПЦ. Политиката и ролята на българското Посолство и Генералното консулство в Чикаго в отношенията с православни църковни общини не е в съответствие с тези в България. Там държавниците не демонстрират връзки с разколници и отцепници от БПЦ. Ето утре или вдруги ден президент Плевнелиев ще бъде в Чикаго (бел.ред. “Фокус” – интервюто е правено преди това). Той положи клетва като президент пред Патриарх Максим. С подписа на патриарх Максим е утвърдено низвержението на г-н Ноцков. Ако президентът бъде заведен при разпопения поп в църквата св. Иван Рилски, това ще потвърди казаното от мен за ролята на българското Посолство в САЩ и Генералното консулство в Чикаго в отношенията с българските църковни общини. То е обидно и вредно за Българската православна църква.
Фокус:Какви са рисковете пред българските църкви в САЩ?
Георги Иванов: Вече споменах. Злото, да бъдат лишени от българските си корени, да бъде скъсана връзката с майката – БПЦ, българите и България да загубят материални, културни и исторически ценности, каквито са храмовите сгради, иконостаси и икони, прилежащите училищни стаи, театрални зали и ресторанти, е сполетяло много от тях. Въпросът е да се съхранят останалите. Ние, българите, трябва да отстояваме принадлежността си към Българската православна църква. Както го правят другите етноси със своите църкви. Това е наш синовен дълг. За това са необходими съгласувани действия между митрополити и дипломати. Трябва да се сложи край на демагогията, лицемерието и лъжата, че видите ли една църква след като се посещава от българи е българска. Българска е църквата която е под омофорията на Българската православна църква. Всичко останало рано или късно ще бъде отнето, асимилирано и загубено за нас, българите и България.
Фокус:Споменахте за съдебно дело. За какво е то и какво се очаква от съда?
Георги Иванов:Делото е за съхраняване на българската принадлежност на църквата Св. Иван Рилски в Чикаго. Можете ли да си представите? В Чикаго, града където живеели повече от 100 хиляди българи, се води дело дали църквата да е българска или не! Едната страна, водена от разпопения г-н Валентин Ноцков, искат църквата да бъде под юрисдикцията на Православната църква в Америка. Другата страна, искат църквата да бъде под юрисдикцията на Българската православна църква. Очакванията са, съдът да разпореди провеждане на избор за борд на директорите – църковно настоятелство. Ако съдията разпореди да има такова събрание, зависи кой ще спечели. Както в случай на неразпореждане на събрание за избор, така и в случай, че изборите се спечелят от лоялните на разпопения поп (към тях трябва да отнесем и представителите на българската дипломатическа мисия, какъв позор) църквата е изгубена за българите, признаващи Българската православна църква. Загубена е и за България. Какъв ще бъде етническият произход на свещеника, оттук на сетне, няма да има никакво значение. Дори и да е българин, това не прави църквата българска, тъй като митрополитът е американец от руски произход (Александър Галицин), а главата на ПЦА-епископ Йона, е американец от немски произход (James Paffhausen). Ако изборите бъдат спечелени от опонентите на разпопения поп, църквата Свети Иван Рилски в Чикаго остава българска – по канона и по закона. Лоялността на някои сънародници в Чикаго към разпопения свещеник, трябва да отстъпи пред лоялността към българските национални интереси. Елементарен тест за родолюбие за всички – вярващи или невярващи, с различно социално положение, обществено разпознати или не. Бил Клинтън по време на първата си кандидат-президентска кампания излезе с лозунга „Икономиката глупако!” Перифразирано, в нашия случай би прозвучало „Не попа, църквата, глупако!” (Разчитам на чувството ви за хумор).Георги К. Иванов – визитка
Д-р Георги К. Иванов е роден в Неврокоп, дн. Гоце Делчев, където завършва гимназия. Военна служба отбива в трудова повинност – като трудовак работи по строителството на брикетната фабрика на ТЕЦ „Марица Изток” и Оловно-цинковия комбинат край Пловдив. Завършва Висшия химико-технологически институт в София, където защитава и дисертация. От доста години е в Чикаго. Работи като старши инженер в изследователски сектор на голяма частна компания и хоноруван професор.

1 comment for “Българските Църкви в САЩ ще бъдат загубени?

  1. 2012/06/11 at 5:39 PM

    Членове на Църквата ли са инославните

    Църквата не може да се раздели, нито раздроби, защото тя в действителност е мистичното Христово Тяло. И Христос като Глава на тялото на Църквата не може да има много тела, нито да има разделено тяло. В Тялото Христово е била победена и самата смърт. И така, както лозовата пръчка не може да живее и принася плод, ако бъде отсечена от ствола, така и отсеченият от Църквата вярващ или дори цели общества от вярващи – независимо от тяхната численост – не могат нито да съществуват в Христа, нито да съставят друга Църква.

    Димитриос Целенгидис – професор от Солунския Университет

    Бидейки православни, ние вярваме, съгласно Никео-Цариградския (381) Символ на вярата, „в една, света, съборна и апостолска Църква”. Съгласно непрекъснатото догматично съзнание на цялото изпълнение на Църквата, т. е. съгласно нейното самосъзнание, единствената такава Църква се явява Православната.

    Изповеданието на Символа на вярата за това, че Църквата всъщност е „една”, означава, че това е основното качество, удостоверяващо нейната същност. Практически това означава, че Църквата не може да се раздели, нито раздроби, защото тя в действителност е мистичното Христово Тяло. И Христос като Глава на тялото на Църквата не може да има много тела, нито да има разделено тяло. В Тялото Христово е била победена и самата смърт. И този, който живее в Тялото Христово и пребивава в Него жив чрез богодействените тайнства и любовта, изразяваща се в спазване на заповедите, преминава от биологична смърт към вечния живот на Триединия Бог. И така, както лозовата пръчка не може да живее и принася плод, ако бъде отсечена от ствола, така и отсеченият от Църквата вярващ или дори цели общества от вярващи – независимо от тяхната численост – не могат нито да съществуват в Христа, нито да съставят друга Църква.

    По същността си, вярата на Църквата е боговдъхновена и неизменна, а не е резултат от преговори и договори. Съгласно нейната конкретна вяра, не могат да съществуват много или разделени Църкви, защото така се явява противоречие между определенията „една” и „множество” или „една” и „разделена”. Понятието „разделена” отхвърля на практика вярата в реалната същност на Църквата, защото на основание на Православното самосъзнание тя може да бъде възприета само като една и неделима Църква. Когато някой, в съгласие със съвестта си, говори за разделена Църква, това всъщност е отричане от вярата на Църквата, отрицание на собствената му принадлежност към нея и към нейното самосъзнание.

    Що се отнася до православните, при тях няма никакъв психологически проблем по повод на тяхната принадлежност към едната истинска Църква, поради отпадането на западните християни от тялото на Църквата. Безусловно е, че православните християни съчувствуват, молят се и не остават безразлични към покаянието на западните християни и връщането им в лоното на „едната, света, съборна и апостолска Църква”.

    Апостолската вяра

    Въцърковяването и последващото пребиваване в тайнственото Христово Тяло – Църквата – е невъзможно без предварителни условия. То предполага, задължително и без ограничения, приемане и изповядване на апостолската вяра – така, както е била изтълкувана и определена от Вселенските Събори на Църквата.

    И ако някой от вярващите – независимо от църковния чин, който има в Църковното Тяло – или съвкупността на вярващите – независимо от тяхната численост – нарушат, бидейки убедени в своята правота, законоустановената вяра на Църквата – то те се отсичат от Църковното Тяло. И ако имат свещен сан – се лишават от него, а миряните биват отлъчени от общността на верните, съгласно постановленията на Вселенските Събори. Това означава, че те не могат да взимат участие в тайнствата на Църквата и да се причастяват.

    Римокатолиците са отпаднали от Църквата официално през ХI век. Тогава те въвели в Символа на вярата своето погрешно догматическо учение за Светия Дух – известното Filioque. Съгласно това учение, Светият Дух като Божествено Лице съществува, изхождайки и от Отца и от Сина. Това догматично учение на римокатолиците отхвърля апостолската вяра на Църквата в Бог Троица, тъй като съгласно евангелист Иоан Духът на Истината изхожда от Отца (Иоан. 15:26). Третият Вселенски Събор, в лицето на своя председател свети Кирил Иерусалимски, говорейки относно Символа на вярата, е определил, че никому не е позволено както да добавя, така и да отнема и една сричка от всичко това, което е изложено в Символа на вярата. Всички последващи Вселенски Събори са потвърдили това постановление на Трети Вселенски Събор.

    И така, очевидно е, че римокатолиците, (а следователно и протестантите, които са възприели Filioque) са отпаднали от апостолската вяра на Църквата. Поради това би било излишно да привеждаме тук всички последвали нововъведения във вярата от страна на западните християни – като непогрешимостта на папата, мариологичните догмати – непорочното зачатие на Света Богородица и др. под., първенството, тварната благодат и т. н.

    Апостолска приемственост

    С апостолската вяра неразривно е свързана и апостолската приемственост. Цялата същност на апостолската приемственост се разкрива само в Тялото на Църквата и задължително предполага апостолска вяра.

    Като говорим за „апостолска приемственост”, имаме предвид непрекъснато продължение управлението на Църквата от апостолите. Това продължение има харизматичен характер и се обезпечава чрез предаване на духовната власт от апостолите на епископите на Църквата и чрез тях – на свещениците.

    Начинът на предаване на духовно-апостолската власт на епископите е ръкополагането. И така, ако някой от епископите е бил ръкоположен по църковно-каноничен път и впоследствие се окаже извън Църквата поради своите заблуждения относно вярата, той губи и апостолската приемственост, защото тя съществува само в тайнственото Тяло на Христа – Неговата Църква.

    Следователно, ако някой от епископите или някоя Поместна Църква в своята пълнота – независимо от числеността на нейните членове – отпаднат от вярата на Църквата, изразена непогрешимо на Вселенските Събори, те губят апостолската приемственост, след което не може и дума да става за притежаване или продължаване на апостолската приемственост у отпадналите от Църквата.

    На основание на всичко казано, самият римски папа, а също и цялата съвкупност от римокатолическите епископи са лишени от апостолска приемственост, тъй като, лишавайки се от апостолска вяра, те са отпаднали от Църквата. Следователно, разговорът за апостолска приемственост извън Църквата няма никаква научна обосновка, тоест няма никакво отношение към богословието.

    Свещенството и другите тайнства

    Свещенството в рамките на Църквата – това е свещенство на Самия Христос, защото Сам Христос извършва тайнствата на Своята Църква чрез епископите и свещениците Си. Свещенството се предопределя от непрекъснатото си продължение от апостолите, тоест предполага апостолска приемственост. Свещенството предполага Богочовека Христос като Свещенослужител в Своето мистично Тяло – Църквата. И накрая, свещенството на Христос има място в Църквата и се дава от Самия Христос чрез Неговата Църква и за Неговата Църква. Автономно свещенство и автономни, несвързани с Църквата, тайнства не могат да съществуват.

    Свещенството, както впрочем и всички тайнства, разкрива литургичното явление на Църквата, (Църквата явява себе си в тайнствата, съгласно свети Николай Кавасила). Това означава, че за да съществуват тайнства, е необходимо преди всичко наличие на Църква. Можем да сравним тайнствата с клони на дърво. Живите клони, цъфтящи и даващи плод, могат да съществуват само тогава, когато са органично продължение на дървото, т. е. когато са онтологично свързани със ствола му.

    От богословска гледна точка е невъзможно за ума да приеме, че инославните – римокатолици или протестанти – имат поне едно тайнство, например тайнството кръщение. Фундаменталните въпроси, които трябва да се повдигнат в този случай, са следните: Кой е свещенодействал, извършвайки тайнството кръщение? Къде е придобил своето свещенство свещеноизвършителят? Кой му е дал свещенство, след като то се дава само от Църквата? И по какъв начин може да има Църква у инославните, които вследствие на догматични заблуждения на своята вяра са отпаднали от нея?

    Теория на „двата дроба” на Христос

    Тази теория е родена от католичеството. Съгласно тази теория, дробовете на Христос са римокатолицизмът и Православната Църква.

    За нещастие, днес тази теория е възприета от много православни иерарси и светски академични богослови, които явно абсолютно не я познават. Защото тази теория, разглеждана от православна гледна точка, не само че не е богословски обоснована, но в буквален смисъл на думата е богохулна.

    Православната Църква се отличава онтологично от римокатолицизма по чисто догматически причини. Православната Църква счита, че само тя е запазила характера на Църква като Богочовешко Тяло на Христа.

    Впрочем, тъй като Църквата, съгласно Символа на вярата, по същността си е „една” и неразделна, съвършено невъзможно е богословски да се разбере, как по спомената по-горе теория Православната Църква и римокатолицизмът могат да се подразбират ката „двата дроба” на Христос, т. е. като някакви равностойни членове на Неговото Тяло. В този случай следва да се счита, че всички останали членове на Тялото Христово или остават необосновани еклезиологически, или се покриват еклезиологически от други, освен тези две, Църкви. Нещо подобно обаче би ни насочило директно към възприемане на протестантската еклезиологична „теория на клоновете” (Branch theory)[1], а това се явява абсолютно недопустимо от православна гледна точка.

    Гореизложената теория с римокатолически произход за „двата дроба” на Христос се явява богохулство, когато бива възприета от Православни. Тя се явява богохулство в пълния смисъл на думата, защото включва римокатолицизма в състава на безупречно чистото Тяло Христово като Негов органичен член – т. е. като един от Неговите дробове, докато в същото време римокатолицизмът страда онтологически като съществуващ вън от Богочовешкото Тяло на Църквата.

    „Църкви-Сестри”

    Преди всичко, определението „Църкви-сестри” е абсолютно необосновано и дори неприемливо. Необосновано е богословски, дори когато се използува за изразяване на връзката между Поместните Православни Църкви. И съвършено неприемливо богословски, когато се използва за определяне онтологическия характер на Православната Църква и римокатолицизма.

    Терминът „Църкви-сестри” няма библейски фундамент, а и по принцип такъв не е бил узаконен. Когато апостол Павел се позовава на различни поместни Църкви, той не ги нарича „сестри” и никак не подразбира съществуването на някаква Църква, явяваща се „майка” на тези поместни Църкви, защото е съзнавал, че Църквата е една и има съборен характер в смисъл на пълнота на истината и живота в нея, като Глава на Църквата е Самият Христос. Така, когато апостол Павел се обръща към някоя поместна Църква, той използува стереотипния в този случай израз: „Църквата Божия, намираща се в … (примерно Коринт)”. Това означава, че явлението на цялата пълнота на Църквата е налице на всяко място, където съществува евхаристийна общност от вярващи, начело с техния епископ. Подразбира се, че единството на поместните Църкви се гарантира от тяхното общение помежду им в същата вяра, начин на живот и църковен порядък. Единството на поместните Църкви е осигурено на практика от Събора на техните епископи.

    От всичко казано става ясно, че щом единомислещите поместни Църкви в рамките на Православието не се узаконяват богословски, когато се наричат „сестри”, толкова повече не съществува богословско-еклезиологично обоснование за названието „Църкви-сестри” по отношение на Православната Църква и римокатолицизма. Впрочем римокатолицизмът не може дори буквално да бъде наречен църква след 11 век, защото от тогава връз него тежат епитимиите на Вселенските Събори и той е отпаднал от Богочовешкото Христово Тяло.

    Тук трябва да отбележим, че снемането на гореспоменатите епитимии не може да бъде извършено от никого в Църквата, независимо от това, колко високо е положението му в църковната иерархия, а може да бъде извършено само от Вселенски Събор. Но и това може да стане само в случай, че бъдат отстранени догматичните причини, поради които римокатолицизмът е отпаднал от Църквата.

    И така, очевидно е, че официално от 1054 г. римокатолицизмът не се явява Църква. На практика това означава, че той няма правилна апостолска вяра и апостолска приемственост. Няма нетварна благодат, а значи няма богодействени тайнства, които правят Богочовешкото Тяло на Църквата „обществото за обожение” на човека. И тъй като Църквата не може да не пребъде една и неделима чак до края на времената, всяка християнска общност извън Православната Църква се явява еретическа.

    [1] Говорейки за „теорията на клоновете” имаме предвид теорията на протестантите за истинноста на Църквата. Църквата, съгласно протестантите, това е невидима общност на светците. Различните историко-емпирични църкви и всички догматични системи имат и законност и равенство на съществуване като клони от едното дърво на невидимата Църква. Невидимата Църква всъщност е Църквата, която се изповядва в Символа на вярата. Следователно, никоя отделна поместна църква, от която и да е догматична система не е въплъщение на „едната, света, съборна и апостолска Църква”. Никоя поместна църква не може да твърди, че има цялата пълното на явената истина. Едната Църква Христова е цялата съвкупност от отделни нейни клонове, т. е. поместни църкви от всички догматични системи, колкото и различни да са те догматически помежду си – бел. а. (обратно в текста)

    Статията е публикувана в списание “Εν συνειδήσι”, 2009, № 6

    Източници:

    http://www.blagogon.ru

    http://www.apologet.spb.ru