ДА СИ СПОМНИМ – писателят Йордан Радичков

 

“Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки.”

бомбето и емигрантите Радичков … за когото правилата в художествената литература губят своята традиционна роля … създаващият алтернативи творец. Затова и интересът към неговото творчество е толкова голям. Два пъти е номиниран за Нобеловата награда за литература. Произведенията му са превеждани на 37 езика и са издадени в 50 страни по света.

… Ние, малките народи, сме като малките деца – радваме се на всеки знак на внимание от страна на големите. Ние не познаваме високомерието и надмеността и не ги обичаме. Може би защото не сме владеели други народи. Вярваме, че всеки народ, голям или малък, има право на флаг и на глас. Страната ни е малка по територия, но с течение на годините човекът тук е наименувал всяка педя земя. Като е давал имена, по този начин българинът е покръствал земята ни. У нас даването на име се смята за кръщение. За да покръства земята си, човекът е избирал обърнатите към слънцето места, наречени божи места!

Йордан Радичков е роден на 24 октомври 1929г. в село Калиманица, Монтанско (сега изоставено и залято от язовир “Монтана” – имало 100 къщи, 500 жители и 3 гробища – християнско, турско и римско). За сто години Монтана сменя четири пъти името си: Кутловица, Фердинанд, Михайловград, Монтана. През 1947г. завършва гимназия в Берковица. Работи като кореспондент(1951) и редактор(1952-1954) във вестник „Народна младеж”, редактор във вестник „Вечерни новини”(1954-1960), в Българска кинематография(1960 – 1962), редактор и член на редакционната колегия на вестник „Литературен фронт”(1962-1969). От 1973 до 1986г. е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет на Република България.  От 1986 до 1989г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели.

“Защото и моето писане, подобно на пушека, дими, изтегля се на пръсти зад засипаните със сняг покриви, изтънява, докато накрая се слее със сивото човешко небе и се изгуби в него.”

Радичков започва да публикува  свои импресии, разкази и очерци от 1949г. През 1959г. издава първата си книга с разкази „Сърцето бие за хората” През следващите години издава сборниците с разкази „Прости ръце”(1961), „Обърнато небе”(1962), „Планинско цвете”(1964), „Шарена черга”(1964).

През 1965г. излиза сборникът му с разкази „Свирепо настроение”, уникален с асоциативните си отклонения. Човекът на настоящето остава главно действащо лице и в следващите му сборници – „Водолей”(1967), „Козята брада”(1967), „Плява и зърно”(1972), „Как така”(1974) и др.

През 1966г. от печат излиза романът-пътепис „Неосветените дворове”. С него и с издадените през 1968г. „Вятърът на спокойствието” (новели) и „Ние, врабчетата” (разкази) Йордан Радичков излиза от литературната традиция и налага свои правила и норми на творец от нов тип. По същото време той написва сценариите за игрални филми „Горещо пладне” (1966) и „Привързаният балон” (1967). Пак по това време създава и пиесата „Суматоха” (1967). Радичков често продължава да развива наглед изчерпани сюжетни линии като прехвърля вече известни герои от разказ в разказ и от книга в книга. Този похват достига своето съвършенство в сборника „Барутен буквар” (1969).

 

“всеки на тоя свят се появил различно. Аз, преди да се пръкна, дълго време живях в яйцето. Да не ти дава господ да живееш в яйце. Вътре тъмно, ни прозорец има, ни врата има, на това отгоре е и толкова тясно, че човек няма къде да се обърне” Из “Яйцето” от “Ние врабчетата”

През 70-те години на миналия век Радичков публикува романите си „Всички и никой”(1975) и „Прашка”(1977). Тогава създава и драматургичните си творби „Януари”(1974), „Лазарица”(1979) и „Опит за летене”(1979). Тези пиеси заедно със „Суматоха” са играни в Австрия, Югославия, Германия, Гърция, Швейцария, Дания, Полша, Русия, Унгария, Финландия, Чехия, САЩ, Румъния и др.

“Чир беше много странен врабец. Макар и слаботелесен, той се отърси, покачи се на ръба на гнездото и поиска веднага да почне да хвърчи. Как така ще хвърчиш!, казвам му и го смъквам обратно в гнездото. За да хвърчиш, най-напред трябва да си смениш пуха, да ти поникнат пера и да заякнат крилата ти.”

През 1984г. излиза .от печат сборникът с разкази и новели „Верблюд”, а през 1988г. романът „Ноев ковчег”. През последните години от живота си Радичков добавя нови щрихи в творчеството си – излизат сборниците с разкази: „Хора и свраки”(1990), „Малки жабешки истории”(1994), „Мюре”(1997), „Умиване лицето на Богородица” (1997)”Автострада”(1999)  и „Пупаво време”(2000) – книга с особено заглавие, ироничен  реверанс към миналото, когато в някои от диалектите „пупа” е значело корем. и типично по радичковски пренесена в съвременността, в нашето „пупаво време”. През 2003г. излиза сборникът с интервюта на писателя „Скитащи думи”.

Йордан Радичков е писател, за когото правилата в художествената литература губят своята традиционна роля – населил литературата и живота ни с врабци, свраки, верблюди, върколаци. Той е създаващият алтернативи творец. Затова и интересът към неговото творчество е толкова голям. Два пъти е номиниран за Нобеловата награда за литература.  Произведенията му са превеждани на 37 езика и са издадени в 50 страни по света.

“Защото дори на едно врабче може да му се случи понякога да забрави, тъй както и на вас ви се случва понякога да забравите. А особено пък ако човек е гладен, съвсем ще забрави всичко.”

Радичков е удостоен с много отличия и награди, както в България, така и в чужбина. Носител е на престижната международна италианска награда „Гринцане кавур”(1984) за белетристика и на Кралския шведски орден „Полярна звезда”(1988). През 1996г. за книгата си „Малки жабешки истории” е вписан в Почетния списък „Ханс Кристиан Андерсен” на Международния съвет на детската книга.

В България е носител на наградите: голяма награда за литература „Добри Чинтулов”(1980), награда „Аскеер”(1996) за цялостен принос в развитието на театралното изкуство, национална литературна награда „Петко Славейков”(1998), голяма награда за литература на Софийски университет „Св.Климент Охридски”(2001).

През 2000г. Йордан Радичков е удостоен с орден „Стара планина” I -ва степен за цялостен принос в българската култура. През 2003г. е удостоен и с държавната награда за култура „Паисий Хилендарски”.

Битието на писателя  не би било същото без съпругата му  Сузи, децата и внуците, двама от които носят неговото име – Йордан. “Уважавайте децата! Те са ангелите на света. Чрез тях Бог разпростира своята благодат над нас. Жената е като кладенче за мъжа – от която и страна да се наведе, все ще утоли жаждата си”, казваше мъдрецът.

Едно от малкото ярки български културни кандила гасне в апартамента си на ул. “Оборище“.

Големият български писател умира в София на 21 януари 2004г.

Но Не Говорете за Радичков в Минало Време!

“… Ние, малките народи, сме като малките деца – радваме се на всеки знак на внимание от страна на големите. Ние не познаваме високомерието и надмеността и не ги обичаме. Може би защото не сме владеели други народи. Вярваме, че всеки народ, голям или малък, има право на флаг и на глас. Страната ни е малка по територия, но с течение на годините човекът тук е наименувал всяка педя земя. Като е давал имена, по този начин българинът е покръствал земята ни. У нас даването на име се смята за кръщение. За да покръства земята си, човекът е избирал обърнатите към слънцето места, наречени божи места.

Ние живеем тук, в нашата земя, повече от 1000 години и смятаме, че когато в един дом се роди дете, то Бог разпростира благостта си над този дом, като изпраща в него своя ангел. При пътуването си в страната вие вероятно ще срещнете много родители, извели на разходка своите ангели и дошли с ангелите си в църквата.

Над нас преминава и големият Аристотелев път за прелет на птиците. Два пъти годишно от юг на север и от север на юг прииждат огромни ята птици. За разлика от нас, хората, те не се бутат една в друга и не си пречат. Зимно време, когато земята замръзне, водоплаващите птици летят ниско над реките и малките водоеми. Тези водоеми дишат пара към небето, водата в тях не замръзва. Народът ги нарича нежно топлици. В тези топлици птиците кацат, за да починат по своя път и да се нахранят. Живеейки над този въздушен път, ние виждаме постоянно как Бог се е погрижил за всичко. И как нищо на този свят не става без Божието благоволение.

… “Добре дошли на българска земя”. Земята ни е малка по територия, но сърцето ни е голямо и в него винаги има място за всеки изпратен от Бога човек”.

„В своите разкази, новели и театрални пиеси „софийският Кафка” използва оръжието на гротеската срещу абсурдността на света. Той черпи изкуството си от селската мъдрост, устояла на всички изпитания. ” Списание “Куриер на ЮНЕСКО”

“Ами гнездото?, питам Мититаки, какво е гнездото на чичо ти. Ами че той чичо ми няма гнездо, казва Мититаки. Тъй ли, споглеждаме се всички ние изненадано и като се съветваме тихо помежду си, решаваме най-после, че всичкото богатство на Фр. Т. Мититаки и цялата му птича ривиера пет пари не чини, щом като той няма едно най-обикиовено птиче гнездо, където може да се сгуши на топло и да го напълни нощем с най-хубави сънища.“

„Винаги съм имал чувството, че Йордан Радичков е без възраст, по-точно, че не е от този свят, а е пренесен от онези непознати планети, в които миналото и бъдещето живеят по комшийски, а времето е трупало безкрайна мъдрост, познание и някаква странна тъга, стоплена и озарена от човешка доброта” акад. Светлин Русев

ОТКЪСИ от произведения на Великия Радичков

Из повестта “БОМБЕТО” … и емигрантите …

 

 

“КЪМ   НЕГОВО   ВЕЛИЧЕСТВО  ЧИТАТЕЛЯ

 

Преди да премина към Бомбето, искам да дам някои пояснения на негово величество читателя.

Справедливо изниква въпросът, защо трябва да се пише за Бомбето, а не за човека!

Ами че и аз мислех най-напред за човека, но колкото повече го изучавах, толкова повече той остаряваше и ставаше безцветен. Струва ми се дори, че един ден умря. Човекът никак не искаше да умре и за да се предпази от тази неприятна преживелица или да я отдалечи по възможност повече от себе си, той много грижливо спеше, много грижливо ядеше, също така грижливо заседаваше, кихаше, пътуваше и понякога се изразяваше извънредно колоритно, в смисъл, че ние носим големи отговорности върху себе си и трябва да бъдем проникнати от съзнание за тези отговорности. Но въпреки колоритното си изразяване, но въпреки че ядеше, спеше, бръснеше се или пък се размножаваше, струва ми се, че човекът умря.

А Бомбето остана!

То нито се бръснеше, нито ядеше, нито кихаше – дори азбуката не познаваше, а остана. Светът е пълен с  подобни  несправедливости.  Нима всичко край нас,  което не страда, не яде, не държи речи и не носи отговорности,  ще остане,  а  ние  няма да  останем. Тогава за какво сме пъплели по неравномерната повърхност на живота! За да оставим накрая на една могилка ли, по едно тревясало подобие на бомбе и с „Шапки долу!” да завършим своя земен път? Замисляли ли сме  се  някога,  че в края на живота си ние пак се обръщаме към шапките и шапките са, които ни отдават последна почит?

Но нека продължим нататък!

Въпросното   Бомбе   попадна   в  България благодарение на един българин. При посещение  в  Италия  през  Втората  световна   война българинът закупи Бомбето, защото само глупакът би влязъл в Италия, без да излезе от нея без бомбе. По онова време в Италия беше хубаво. Мусолини още не бе почнал да сее жито в градските градини и да го вършее по площадите на Рим.
Бомбето бе „Борсалино” и трябва да отбележим, че тогава то минаваше за монтевереса на бомбетата   (европейците  наричаха  Монт  Еверес  най-високия  връх на света, Чомолунгма; той още не бе изкачен от Тенсинг и Хилари и поглъщаше много експедиции   в   ледниците   си).  Италианците  си имаха тайна за производството на щумпа, от които се правеха бомбетата, затуй бомбетата им бяха най-леките в света.

Напредналите и цивилизовани държави се съпротивяваха на  бомбето, цилиндърът  правеше отчаяни опити да се задържи и въпреки съпротивата си се ограничи в сферата на дипломацията. Когато застреляха сръбския крал във файтона, бомбето първо прикри страха върху лицето на монарха, защото лицето на един крал трябва да бъде или усмихнато, или мъжествено, или благородно, но никога – изплашено. Бомбето проникна постепенно в Европа, изхвърли в   Дунава  влашката  и маджарската  филцова  шапка,  изтика  на  север наперената тиролска шапка и проникна дори на  Британския  остров,   като превзе англичаните за голяма тяхна изненада. Британските жители  продължаваха  да  пушат  лули край камините и да четат Дикенз и приеха бомбето с усмивката на Мона Лиза, започнаха да го разхождат в прочутите си ролсройси и се примириха, че със същата усмивка  са доказали  също  тъй,  че   са   парламентарна  държава.

Та, тъкмо в това време, когато едната половина на земята бе под сянката на бомбето, а другата половина под сянката на желязната войнишка каска, нашият българин си купи въпросното Бомбе от Италия, преди да тръгне на път за своето отечество…”

“Журналистиката помага много, до определено време обаче. Тя помага много, защото те хвърля на най-невероятни места. Аз преди да стана журналист не бях виждал морето, не знаех какво е море. Не бях влизал в мина, не знаех какво е мина. Познавах сечищата, защото съм бил в планината за сечене на дърва. Човек се сблъсква с много области на живота,, иначе не би се добрал до тях, ако не е журналист. Журналистиката те среща с много хора, всякакви хора, интересни хора. Много впечатления, жизнени, натрупва човек.”

Думи и думи
Едно време, като слушах как старите хора в моя край разговарят помежду си, имах чувството, че си разменят златни монети… Сега, като слушам как всички ние разговаряме помежду си, имам чувството, че си разменяме книжни левчета, с които нищо не можеш да купиш! И може би тъкмо заради това, че нищо не може да се купи с тях, си ги разменяме така щедро помежду си!
Толкоз за едно левче.

“Аз имах все слаби бележки, все тройки имах по български език и литература. Сега децата правят много есета. По мое време поне веднъж седмично трябваше да напишеш свободно съчинение. И аз на това изкарвах тройка. Изкарвах тройка защо – защото аз никога не можах да направя увод, изложение и заключение в едно съчинение. Аз започвам както си ща, и завършвам както си ща. Без да спазвам такива правила. Няма увод, няма изложение, няма и заключение. Аз така продължих да пиша до края на живота си, и до ден днешен. Една история, като искам да я разкажа, аз мога да я започна от където искам.” Из интервю на Радичков с Иван Бакалов