Шкумбата назначен за дипломат в Чикаго

3 Август 2010г. Димитър Туджаров-Шкумбата ще започне работа в българското консулство в Чикаго, съобщават от Министерството на външните работи. Той ще бъде колега на консула Лила Георгиева, която се прочу преди години с еротичните си снимки в интернет.

От Външното министерство заявиха, че не коментират от кого идват предложенията за външни на ведомството консулски назначения, но припомниха, че министърът без портфейл на българите в чужбина Божидар Димитров е подписал подкрепително писмо за кандидатурата на роденият на 6 октомври 1954г. в Петрич Димитър Туджаров.

Тодор Колев беше съветник по въпросите на културата в българското посолство в Канада в периода 1992 – 1993, изпратен от кабинета на Филип Димитров, а Бисер Киров – културен аташе в посолството в Москва, изпратен от правителството на тройната коалиция.

56-годишният Туджаров, който по образование е инженер, ще бъде третият с дипломатически ранг в Чикаго. В консулството работят и две технически лица без дипломатически статут. Все още не е уточнено с какво ще се занимава точно Шкумбата в Чикаго.

ЧАСТИ ОТ ИНТЕРВЮТА НА ШКУМБАТА

Новинар/2006г. //

– Г-н Туджаров, имате възможността да сравнявате българите и чужденците. Добри хора ли сме ние?

– Били сме добри три-четири години след освобождението от турско робство. Преди това сме били бойци. След 9.09.1944 г. пък бяхме безличен народ, който лъжеше, че работи и за това получаваше минимално възнаграждение. Това възнаграждение му стигаше да отиде на море, да прекара там отпуска си сякаш е на работа в голяма столова, да не протестира, под сурдинка да разказва политически вицове или вицове за милиционери и да обсъжда комшиите си. А сега сме зли хора. Това е надстройката на базата, предложена на целокупния многоетнически български народ.

– Някои определят днешното време като мутробарок. Вие как бихте го нарекъл?

– Аз го наричам мутриархат. Но вече останаха малко мутри, някои от тях дори се опитват да бъдат културни. Една мутра например казва на касиерката в операта: “Искам два билета.” “За “Ромео и Жулиета” ли?”, пита касиерката. А мутрата: “Не, за мене и жена ми, на непознати билети не купувам.” С ограбеното от българския народ някои мутри и най-вече техни роднини завършиха висше образование в чужбина и имат по няколко дипломи. В бъдеще може би те ще преподават на нашите деца и внуци.

– Въпросът “как да се оправим” се дискутира твърде често. Вашето мнение?

– Преди две години изнасях програма в Израел. Запознах се със собственика на тамошна банка. След моя въпрос защо според него на нас, българите, все нещо не ни е в ред, той изтъкна три причини. Първо, попита като народ кое хоро сме изиграли от начало до край заедно. Второ, напомни, че у нас е в сила принципът “всеки срещу всеки”. Трето, посъветва, когато ни приемат в Европейския съюз, да не се превърнем в бездомните кучета на Стария континент – много умни, много издръжливи, но единаци. “Не си ли смените манталитета, начина на живот, начина на мислене, тежко ви”, заяви той. …

– А колко българи по времето на тоталитаризма бяха в ситуацията да имитират Тодор Живков, макар и тайно?! Знаеше ли Тато, че го имитирате?

– Да. След 10 ноември 1989-а бивш генерал от Държавна сигурност ми каза: “Г-н Туджаров, аз ви зная и кътните зъби.” Отговорих: “Радвам се, в момента единият от тях е за пломба, кажете при кой зъболекар да ида.” Той отвърна съвсем сериозно: “Аз не се шегувам – по онова време слушахме съвсем внимателно вашите записи. И по тях определяхме настроението на народа.” Рекох му: “Издигате ме в собствените ми очи, чудех се защо тогава нещо ми дишаше във врата”. Посмяхме се доста. И той призна: “Не ви прибрахме, както не прибрахме Радой Ралин, за да демонстрираме на света, че в България има демокрация.” ...

– Бабин или дядов артистичен талант сте наследили?

– Навремето баба Ванга, лека й пръст, казваше: “Няма два камъка еднакви, камо ли пък два човека.” Ако говорим за артистичния ген, в нашата фамилия той се проявява през поколение. Дядо ми, бащата на майка ми, е свирел, рецитирал, пишел добре, рисувал и т.н. Май съм наследил част от неговите способности. А бързият начин на говор е от баща ми Неделчо Делев, който е един от известните наши футболисти. От него наследих и прякора Шкумбата. Шкумба означава гердан на ракия. В Пиринския край така викат на мехурчетата, образувани отгоре на серт-ракията.

– Кога бе първата ви сценична изява?

– Когато бях в първи клас. Участвах в детска оперета в читалище “Братя Миладинови” в родния ми град Петрич. Но в даден момент си забравих репликата и за да не изложа пред обществото родителите си, които бяха уважавани учители, сетих се да инсценирам убождане в роза. Едно детенце изобразяваше на сцената роза, тикнах пръст в него, изсмуках наужким кръвта и изтичах зад кулисите при учителката Тя ми пошушна репликата. Върнах се на сцената и я казах. Ето какво може да сътвори импровизацията.

– Импровизация ли е женитбата ви?

– Да – години борчески семеен живот. Защото с мен трудно се издържа. Със София се запознахме по необикновен начин. Като инженер в Петрич ходех на работа с руски велосипед. Един ден се спусках към моста над р.Луда Мара и една бабичка тръгна да го пресича. За да не я ударя, минах в лявото платно. Там беше София, която тогава бе ученичка в 11 клас. За да не я блъсна, се ударих в една кола, паднах и се потроших. Девойката се разплака: “Аз съм виновна – не виждам, пък не си нося очилата.”

– Макар че сте се чувствали зле, сигурно сте се възползвали от ситуацията…

– “Няма проблеми, всичко е наред, я си дайте телефона да ви се обадя”, успокоих я аз. Честно казано, харесвах си я от по-рано и съдбата ни срещна именно на моста. А бях вече дърт ерген – 27-годишен. Отидох при баба Ванга, с която бяхме съседи в Петрич, и си признах: “Ще си взема булка, на Полизоеви малката дъщеря.” А тя: “Добре, вземай я, много е арна и на стари години ке те гледа.” Жена ми завърши химия, след това – още една специалност, и сега е преподавател в университета.

– Имате две деца. Наследи ли някое от тях вашия талант?

– Големият ми син архитект, а малкият ученик. Големият е много сериозен, с фино чувство за хумор – може да те клъцне леко, но да те боли цял живот. Като малък гледаше анимационно филмче за един магьосник, който притежаваше вълшебна пръчка, смаляваща предметите и хората. Веднъж му се скарах и той попита: “Можеш ли да ми намериш вълшебна пръчка?” Поинтересувах се защо. “Ами, за да те направя малък и, като порасна, да те чукна с нея и да те карам да правиш всичко, което искам.” Малкият син има моята телесна структура, шило е като мен, музикален е и обича да разказва вицове. Предупредих го, че не искам да става като мен, понеже това е голямо бреме. …

– На малцина е известно, че активно се занимавате с благотворителна дейност.

– Да, целта на моята благотворителност е да спасим българските деца. За разлика от мнозина, аз не се сещам за тях само преди Коледа и Първи юни. Тези деца ги има и през останалото време. Но не пишете подробности за това, някои биха помислили, че изтъквам заслугите си тук!

– За да изтъквате заслуги ли посетихте нашите рейнджъри в Ирак? Или за пари?

– Генерал Никола Колев, началникът на Генералния щаб на Българската армия, ме попита: “Колко струва участието ви?” Казах, че не желая нито една стотинка – войничетата заслужават да се повеселят. След като се върнах, приятели ме укориха: “Как можа, защо не им съдра няколко кожи?!” Ами аз бях безплатно и в Сараево, бях и в Призрен и сега пак ще отида на места, където има наши войници. В живота не всичко е финикийски знаци.

– Предложих на последния си събеседник от 2005-а да пожелае нещо на нашите сънародници. Предлагам същото на вас, първият ми събеседник за 2006-а.

– Пожелавам здраве и късмет. Всяко българско семейство да има най-малко три деца. Защото ако едното се окаже гений, другите две трябва да работят, за да го изхранват.