Наш сляп добряк дарява здраве – Международен ден на слепите

Альогата от 20 години загубил напълно зрението си, наричат го и д-р Куин Лечителя, но за стотици хора той е масажистът Алиш със златните ръце и със златното сърце

“Заради злобата, завистта, защото изведнъж всички се разделиха на богати и бедни и това води до този напрегнат, забързан живот.  Сега всичко е открито и хората злобеят: аз това го нямам, другият го има и злобеят. Не сме добри.  В чужбина същото – българинът като срещне друг българин, вместо да му помогне, гледа да го закопае в земята. Нямаме и управляващи да мислят правилно за народа, всеки гледа лява ръка – десен джоб. А коя партия е, все едно”,

“В Европа всички инвалиди се чувстват добре и равноправни на другите хора!”

“Повечето заболявания са заради проблеми с нервната система! Жалко е, че почти всички вече не се смеят. Смехът е здраве. Тогава мозъкът ти става на гьон, не може да мислиш и се разтоварваш”

12 ноември 2010г. Утре е денят на слепите хора и затова ще ви разкажем за един прекрасен и много специален незрящ българин.

Алиш Шарански или Альогата, както го наричат приятелите му, е един от 473-ата жители на село Черна Места в община Якоруда. А може би е и най-известният. Причината е проста: той дарява здраве като майстор на масажа и рехабилитатор. А пък е и много положителен човек – добряк, веселяк, неподражаем шегобиец.
Въпреки, че от 20 години е загубил напълно зрението си, 44-годишният мъж е почти винаги усмихнат.
   “Много весел човек е, когато общуваш с него се разтоварваш, забравяш всички проблеми. Той е радостта на селото”, казва Атидже Джамбазка пред БТА, една от жените, събрали се пред магазинчето срещу дома на Алиш. А и много помага на хората, лекува ги, знае го цяла България, добавя тя пред агенцията.
    Алиш смята, че чувството му за хумор е може би по рождение.
   “По този начин се разтоварвам, разказва той. Няма психически обременения, когато човек се смее. Жалко е, че почти всички вече не се смеят. Смехът е здраве. Тогава мозъкът ти става на гьон, не може да мислиш и се разтоварваш, обяснява той пред БТА.
    С усмивка приема закачките на Атидже и другите комшийки, които го наричат д-р Куин Лечителя. Но за стотици хора той е масажистът Алиш със златните ръце и със златното сърце.
    Пред малката му къща има купчина разцепени дърва и други, които чакат брадвата. “Те са на брат ми, аз вече съм в Европа – имам климатик”, не пропуска и тази възможност за шегичка Альогата.
     Не е ходил в Европа, но знае, че там е добре. Убеден е, че там хората като него, които са сто процента незрящи, са по-добре отколкото в България, защото условията са по-добри. “Те са много по-напред от нас и са направили така, че всички инвалиди да се чувстват добре и равноправни на другите хора”, казва той.
    Алиш съвсем спокойно се движи по улиците на селото и по нищо не личи, че не вижда. “Може би имам силна ориентация, обяснява той спокойствието, с което намира всяка пътечка, врата или двор. Всеки ден в продължение на десет години пътувах така и с влака до Добринище, където работех – всеки път качване, слизане, ходене, без придружител. Знам ли как се научих, вероятно интуиция”, разказва той.
    По онова време е бил рехабилитатор в почивната станция на миньора, след това в почивен дом “Еделвайс”. При демокрацията, която счита, че не е точно такава, каквато е трябвало да се случи, тъй като всичко едва ли не било разрушено, се отказал от работата си в Добринище.
    “По хотелите не ми се ходи, защото там идват по принцип здрави хора и от кеф, обяснява той. При мен идват болни хора и разликата е огромна. Повечето заболявания са заради проблеми с нервната система. Рухне ли нервната система, всичко външно става зле, коментира той. Алиш смята, че сигурно помага и психически на хората, които идват при него. “Когато нямаш психическо равновесие, болката не минава лесно, а и невярващите хора, да знаеш, не се лекуват лесно. Иска се човек да вярва”, категоричен е той.
    А как да се разтоварва българинът при този напрегнат живот?
    На този въпрос той отговаря, че и самите хора са си го направили живота такъв. “Заради злобата, завистта, защото изведнъж всички се разделиха на богати и бедни и това води до този напрегнат, забързан живот, коментира Алиш.  Навремето бяхме всички равноправни, нямаше бедни и богати или богатите се криеха. Сега всичко е открито и хората злобеят: аз това го нямам, другият го има и злобеят. Не сме добри. Има отзиви и за чужбина: българинът като срещне друг българин, вместо да му помогне, гледа да го закопае в земята. Нямаме и управляващи да мислят правилно за народа, всеки гледа лява ръка – десен джоб. А коя партия е, все едно”, философства още лечителят от Черна Места.
    Според Алиш сега и кризата се отразява. Има болни хора, а нямат пари да се лекуват. Почти всеки ден при него пристигат по четирима-петима нуждаещи се, повече са през почивните дни. Доста са и пациентите му от Благоевград, сред тях са и известен доктор-рентгенолог, и зъболекар. А колко взема, отговорът е: не е скъпо. “Гледам така като са по-оръфани хора, по-беднички – от тях вземам колкото за една-две ракии.”
    Колкото раздава положителна енергия на хората, с които общува или лекува, при работа Алиш казва, че поема и цялата лоша енергия на пациента, ако той е отрицателно настроен. От лошите неща се освобождава през времето, което прекарва със своите зайци.
     “Имам в момента седем красавци, някои са по десетина кила, като агнета са”, разказва той. Продавал е зайци и в Благоевград. Гледането на тези животни го успокоява, разтоварва. Губи си по час-два при тях. “Хубави животни са, обяснява с удоволствие той. Красиви, мекички, а и лекичко драскат, малко и да те ядосат. Като гушна зайчето, имам чувството, че наново се раждам. Храня ги доволно, защото си ги обичам.”
    Алиш слуша радио и денем, и нощем. Новините пръв научава. Знае какво е станало и късно вечерта, и рано сутринта. Но най-много слуша “Дарик”, защото има повече спорт. “С телевизия не се занимавам – все едни и същи сапунки. Аз ще си направя по-добър филм, казва Алиш. Футболът ми е слабост. Фен съм на Левски и Милан.”  Знае всички спортни журналисти и започва, естествено.

      “Сега не пия, не пуша, по жени не ходя, разказва Алиш. Вечер си слушам радио, една камара мисли ми минават през главата. Ако има някой по-тежко болен, мисля си какво да направя. Главоблъсканици винаги има.”
    Завършил е рехабилитация в София, учил е две години и половина. С благодарност споменава името на доц. Любомир Тодоров. При него ходели с болежките си всякакви шампиони – гимнастици, волейболисти и какви ли още не. Алиш владее масажа до съвършенство, но това по думите му не е до учението, може би повече е дарба. “Имам някаква диплома, но не знам къде е, дявол да я вземе”, подхвърля той. На работа постъпил през 1987 г. след дипломирането. Тогава виждал, после се задълбочили проблемите му със зрението, което загубил през 1990-1991 г.
    Лекувал е и тежко болни. “Да, така е, изправял съм хора на крака, нека да не звучи малко силно. Но всичко не става с магическа пръчка и за ден или два. Това го обяснявам на много хора, лежали и по два месеца в болница. Ако бях Аллах или Бог, няма значение, първо щях себе си да излекувам отведнъж, но не е така. Хората не го разбират. Всеки си мисли – той е тръгнал да ми взима парите. Простите хора така си мислят.”
    Да помага на хората – това, по думите му, изглежда му идва отвътре. “Като гледам, че много страдат, идват откъде ли не, една камара път бият дотук и ми се иска колкото се може добро да свърша.” Лекува всякакви ставни заболявания, проблеми на опорно-двигателния апарат, дископатии, ишиаси, радикулити, плексити.  “По принцип, когато имам по-тежки случаи, вечерно време мисля от какви процедури има нужда пациентът. Изпитвам някакво състрадание към човека, който страда, разбираш ли”, обяснява Алиш.
    Дали по природа е състрадателен или защото той самият е загубил зрението си – Алиш смята, че двете неща са свързани. А що се отнася до работата допълва, че всеки занаят си има нещо специфично, а и майсторлък си трябва.

 “Всеки не може да прави масаж, в момента има страшно много хора, които мислят, че могат да го правят, но не познават  устройството на организма, от какво има нужда. Аз и без снимка, с пипане усещам къде е проблемът”,  казва незрящият лечител от Черна Места.
    Мислил е по едно време да престане с тази работа, но променил намерението си, като гледал как хората постоянно го търсят.

“Когато загубих зрението, не ми се и работеше, разказва той. Бях отчаян някакси, но виждах, че има хора да страдат, че мога да помагам и съвестта ми не го позволи – започнах пак отначало. Не съм имал психически срив, но ми беше трудно. Преодолях този момент с голяма воля, с чувство за хумор, с общуване. Помагам на тези, които страдат, и се разтоварвам”,обяснява лечителят.
    Хората, които са изпаднали в отчаяние в резултат на някаква болест или друго неблагополучие, Алиш съветва да вдигнат високо главата. “Без самочувствие и вярата, че ще се случат и хубави неща, никога човек няма да се излекува, убеден е той. Много силно трябва да се вярва. Ако нямаш вяра, и болестите няма да
минават.”
    Алиш живее сам. Родителите му са починали и оттогава сам се справя. “Лесни неща няма, колкото и да е трудно, трябва човек да се бори, споделя философията си той. Животът е истинска борба. Във водовъртежа, ако не оцелееш, няма кой да ти помогне.
При тази липса на работа сега психически срив има у всички. Тук при нас специално е страшна безработица. Лятото, ако не са гъбите, няма какво да се прави. А зимата – така си ходят хората по улиците – нищо”, разказва Алиш.
    Понякога си пее, но се въздържа, да не би околните да си помислят, че леко е мръднал с акъла. Избягва да пее и когато работи, защото ще разсмее пациента, а когато се смее човек, мускулите се стягат и не може да го лекува.
    А за какво мечтае ли? “Знам ли, тайна. Кой не мечтае, няма човек без мечти”, става сериозен Алиш. Но веднага превключва на другата вълна – че иска зайците, които гледа, да се наплодят.
  “Ама това е най-лесното – за два месеца от седем може да станат 70. Имам три страхотни мъжкари. Гледай мене, гледай заека – разликата е в ушите. Той прави по десет, аз правя по едно, някой път две”, е поредната му шега, която кара всички в кафенето в Черна Места да се заливат в смях.