Наш драматург от Сан Диего с номинация

Пиеси от Захари Карабашлиев, Георги Господинов и Яна Борисова са номинираните за най-престижната българска театрална награда АСКЕЕР в категорията “Съвременна българска драматургия”

ЕКСКЛУЗИВНО ИНТЕРВЮ ДНЕС – вижте фото-сесия

София, 8 април 2010г. Нашият сънародник от Сан Диего писателят, балетрист и драматург Захари Карабашлиев, познат на повечето от нас като “Зак”, отново и тази година бе номиниран за АСКЕЕР, след като през 2009 година пиесата му “Неделя вечер” спечели най-престижната театрална награда за драматургия в България.

Три са пиесите достигнали финала на най-желаната и уважавана награда в българското театрално пространство. “Откат” от Захари Карабашлиев, “Апокалипсисът идва в 6 вечерта” от Георги Господинов и “Приятнострашно” от Яна Борисова са номинациите за наградата “Аскеер” в категорията “Съвременна българска драматургия”, съобщиха от Академия “Аскеер”, цитирани от БТА.

Журито, определило номинациите, е съставено от културолози, режисьори, писатели драматурзи и театроведи. На номиниране са подлежали 11 пиеси, а наградата в категорията ще бъде присъдена на една от трите номиниции на 23 май.

И през 2010 г. фондацията “Аскеер” подготвя публикуването на поредната книга от Библиотека за Съвременна българска драматургия “Аскеер”, учредена през 2005 година, се посочва в съобщението, цитирано от БТА. На 23 май на гала спектакъла “АСКЕЕР 2010” Шестият том от библиотеката ще има премиера на сцената на театър “Българска армия”.

Днес открихме по телефона Захари Карабашлиев на път от Сан Диего, като Зак ни обеща, че до обяд ще изпрати отговори на наши въпроси. Очаквайте по-късно ексклузивното интервю с най-успешният български драматург в Калифорния и Америка.

След 5 дни на 14 април Зак ще навърши 42 години, роден през “Лето 68-мо” в град Варна. Завършва “Българска филология”, публикува в българските медии, работи като радиоводещ, свири на китара. През 1997г. пристига в САЩ и се запалва по фотографията, като учи “Художествена фотография” в Охайо. Дебютният роман “18% сиво” (2008) на Зак претърпява цели четири издания и е класиран сред стоте най-любими книги на българите в кампанията “Голямото четене”. Книгата е представена пред нашите сънародници в Сан Диего и Лос Анджелис. “18% сиво” печели “Цветето на читателите” – литературна награда, присъждана за търговски успех на книга от веригата книжарници “Хеликон”. Пиесата “Откат” получава Голямата награда на конкурса “Нова българска драма” (2008), а пиесата “Неделя вечер” – най-престижната театрална награда за драматургия в страната, “Аскеер”. Захари Карабашлиев е автор на сборник разкази “Кратка история на самолета” (2009). Женен е за Силвия и имат дъщеричка Сара, която рецитира смело на български.

ПРИПОМНЯМЕ – КОЙ Е ЗАХАРИ КАРАБАШЛИЕВ?

Захари Карабашлиев за себе си:

“Роден съм във Варна.

Преди да започна първи клас живеехме в къщата на баба и дядо на село между Черно море и Добруджа. Баба ми бе християнка по един свой весел начин, никога не натрапваше религията си, шегуваше се с всичко, най-вече със себе си, постоянно ходеха на екскурзии със сестра си и се връщаше с невероятно смешни истории. Пропускам да кажа, че не изглеждаше като бабите на останалите деца – гушата й бе деформирана, издута, като че бе глътнала голяма топка, която бе заседнала в гърлото й. По-късно разбрах, че това бил твърде лош тумор. Появил се, когато била на трийсет и нещо, но тя не позволила никаква лекарска намеса и продължила дните си с него. Живя до седемдесет и седем. Вярваше в Бог, тайно ме водеше на църква и много обичаше да й чеша гърба. На нея дължа вярата си.

Майка ми бе провинциално момиче, което всяка вечер ми четеше на глас “Записките…” на Захари Стоянов, Жул Верн, Майн Рид, какво ли не. Преди да науча буквите, образите на Левски, Ботев и Бенковски бяха запечатани в съзнанието ми. Към тях се присъединяваха Винету, Олд Файърхенд, Айвънхоу, Хан Крум, Фидел Кастро… Майка ми живееше в постоянен стрес, заради нрава и алкохолизма на баща ми, но не спираше да се надява, че един ден това ще спре, че ще имаме по-хубав живот, че промяната към по-добро е неизбежна. На майка си дължа надеждата.

В училище бях отличник. Нямаше нищо кой знае какво забележително. Затова и четях неистово.

Гимназия. Шеста гимназия. Варна. Лошо училище, но не дотам, че да става за разказване. Четях каквото ми попадне.

Казарма. Трета армия. Твърде неприятно, но в никакъв случай нетърпимо преживяване. Четях. Опитах да пиша и стихове, но взводният намери тефтерчето ми, рецитира ги на глас, изпозабавлява ротата с мрачните ми строфи. Оттогава не понасям лоша поезия.

Университет. Шумен. Българска филология. Тук започнах да пиша – критически текстове, после разкази. Публикувах в “Литературен вестник”, “Литература, Изкуство, Култура”, участвах в национални студентски конкурси, печелех първи награди. Свирех на китара, основах рок-група, бях дисководещ, имах радиопредаване в “Радио Варна”, работех и в “Радио Шумен”. Срещнах момичето на живота си, Силвия, заживяхме заедно, събуждахме се заедно. Бяхме неразделни във всичко – вдъхновявахме се един друг, понякога се разочаровахме взаимно, имахме и тежки моменти, но не спирахме да говорим. Откакто я срещнах, не сме скучали секунда. На нея дължа любовта си.

После дойде дъщеря ни Сара. Следват няколко несигурни и гладни години, в които правех какво ли не, за да оцелеем. И пак не спирах нито да чета, нито да пиша и публикувам.

В края на студената зима, когато Парламента ни бе в пламъци, заминахме за Америка.

Чувал съм как еди-кой си бил започнал еди-къде си с хиляда долара, друг отишъл в Чикаго с 20 в джоба си, трети отишъл в Ню Йорк с 5. Аз бях тръгнал с няколко хиляди под нулата, потънал в заеми от приятели и непознати. И нямах представа какво ме чакаше.

В началото работех какво ли не, за да събирам пари и да връщам. Вземах някакви нощни смени, за да мога да чета и да уча английски. Сутрин ходех в една гимназия да уча език, заедно с нигерийци, украинци, босненци, китайци. После се записах да уча в колеж.

Моето истинско образование в Новия свят обаче започна в тихите зали на обществените библиотеки. Това, което открих тогава, бе всъщност най-голямото богатство на Америка. И аз имах неограничен достъп до него.

Сутрин водех детето на детска градина за социално слаби (единственото бяло дете там) и се забивах в някоя библиотека, и четях, докато дойде време за поредната ми смяна на поредната ми ниско-квалифицирана работа. Бе трудно. Но – странно – никога не ме изоставаше усещането, че всичко това е временно и че друга, по-вълнуваща Америка предстои. По това време имах фотоапарат и снимах много. Може би препятствията, които ми е поставяла чуждоезиковата среда, са ме принуждавали да вдигам обектива, вместо да търся подходящите думи. Образите понякога са по-достъпни убежища за креативността, отколкото словото.

Започнах да уча Художествена фотография в Щатския университет на Охайо. Намерих добра работа вечер като барман в хотел “Sheraton”, а дните ми минаваха в университета или в лабораторията. Започнах да се занимавам с фотография професионално, участвах в изложби, работих с джаз-музиканти, снимах портрети, продавах снимките си.

После се преместихме в Калифорния. Тук най-сетне се върнах и към по-сериозно писане. Завърших филмови продуцентски класове в Лос Анджелиз, участвах в кино- и театър-уоркшопи. Пиша драматургия на български и английски. Пиесите ми “Аутопсия”, “Неделя вечер” са отличавани на български и международни конкурси. “Неделя вечер” е поставяна в Лос Анджелиз. Предстои й поставяне и в България.

Последната ми пиеса “Откат“ получи Голямата награда за драматургия на фестивала “Друмеви театрални празници“ през 2008 година.

ОЩЕ СНИМКИ (175) НА ЗАХАРИ КАРАБАШЛИЕВ МОЖЕ ДА НАМЕРИТЕ НА ТЕЗИ ЛИНКОВЕ:

http://www.flickr.com/photos/bulgarica/3559408358/

http://www.flickr.com/photos/bulgarica/