173 години от рождението на Апостола

18 юли 2010г. Днес се навършват 173 години от рождението на Апостола на Свободата Васил Левски.

Делото на Левски е изключително ценено, а самият той е дълбоко уважаван като историческа фигура.

В България функционират три музея, посветени специално на Васил Левски – в Ловеч, Къкринското ханче и в Карлово. Като музей е оформена и килията, в която той често е отсядал в Троянския манастир. Почти всяко по-голямо селище в страната има улица, площад или училище, носещи името на Апостола.

Избран е през 2007 г. за „най-великия българин“ на всички времена в първото издание на Националната телевизия. За него са гласуваха почти 59 000 зрители.

B столицата и най-голям град на Аржентина – Буенос Айрес има Паметник на Васил Левски.

През 2009 г. открит от български астрономи астероид е наречен на Васил Левски – 204831 Левски.

Васил Иванов Кунчев, известен като Васил Левски и Апостола на свободата, е идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК), български национален герой. Създадената от Левски Вътрешна революционна организация е основата, на която стъпват организаторите на Априлското въстание. Това въстание и последвалата Руско-Турска война, довеждат до възстановяване на държавата България на европейската карта.

Васил е роден на 18 юли (6 юли стар стил[1]) 1837 г. в Карлово в семейството на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Има двама братя — Христо и Петър — и две сестри — Яна и Марийка. Учи във взаимно училище в гр. Карлово и в класното в Стара Загора. През 1851 г. баща му умира и тримата братя остават да се грижат за семейството. Васил е на 14 и започва да учи абаджилък.

От 1855 г. е послушник при вуйчо си Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Учи две години в класно училище в Стара Загора и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници в Пловдивското класно епархийско училище „ Св. Св. Кирил и Методий“, основано от Найден Геров през 1850 година. На 7 декември 1858 г. приема монашеството и името Игнатий в Сопотския манастир „Св. Спас“ под мантията на йеромонах Кирил, а през следващата 1859 г. пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон.

Някои автори свързват Левски с масонството, като допускат, че той бива посветен като масон през 1861 г. Това твърдение е категорично отречено от някои академични автори, макар те да не отхвърлят възможността Левски да е бил запознат с масонските идеи. Той владее отлично няколко езика: турски, гръцки и арменски, които се оказват полезни в революционната му дейност.

На 3 март 1862 г. заминава за Сърбия и взема участие в Първата българска легия на Раковски в Белград. Запознава се отблизо с бунтовните среди на българската емиграция. Заради своята ловкост и храброст по време на сраженията с турците за белградската крепост Васил получава името Левски (според легендата е направил „лъвски“ скок по време на военни упражнения в Сърбия).

След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През пролетта на 1864 г., навръх Великден в Сопот, Левски в присъствието на най-близките си приятели сам отрязва дългите си монашески коси. От този момент той става мирски дякон (служител, помощник) на свободата Васил Левски.

1864–1867 г. Левски е учител През 1866 г. на румънска земя се движи в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През ноември 1866 г. се среща с Раковски.

През 1867 г. по предложение на Раковски е определен за знаменосец в четата на Панайот Хитов, заедно с четата преминава в Сърбия и постъпва във Втората българска легия на Раковски (1867-1868).

След разтурянето ѝтой преосмисля изминатия път. Съмненията му в целесъобразността на четническата тактика се превръщат в убеждение. За пръв път изразява мнение, че трябва предварителна подготовка на народа за участие в освободителното дело. В писмо до Панайот Хитов загатва за своите изводи и намерения, като му съобщава, че е решил да извърши нещо голямо в полза на отечеството, „в което ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си“.

Левски заминава за Цариград с параход на 11 декември 1868 г., за да предприеме оттам първата си обиколка из българските земи. В началото на януари 1869 г. напуска турската столица и се отправя към Тракия и Северна България. Левски приключва своята обиколка и на 24 февруари се завръща в Румъния. След двумесечен престой в Румъния на 1 май 1869 г. Апостола започва втората си обиколка в българските земи. По време на тази обиколка Левски поставя началото на изграждането на вътрешната революционна организация (ВРО). Втората обиколка на Левски го убеждава, че въстанието не може да бъде вдигнато толкова скоро, както мисли няколко месеца преди това.

След завръщането си в румънската столица на 26 август 1869 г. Левски се включва активно в живота на младата българска емиграция.  Той се стреми да убеди емиграцията, че центърът на подготовката на предстоящото въстание трябва да се пренесе във вътрешността, че българите трябва да разчитат на своите собствени сили, а не на външна помощ, че трябва да се скъса решително с необмислените комбинации с балканските страни. Емигрантските дейци съзнават необходимостта от организиране на народа, но никой няма план кой и как да го направи. Те трудно се разделят и с традиционните си схващания за чужда помощ и за ръководене на революционното движение извън страната. Разочарован от емиграцията, през май 1870 г. Левски се завръща в България и се заема с доизграждането на комитетска мрежа.

До края на 1871 г. успява да създаде гъста мрежа от революционни комитети, обединени в цялостна ВРО. За столица на ВРО е обявен Ловеч. Левски единствен от „четеримата големи“ на българската революция достига до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите. Той предвижда получаване на тези средства по доброволен начин, но за тези, които отказват да подкрепят народното дело, той въвежда революционен терор.

На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. На 27 декември 1872 г. бива заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). При залавянето му Левски притежава редовно тескере за пътуване, дадено му от Малък Добри Койнов от ловешката махала Дръстене, но го гълта, за да го скрие от турците.

Предполага се, че причината за неговото залавяне е предателство от съмишленик. Спори се за името на предателя — Поп Кръстю (съучредителя на комитета в Ловеч) или Марин Поплуканов (председателя на комитета). През 1925 историкът Димитър Страшимиров публикува обширен труд, в който представя доказателства, че именно поп Кръстю става доносник на турските власти и дава сведения за местоположението на Левски.

Левски, който е охраняван само от 20 заптии по време на пътя си от Търново до София, се е надявал напразно до последно, че ще бъде освободен от съмишленици.

Впоследствие Левски е отведен в София, където е предаден на съд. Апостола изгражда защитата си на основите на правата на християните според Хатихумаюна, за да не издаде някого и организацията. Той подчертал няколко пъти, че е търсил законни пътища за изменение на живота в Империята. Левски се разграничава от дейността на Димитър Общи, за да избегне криминални обвинения. Очаквало се Великото везирство да освободи всички освен обирачите на пощата, защото политически процес не е в интерес на Турция и вреди на авторитета ѝ пред Европа. Комисията за процеса е: Али Саид паша, Шакир бей и Иванчо х. Пенчович. В инструкциите към съдиите е записано да се накажат строго само ръководителите. В състава на съда са включени и българите: х. Мано Стоянов и Пешо Тодоров като представители на българската община в града. Включени са още мюсюлмани и евреи.

Смъртната присъда е издадена на 14 и е потвърдена на 21 януари 1873 г. Процесът завършва, а комисията е иззела функциите на съд, което е недопустимо по законите на самата империя. 60 подсъдими са осъдени на затвор и заточение и двама са обесени — Димитър Общи и Васил Левски. Присъдите са потвърдени от султана по целесъобразност. За да не се навреди на турската дипломация, не са извършвани по-мащабни разследвания и гонения.

На 18 февруари (6 февруари по стар стил) 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.

В последните си мигове се изповядва пред архиерейския наместник на София – отец Тодор Митов. В изповедта си казва:

“Каквото съм правил, в полза народу е”

и помолил прошка от него и от Бога, а в молитвите си да бъде споменаван като йеродякон Игнатий, а също и българския народ.

Свещеникът поп Христо Стоилов разказва за последните мигове на апостола: “Дяконът се държа юнашки. Каза, че наистина той е първият, но че след него са хиляди. Палачът му наметна въжето и ритна столчето. Аз се просълзих и се обърнах към “Св. София”, за да не видят турците, че плача, и си тръгнах.”

Михаил К. Буботинов също дава описание: “Обаче в общи думи: отец Тодор ми е приказвал, че Левски стоял бодър и в присъствие духа казал: “В младините си бях иеродякон Игнатий, напуснах службата в съзнание, че бях повикан да изпълнявам друга, по-належаща, по-висока и по-свещена служба към поробеното отечество, която … дано!” Тук Левски се просълзил и помолил свещеника да се помоли Богу за иеродякон Игнатий … “

През 1956 г. археолозите Стамен Михайлов и Георги Джингов разкриват в църквата „Света Петка Самарджийска“ в центъра на София погребение на скелет, вписан с индикация №95., около което избухва спор дали това не е тялото на Левски. Учените твърдят, че не е, но според устни предания точно това е мястото, на което тялото тайно е препогребано след обесването. Останките са небрежно откопани и пренесени в чувал до хранилището на новооснования Софийски археологичен музей, където изчезват безследно.

Полемиката периодично затихва и се възобновява през годините, докато през 1986 г. БАН взема решение да постави паметна плоча на църквата, но то така и не се осъществява. Спорът няма официално решение и до днес.