Почина актьорът Сава Хашъмов

Зад гърба си има три брака, четири деца, двама внука и над 100 роли

А понеже аз не съм професор в Харвард, от мене не се изисква да произвеждам мисли, които никога никому няма да потрябват, а да фабрикувам такива мисли, които могат да преминат в действия

Изиграва първият Хамлет след промените от 1944 година

“Защото всяко поколение си има своя Хамлет. Поколението иска своя Принц датски, който да каже неговата дума. Тоест поколението харесва себе си – то иска да види себе си чрез Хамлет. То иска да види своите мисли и чувства, своите въжделения, мисли за бъдещето, дълбочината на живота, мерзостта на живота. ”

Дъщеря му Яна Хашъмова заминава за Щатите преди 20 години, омъжена е за американец, неин колега и е преподавателка по културология в Охайо

Защото любовта идва и си отива, но обичта, ако е истинска, остава завинаги

Всеки играе без да разбира

София, 11 януари 2012г. На 71 годишна възраст днес почина уважаваният актьор Сава Хашъмов, съобщиха от Съюза на артистите в България.
Сава Кирилов Хашъмов е роден на 5 март 1940 г. в Плевен. От малък знаел, че ще стане актьор, въпреки това се записва студент
по химия във Висшия химикотехнологичен институт в София, където учи две години. Колеги и преподаватели обаче му казвали, че
трябва да отиде където му е мястото и през 1963 г. завършва актьорско майсторство във Висшия институт за театрално изкуство при проф. Стефан Сърчаджиев и Методи Андонов. Артист е в театъра в Бургас (1963-1964) и от 1964 г. до пенсионирането си през 2006 г. е в Народния театър “Иван Вазов” в София.
Секретар е на Съюза на артистите в България (22 ноември 1978- април 1989).

Има над сто роли в театъра и киното. Участвал е във филмите “Мъже”(1966), “Бягащи по вълните”(1967), “Един наивник на средна възраст” (1976, криминален хит по сценарий на Богомил Райнов), “Цар Иван Шишман” (1969), “Легенда за Паисий” (1963) и др. Удостоен е със званията “Заслужил артист” (1976) и “Народен артист” (1984).

Реплика от “Един наивник на средна възраст”: “Винаги, когато мисля за този черен генерал, първото, за което се сещам, е, че беше едър като планина и развит като атлет. С това съвсем не искам да кажа, че мисля непрекъснато за него, защото ако седна да мисля за всеки такъв, животът ми трябва да протече изцяло в мислене. А понеже аз не съм професор в Харвард, от мене не се изисква да произвеждам мисли, които никога никому няма да потрябват, а да фабрикувам такива мисли, които могат да преминат в действия. И ако се случва понякога да си спомням за тоя тип, то не е за туй, че съм впечатлителен, а защото някои хора непрекъснато ме карат да се връщам към тези неща.”

“Знанието, познанието и мъдростта неизменно носят тъга”

“Много неща ме разсмиват, но иначе съм малко тъжен човек. С времето открих, че т.нар. помъдряване носи тъга. Непременно! Който казва, че не е станал тъжен – лъже. Тъжен е! Знанието, познанието и мъдростта неизменно носят тъга. Иначе всеки може да ме разсмее. Аз обичам да се смея, но това не значи, че не съм тъжен. Имам четири деца и двама внука – един тук и един в Москва. В Америка още нямам, но сигурно ще имам. Децата ме разсмиват винаги. Особено когато ме видят, че съм малко не в крачка с настроението. Обичам, като ги видя, да се смея, а те ме питат: “Тате, защо се смееш?, а аз им отговорям: “Защото сте смешни!” А те: “Защо, какво ни е смешното?” Защото сте мои, им викам, затова сте смешни. Кога успях да ви създам, пък и да ви направя такива хора. Радвам им се. И всеки друг може да ме разсмее. Обичам да ми казват: “Абе, Сава, ти още ли си жив!?” (смее се).”

Всеки играе – иска или не иска, признава ли си или не – всеки играе някаква роля в живота. Нещо, свързано с това за какво живееш. Истината е проста – живеем, за да умрем. Родили сме се, за да умрем и всичко зависи от това как всеки чака този час. Ако го чакаш спокойно и си го осмислил навреме, не можеш да мислиш, че си вечен. Важно е как ще живееш от раждането до смъртта. Затова всеки играе, без да разбира. Моята роля е театърът и нищо друго. Ако го няма театъра, ще си отида. Това не е плач, така ще стане. Да, сега играя малко, но имам. Имам театър. Ако го нямам, както се казва, ще отпихна. Ще се отпусна. Ще бъда просто нещо, същество някакво, което съществува. Аз съществуването не го приемам. Виж за съществуванието там (поглежда нагоре)… не знам. Като дойде този час, тогава ще кажа. Ако мога (смее се).”

/Из интервю за Новинар 24 юли 2004г./

Да влезе в правият път

/интервю за блицбг/

– Да, но преди години се носеха легенди за любовните ви авантюри. Кога решихте, че е крайно време да влезете в правия път?
– Аз винаги съм вървял по правия път. Вярно е, че съм имал много любови и три брака, но всичките са по любов. Като типичен представител на зодия Риби като се влюбя, аз се женя. Истинската любов обаче е тази, която не ме е оставила вече 35 години. Ония, малките, попътните, ги изживях под 30-годишна възраст.
– Как се запознахте със сегашната си съпруга Анастасия Бакърджиева?
– Тя беше последната жена на моя професор във ВИТИЗ Стефан Сърчаджиев. Беше бременна в шестия месец, когато той почина. Оженихме се, когато синът й Стефан беше 4-годишен. Приех го като мой син, като запазих фамилията му – Сърчаджиев, в знак на благодарност към моя учител. (Проф. Стефан Сърчаджиев (1912-1965) е един от основателите на съвременния български театър. Създател е и на филмите “Утро над родината (1950), “Хитър Петър” (1960), “Царска милост” (1962) и др. Баща е на актьора Йосиф Сърчаджиев. Анастасия Бакърджиева през 60-те години играе в няколко филма (б. а.). С Анастасия имаме още един син – Николай, който е на 32 години и работи като мениджър.
– През 1967 г. на снимките в Несебър на българо-съветския филм “Бягаща по вълните” по известната повест на Александър Грин се срещате с една от най-красивите актриси на руското кино – Маргарита Терехова. Тогава вие сте женен и имате дете, но скоро рускинята разбира, че е бременна от вас. Какво се случи по-нататък?
– Бях толкова влюбен в Рита, че се разведох с първата ми съпруга, с която бяхме в един курс във ВИТИЗ и имахме дете. (Дъщерята Яна Хашъмова заминава за Щатите преди 14 години, омъжена е за американец, неин колега, и сега е преподавателка по културология в Охайо – б. а.) Тогава бях на 26, а Рита – две години по-млада от мен. Заминах да живея при нея в Москва, но бракът ни просъществува само година и половина. Сигурно щеше да е друго, ако бях художник, музикант или архитект, но актьорската професия иска да си е на своя територия. В Русия щях да си остана чужденец, макар че бях назначен в киностудията “Горки” и ни дадоха апартамент, след като преди това живеехме в една стаичка два на три метра в дървено общежитие опреди революцията. Там се роди Аня. Казвам й на Рита: “Ела в България. Въло Радев обещава, че постоянно ще имаш работа в киноцентъра.” Тя обаче отказа. По същите причини, поради които и аз не можех да остана в Русия. Реших да се върна в София.
– Слава Богу, че не сте направили грешката на Таня Масалитинова, когато на стари години остави Народния и замина да живее в Англия с новия си съпруг…
– Казвах й на Таня: “Иди там, но съм сигурен, че ще се върнеш.” И тя се върна.
– В московския всекидневник “Комсомольская правда” излезе интервю с дъщеря ви Ана, която доскоро носеше името на майка си – Терехова, но в новия филм “Чайка” по Чехов се появява за първи път с бащината си фамилия. Изненадахте ли се от нейното решение?
– Не, защото като беше в България с трупата на московския театър “Луна”, в който играе, и тогава ми каза, че е решила да смени фамилията си на Хашимова. Викам й: “Стига с това Хашимова, щом не можете да го напишете на руски Хашъмова…” А тя: “Ну, папа, невозможно – мама Терехова, я тоже Терехова…” Много Терехови ставали за един филм, защото майка й е и режисьор на новата “Чайка”. Накрая се съгласих: “Правилно, нека се знае, че и ний сме дали нещо на света!” Аня вече е заслужила артистка и също ме дари с внук.
– Писаха в някакъв вестник, че навремето сте зарязали жена си и дъщеря си да мизерстват в Москва, а тя в интервюто си говори с огромна обич за вас и за това как сте се грижили за нея. Коя е истината?
– Истината я казва тя в интервюто си.
– Пак някъде писаха, че сте затънали в дългове заради страстта си по покера. Отървахте ли се от властта на хазартната тръпка?
– Аз дори карти не умея да играя, а те ме изкараха комарджия. Измислят си какви ли не глупости, но аз отдавна не им обръщам внимание.
– Помня ви от 1963 г., когато на сцената на Учебния театър на ВИТИЗ играехте Хамлет – млад, красив и безкрайно талантлив. Но вашият учител Методи Андонов ви беше поставил още на старта възможно най-високата летва. За щастие вие се справихте блестящо и цяла София се извървя да ви гледа. Ами ако бяхте се провалили? Сега, от дистанцията на времето, не смятате ли, че това е било авантюра от ваша страна?
– Това беше първият Хамлет след промените от 1944 година. Предизвикателството беше наистина много голямо и преди да излезе представлението, навсякъде се говореше, че това ще бъде студентска авантюра. Ние всичките бяхме на по 23 години, а асистентът ни Методи Андонов – на 33. Но неговата постановка на “Хамлет” от предизвикателство се превърна в доказателство, а авантюрата стана художествен факт, в който цяла театрална София се убеди. За 4 месеца изиграхме 50 представления. 10 години след премиерата Методи каза, че е време пак да направим “Хамлет”, който да няма нищо общо с първия вариант. Защото всяко поколение си има своя Хамлет. Поколението иска своя Принц датски, който да каже неговата дума. Тоест поколението харесва себе си – то иска да види себе си чрез Хамлет. То иска да види своите мисли и чувства, своите въжделения, мисли за бъдещето, дълбочината на живота, мерзостта на живота. Лаская се от мисълта, че онова време – 60-те години, беше избрало мен. И досега сънувам Хамлет. Това е моята роля! Най-щастливата, но и най-нещастната!
– Защо пък нещастна?
– Защото след това (повече от 40 години!) всички казват: “Много е добър и в тази роля, но не е Хамлет.” Естествено е, няма по-висока летва от “Хамлет”.
– Какво стана с проекта на Методи Андонов?
– Не се осъществи, защото той почина.
– Малцина сигурно знаят, че преди да влезете във ВИТИЗ, сте изкарали три семестъра в ХТИ. Театърът не беше ли детската ви мечта?
– Като дете и юноша в Плевен всички смятаха, че един ден ще стана актьор, понеже много хубаво рецитирах, но когато завърших гимназия, нямах самочувствието, че мога да вляза във ВИТИЗ. Страхувах се да не ми се смеят хората, ако не ме приемат. Понеже бях завършил със златен медал, можех навсякъде да се класирам, но аз реших да запиша ХТИ, за да имам стабилна професия. Докато следвах там обаче, непрекъснато рецитирах по всякакви тържества и един ден известният проф. Божоров, при когото бях взел два изпита по висша математика, ми каза: “Като завършиш, можеш да станеш асистент, доцент или началник в някой завод, но ще бъдеш един от многото. Ако завършиш ВИТИЗ, ще бъдеш Сава Хашъмов, защото там е талантът ти.” Същото ме посъветваха и мои приятели и аз се осмелих да кандидатствам във ВИТИЗ – явих се на изпитите (тогава за едно място се бореха по няколкостотин души) и ме приеха.
– След ВИТИЗ една година сте играли в Бургаския театър, но не сте изкарали там задължителните 3 години по разпределение. Кой ви помогна да влезете в трупата на Народния?
– В края на първата година имаше Национален преглед на българските театри, на който Бургаският театър се яви с пиесата “Има бог Перун” на Надежда Драгова и Първан Стефанов. След прегледа тогавашният директор на Народния Славчо Васев ме повика и ми предложи да ме вземе в трупата на “Иван Вазов”. И представяте ли си какъв беше моят отговор? За първи път в живота си казах, че трябва да си помисля, преди да взема решението. Бях съвсем млад и се страхувах дали ще се справя, как така ще застана редом с такива колоси на театъра като Стаматов, Трендафилов, Чапразов, Ирина Тасева, Петя Герганова, Ружа Делчева, Таня Масалитинова, Славка Славова… Обадих се на Методи Андонов да го питам какво да правя и той ми каза да не се колебая и веднага да тръгвам.
– Как ви приеха старите лъвове и лъвици?
– Още помня погледите им по време на първите ми репетиции там в “Чайка” на Чехов. Бях много притеснен, но те ми дадоха рамо, помогнаха ми да се успокоя и имах чувството, че ме заобичаха. В момента, в който ми казаха “Савичка”, разбрах, че съм приет. Ще ви разкажа една любопитна случка. Веднъж в коридора ме среща Славка Славова и с много сериозен тон ми каза: “Савичка! Вие, разбира се, сте провинциалист, но никой не може да носи класически костюм като вас! Представяте ли си – първо ме смачка, а после ме въздигна в небесата… Славка Славова беше невероятна жена! Тя е играла с мен любовница, майка и жена.
– Младите се обръщат към вас с почтителното “Доайене”. Вие ли сте актьорът с най-дълъг стаж в Народния?
– Да, младите ми го измислиха, уж на шега, но аз действително съм доайен – най-много години имам в този театър. Да си доайен на един театър е признание за всичките години, които си му дал.
– В момента ангажирани ли сте на сцената?
– Не. Преди 3 месеца се пенсионирах, за да не ме пенсионират. Макар че при изпращането ми казаха: “Савата е винаги наш, той винаги е добре дошъл!”
– Учудвам се как човек с вашия талант и вашата кариера е успял да се запази толкова непосредствен в света на артистичните среди, където суетата, клюката и завистта буят на воля. Как го постигнахте?
– В нашата професия (ако е професия, защото според мен тя е призвание) трябва да внимаваш да не прекалиш със суетата. Защото всеки си e малко суетен, особено артистът. През тези 43 години аз дадох всичко от себе си на театъра. Това е нещото, с което мога да се похваля и да се радвам. Нищо друго не умея – един бушон не мога да завъртя. Само театър – една любов, която с годините се е превърнала в голяма обич. Защото любовта идва и си отива, но обичта, ако е истинска, остава завинаги.

Химията на истинската любов. Не смея да лъжа, имал съм много любови, три брака – все с любов. Истинската любов обаче е тази, която не ме е оставила вече… (пресмята наум) 34 години. Ония малките, попътните любови, съм ги изживял под 30-годишна възраст. След това казах “Стоп!” – ама без да искам съм го казал, не нарочно (смее се). Щом 34 години живея с една жена – Анастасия Бакърджиева, за мен това е истинската любов, като онази, за която ви говорих в началото за театъра – любовта, която се превръща в обич. Навик, без който не можеш. Като цигарите е. Щом като дотам сме го докарали с жена ми, значи има такава химия.