ПРАЗНИЦИТЕ 10-16 Май + времето

Негово Светейшество Максим е Патриарх български и митрополит Софийски. Патриарх Максим е роден на 29 октомври 1914 г. Светското му име е Марин Найденов Минков в с. Орешак. От ранно юношество е послушник в Троянския манастир. Основно и прогимназиално образование получава в родното си село. Завършва Софийската духовна семинария и Богословския факултет на Софийския университет. През 1941 г. приема монашески подстриг в параклиса на Богословския факултет с име Максим, а след това е ръкоположен за йеродякон. През 1947 г. е възведен в архимандритско достойнство от Доростолския и Червенски митрополит Михаил. От 1947 до 1950 г. архимандрит Максим е протосингел на Доростоло-Червенската митрополия. През 1955 г., е назначен за главен секретар на Светия синод, на този пост е до 1960 г. На 30 декември 1956 г. е хиротонисан в епископски сан като епископ Браницки по предложение на тогавашния патриарх Кирил. През 1960 г. е избран и утвърден за Ловчански митрополит. След смъртта на патриарх Кирил през март 1971 г. става наместник-председател на Светия синод. Интронизиран за патриарх на 4 юли 1971 г. Според устава на БПЦ патриархът е едновременно и Софийски митрополит.

Хубави празници и прекрасен топъл уикенд … Българските патриарси … кой стои начело на Българската Православна Църква … има ли вярата и “алтеранатива” … отговори и история …

Екзарх Йосиф: “Има ли Православие – има България!”

————

10 Май Възстановяване на Българската Патриаршия.

11 Май Ден на Св. равноапостоли Кирил и Методий, покровители на Европа.

Професионален празник на българските библиотекари

Световен ден на Молитвата

На 11 Май 1897г. е убит писателят Алеко Константинов

12 Май Св. патриарх Герман Цариградски.

Световен ден на медицинските сестри.

13 Май ВЪЗНЕСЕНИЕ ГОСПОДНЕ (Спасовден).

Професионален празник на хлебопроизводителите и сладкарите.

14 Май — Годишнина от смъртта на Екзарх Стефан I (светско име Стоян Попгеоргиев Шоков) е първият български екзарх на Българската православна църква след 2-та св. война (1945—1948).

Изстреляна е в околоземна орбита първата американска космическа станция „Скайлаб“.

15 Май Международен ден на семейството

16 Май Световен ден на жертвите от СПИН

——-

———-

10 Май Възстановяване на Българската Патриаршия

Патриарси и патриции, реални и алтернативни …

ЗАЩО ОТБЕЛЯЗВАМЕ ТАЗИ ДАТА? 10 май 1953 г. – официално е провъзгласена Българската православна църква за патриаршия, а за патриарх е избран с вишегласие Пловдивският митрополит Кирил.

На 8 май 1953 г. в София тържествено е открит Третият църковно-народен събор, на който присъстват 107 избиратели с редовни пълномощия (от определените 111). Първият ден на събора преминава в тържествени речи, проверка на членовете и определяне на работните комисии. На следващия ден (9 май) съборът приема с някои малки промени устава на БПЦ. На 10 май съборът продължава дейността си като патриаршески избирателен събор. Съгласно чл. 20 от устава Св. Синод още на 27 април 1953 г. определя с вишегласие трима митрополити като достойни за патриаршеския престол, които правителството одобрява. Това са Кирил Пловдивски, Неофит Видински и Климент Старозагорски. В деня на избора от 107 гласували избиратели 104 дават своя глас за Пловдивския митрополит Кирил, за Видинския митрополит Неофит – 1 глас, а две бюлетини са обявени за недействителни.

Още от деня на своето възстановяване Българската патриаршия е призната от Антиохийската, Грузинската, Руската, Румънската, Чехословашката и Полската православни църкви и установяват каноническо общение с нея , чиито представители участват на тържествената интронизация на Българския патриарх Кирил на 10 май 1953 г. През 1955 г. Сръбската православна църква признава Българската патриаршия. С поздравително писмо № 552 от 27 юли 1961 г. и Цариградската патриаршия официално признава възобновената Българска патриаршия. През пролетта на 1962 г. възобновената Българска патриаршия официално е призната от предстоятелите на Йерусалимската патриаршия и на Гръцката църква.

Възстановяването на Българския патриаршески институт е паметно събитие с историческа важност в многовековната църковна и политическа история на българската държава.

Многовековна и превратна е историята на Българската православна църква и респективно на Българската патриаршия.

В далечния и бурен съдбовен IX век далновидният св. цар Борис I (852-889) покръстил българския народ през 865 година. С исконно право Църквата го канонизирала за светец и той получил прозвището Покръстител.

Пет години след покръстването, на 4 март 870 г., България се сдобила с автокефална Църква чрез извънредно съборно решение на източноправославните патриарси и папски представители на Константинополския събор от 869-870 г., с което окончателно се приобщила към голямото семейство на християнските народи.

Българската Православна Църква се учредява с решение на Вселенския събор от 869 – 870 г., свикан в Константинопол. На 4 март 870 г. Съборът решава да се създаде Българска архиепископия, подчинена на Константинополската църква – майка, тъй като тя извършва акта на покръстването. Според старобългарски паметник от Х век, за първи български архиепископ е определен Иосиф, който избира за свое седалище столицата Плиска. С преместването на столицата във Велики Преслав, там се премества и архиепископската катедра.

Патриаршеското достойнство на младата Българска църква е признато при управлението на св. благоверен цар Петър /927 – 970 г./. Още през есента на 927 г. по инициатива на българския владетел започват преговори с Византия, които завършват с подписването през октомври на 30-годишен мирен договор между двете страни – т.нар.” Дълбок мир “. Този договор е първият официален документ, който признава и утвърждава едновременно царската титла на българския владетел и патриаршеското достойнство на българския духовен глава.

По времето на цар Симеон Велики (893-927) България достигнала върха на своята духовна и политическа мощ. Към 918-919 г. на църковно-народен събор в столицата Преслав официално била провъзгласена българската автокефалия, а предстоятелят-архиепископ получил патриаршеска титла.

Първият канонично избран и утвърден Български патриарх е Дамян (ок.919 г.), който сменя архиепископ Леонтий, издигнат за патриарх при цар Симеон Първи, но не получил необходимото признание от останалите християнски църкви. Първи български патриарх Дамян Доростолски (Дръстарски) има за седалище Велики Преслав. Впоследствие патриаршеския престол е преместен в Дръстър.

Десет години по-късно, през октомври 927 г., бил сключен мирен договор между България и Византия, като били признати автокефалията и патриаршеското достойнство на Българската църква.

След смъртта на цар Иван Владислав (1014-1018) голяма част от българската аристокрация губи вяра във възможността на царството да оцелее в продължаващата десетилетия война със Византия и e готова да се преклони пред империята, за да запази титлите, имуществото и привилегиите си. Към тази група се числял и последният патриарх на Първата българска държава Давид. Заедно с ичиргубоила Богдан той се явява пред Василий II Българоубиец в крепостта Струмица и му изказва покорството си. С края на Първото българско царство (1018) е сложен и край на Българската патриаршия – това е и първото голямо историческо изпитание за българския народ и неговата Църква. Като покорена страна България не може да запази патриаршеския статут на своята Църква. Тя е понижена в ранг на архиепископия със седалище в Охрид.

През 1018 г. византийският император Василий II Българоубиец превзел Охрид, последната крепост на Първата българска държава. С това окончателно била унищожена патриаршеската институция, като по-голямата част от епархиите й влезли в новоучредената Охридска българска архиепископия, а останалите преминали към Цариградската патриаршия. По изричното настояване на император Василий Втори Охридската архиепископия е оглавена от български духовник – Дебърският архиепископ Иоан.

През 1185-1187 г., след успешното въстание на Асеневци, била учредена в новата столица Търновград Търновската архиепископия. По времето на царуването на Иван Асен II (1218-1241) възникнали благо-приятни предпоставки за възобновяването на патриаршията. На църковен събор в град Лампсак през 1235 г. със застъпничеството на Никейския патриарх и съгласието на останалите източни патриаршии бил възстановен патриаршеският статут на Българската църква.

Тъй като през цялото си съществуване патриаршията на Втората българска държава има за седалище столицата Търново, тя се нарича Търновска патриаршия. Седалището и e патриаршеският дворец, разположен на самия връх на укрепения хълм Царевец (Царевград). На същия хълм се е намирал и царския дворец и тази близост не е случайна. Тя символизира единството на светската и духовна власт в царството.

Една от основните задачи на Българската патриаршия е утвърждаването на царската власт и правото на царя да ръководи съдбините на „поверения му от бога народ“. Това превръща патриаршията в част от държавният апарат. Патриархът е един от членовете на синклита (царския съвет) и участва във всички важни събития от външно и вътрешнополитическия живот на царството. Понякога той изпълнявал и дипломатически мисии от особена важност.

В навечерието на османското завладяване на Балканите Българската православна църква се оказва в състояние на дълбока криза. След смъртта на цар Иоан Александър през февруари 1371 г. цялото единство на страната окончателно се срива. През 1381 г. видинският владетел Иоан Страцимир отстранява митрополита на Видин под предлог, че е ръкоположен от Търновския патриарх, и самоволно подчинява Видинската митрополия на Константинополската патриаршия. Същото прави и добруджанският деспот Добротица, като отделя Варненската митрополия от Търново. Българската православна църква изпада в дълбок разкол.

След падането на Търново под турска власт (17 юли 1393 г.) св. патриарх Евтимий бил изгонен от хълма Царевец, където се намирала Патриаршията. С унищожаването на Българското царство, около 1401 г. Българската православна църква загубва своята независимост, и в канонично отношение става подчинена на Константинополската патриаршия.

По-късно изпратили Патриарх Евтимий на заточение в Бачковския манастир, където починал на 4 април 1404 г. Около 1416 г. Търновската патриаршия вече била подчинена на Цариградската патриаршия. Така диоцезът на БПЦ преминал под юрисдикцията на Цариградската патриаршия, Охридската архиепископия и Ипекската сръбска патриаршия. Висшият клир се заменя изцяло с гръцки духовници, а в богослужението се въвежда гръцкия език. Това положение остава непроменено през целия период на робството до епохата на Възраждането.

Началото на църковната борба за независимост се поставя с първоначално изолирани опити за замяна на гръцките владици с български. Първият такъв акт е във Враца, където през 1824 г. врачани, под ръководството на Димитраки Хаджитошев, се опитват да сменят гръцкия владика Методий. Подобни събития следват през 1825 г. в Скопие, а през 1829 г. в Самоков. В тези начални усилия се включва и голямата Търновска епархия. Начело на борбата там застават видни местни духовници и учители, сред които изпъкват архимандрит Иларион Михайловски /по-късно епископ Макариополски/, Неофит Бозвели и Петко Славейков. В резултат на дългогодишни усилия те създават в Цариград център за организирана църковна борба.

През 1844 г. към Високата порта са отправени следните искания на българската общественост : 1. В българските епархии самото население да избира българи за владици. 2. Богослуженията да се извършват на български език. 3. Владиците да не откупуват сана си от властите, а да им се изплаща заплата. 4. Да се избере лице, което да представлява българите пред Високата порта. 5. Да се разреши на българите да имат своя църква в Цариград, и да издават свой църковен вестник. Резултатът от тези смели искания е решението на Константинополската патриаршия да изпрати на заточение в Света гора двамата духовници. През 1848 г. Неофит Бозвели умира в Хилендарския манастир, а архимандрит Иларион се завръща в Цариград едва през 1850 година.

След десетилетни упорити църковно-национални борби през XIX в. се стигнало до паметната дата 27 февруари 1870 г., когато със султански ферман българите били отделени в църковно отношение от Цариградската гръцка патриаршия. Последната отказала да признае фермана и обявила Българската църква за схизматична. Начело на новооснованата Българска екзархия последователно стояли трима бележити йерарси: Антим I (1816-1888), Йосиф I (1840-1915) и Стефан I (1878-1957).

След 9 септвмври 1944 г. започва преследване на християнската религия и нейните институции по различни поводи, но с една цел: изтласкване на религията от обществения живот и по възможност нейното унищожаване. С приемането на нова Конституция (4 декември 1947 г.) Църквата де факто е отделена от държавата, но тук става дума за отделяне, провеждано и от горе. На 24 февруари 1949 г. се приема Закона за изповеданията.

Налагането на държавния контрол върху БПЦ е свързано с намаляване броя на свещенослужителите, ограничаване на религиозната активност на по-ревностни свещеници и други. От съществуващите две духовни семинарии (Софийска и Пловдивска), едно духовно училище и един Пастирско-богословски институт през 1951 г. остава само Софийската духовна семинария, а Богословският факултет е изваден от Софийския университет и е превърнат в Духовна академия, издържана от Св. Синод. Преломен момент в подчиняването на БПЦ е отстраняването на екзарх Стефан.

След дълги спорове на 3 януари 1951 г. Св. Синод приемa и избира Пловдивския митрополит Кирил за нов наместник-председател на Св. Синод.

Следващата стъпка и на правителството, и на Св. Синод е свързана с възстановяването на патриаршеското достойнство на БПЦ, изхождайки от необходимостта да се засили общественият авторитет на Българската православна църква, което е необходимо от гледна точка на организиране борбата на православните църкви против Ватикана. Ръководството на държавата дава съгласие българската Екзархия да бъде въведена в Патриаршия.

През 1948 г. Полската православна църква получава автокефалия, а през 1951 г. е последвана от Чехословашката православна църква.

На 8 май 1953 г. в София тържествено е открит Третият църковно-народен събор, а на 10 май съборът продължава дейността си като патриаршески избирателен събор. Така на 10 май 1953 г. БПЦ официално е провъзгласена за патриаршия, а за патриарх е избран Пловдивският митрополит Кирил. Той се явява макар и непряк приемник на Търновския патриарх св. Евтимий, последния български патриарх до началото на турското робство.

След смъртта на Кирил през 1971 г. патриаршеският престол e наследен от ловчанският митрополит Максим – патриарх Максим, който възглавява БПЦ и днес.

ПАК РАЗКОЛ … ПОЯВЯВА СЕ “АЛТЕРНАТИВЕН СИНОД” …? А може ли една религия да има алтернатиа? Да – друга религия!

С настъпването на Прехода (11 септември 1989 г.) Българската патриаршия е разтърсена от криза и заплашена от разцепление.

Проблемите в църквата всъщност започнаха през 1989 г., когато Христофор Събев призова за нов, демократичен Синод. През 1992 г. властта обяви Максим за нелегитимен и назначи временен Синод. През 1996 г. отцепниците избраха Пимен за патриарх. Регистриран бе и Синодът на Максим. През 1997 г. Максим пак бе обявен за незаконен. Петър Стоянов се закле като президент пред Пимен. През 1998 г. на събор в София седем патриарси потвърдиха легитимността на Максим. През 2001 г. Симеон Сакскобургготски и Георги Първанов се заклеха пред Максим. За сегашния председател на Алтернативния синод Инокентий, нито някой се интересува, нито някой го признава за патриарх, по целия свят и в България. “Алтернативните “ свещеници, отцепили се от БПЦ служат по поляни и паланки без собствени енорий и църкви. Някои от тях вече поработват и други неща.

Възникна така наречения „алтернативен синод“, оглавен от митрополит Пимен, оспорващ законността на избора на Максим за патриарх.

Създава се Разкол в БПЦ.

През юли 1996 г. в София се провежда църковно-народен събор, организиран от “алтернативния синод”, на който Пимен е обявен за патриарх. Министерският съвет тогава не подкрепя този избор.

През 1998 г. в София се провежда Всеправославен събор, по искане на патриарх Максим, за решаване на спора. На него присъства вселенският патриарх Вартоломей, който изразява подкрепата си за Максим. С кончината на Пимен през 1999 г. “алтернативният синод” загубва водача си, но не се отказа от по нататъшна борба.

През 2001 г. държавата в лицето на президента Георги Първанов и премиера Симеон Сакскобургготски изразява категорична подкрепа за патриарх Максим. Още в първия ден на 39-то Народно събрание, на 5 юли 2001 г. се приема законопроект за вероизповеданията, насочен към преодоляване на последиците от разкола и легитимиращ патриарх Максим. Този проект заляга в основата на приетия през декември 2002 г. от Народното събрание Закон за вероизповеданията. На 15 юли 2003 г. Конституционният съд потвърждава, че Законът за вероизповеданията съответства на Конституцията.

На 20-21 юли 2004 г. полицията и прокуратурата предприемат акция по отстраняване на представителите на „алтернативния синод“ от църквите и имотите на Патриаршията. Ред правозащитни организации протестират срещу действията на държавата, обвинявайки я в нарушаване правото на българските граждани на свобода на религията.

Шестима представители на “алтернативния синод” сезират Европейския съд по правата на човека в Страсбург, изисквайки обезщетение в размер на близо 700 милиона евро за претендираното от тях нарушаване на права.

На 22 януари 2009 г. съдът отхвърля две от жалбите и уважава едната (за нарушено право на вероизповедание) и дава тримесечен срок на спорещите страни (държавата и “алтернативния синод”) да постигнат извънсъдебно споразумение. Евросъдът единодушно реши, че с приетия през 2002 г. Закон за вероизповеданията и последващото изваждане на духовниците от “алтернативния синод” от храмовете от полицаи по нареждане на прокуратурата е недопустима държавна намеса в църковните дела. И тогава, и през 1992 г. (когато пък правителството на Филип Димитров покровителстваше разколниците) държавата недопустимо е “администрирала” независимата църква, категоричен бе Страсбург.

ПОЖЕЛАХА НАД 670 МИЛИОНА ЕВРО – ДА ВЗЕМАТ 9,000!

Евросъдиите отхвърлиха като недоказани имуществените претенции на Инокентий. Според януарското решение на Евросъда претенциите са били за общо 679 504 609 евро имуществени вреди, включващи стойността на 107 църкви и други сгради, както и неизплатени заплати и осигуровки на духовници и персонал, загубили работа. Отделно са претендирали и за 2 314 546 евро неимуществени вреди.

В преговорите държавата е предложила съвсем други суми – 3 хил. евро обезщетение за Инокентий и по 1000 евро – за останалите шестима. Такива били средните обезщетения, присъждани от Страсбург. Справка по делото “Хасан и Чауш срещу България”, по което държавата също бе осъдена за неправомерна намеса в религиозните дела на мюсюлманите, показа, че Евросъдът е определил 10 000 лв. неимуществени вреди и е отказал обезщетение за имуществени загуби.

На 11 март 2009 г. в резиденция Бояна в София по инициатива на Светия Синод се провежда Всеправославна работна среща, в която вземат участие представители на повечето поместни православни църкви. Целта на срещата е да се формулира общоцърковно становище по решението на съда в Страсбург по българския казус. На следващия ден е огласено Комюнике от срещата, което утвърждава подкрепата на православния свят за каноничната Българска Патриаршия и се извеждат международноправни аргументи против решението.

На 28 юни 2009г. и “алтернативният синод” се разцепи – в Пиринско се роди втори алт-синод. Поддръжниците на дядо Инокентий се опълчиха срещу поповете на Камен Бараков, с който до скоро играеха в един отбор срещу синода на патриарх Максим. Повод за конфликта стана изборът на нов Неврокопски митрополит към алтернативния синод, оглавяван от Инокентий. Битката реално се водеше кой да управлява и да се разпорежда с евентуалните финансови обезщетения от Страстбург.

Понастоящем двувластието в Българската патриаршия се счита за преодоляно.